Равноденствие

Майкъл Уайт

Равноденствие

Пролог

Оксфорд: 20 март, 19:36

Докато тя привършваше ранната вечеря у една своя приятелка, той преряза горивопровода на колата й.

След няколко минути я видя как излиза от къщата и се качва в колата. Проследи я безмълвно как след около четвърт миля по черния път отбива и спира.

С изгасени фарове той подкара към нея, после угаси и двигателя и остави колата да се плъзга безшумно по инерция. Спря на петдесетина метра зад закъсалата машина. Чуваше как момичето напразно се опитва да запали пресъхналия двигател.

Слезе от колата и бавно тръгна напред, стараеше се да се придържа към сенките, за да не попадне под светлината на луната.

Зад волана тя беше само смътен силует, очертан на фона на лимоненожълтата лунна светлина, която се стелеше по покрива на колата и озаряваше клоните на дърветата над нея.

Найлоновите му калцуни шумоляха тихо по меката земя. Чуваше собственото си равномерно дишане зад пластмасовия визьор, скриващ лицето му. Ускори крачка.

Тя престана с опитите да запали и се огледа през прозорците, но не го забеляза - той продължаваше да върви към нея, потънал в дълбоките сенки.

После я видя как вдига мобилния си телефон. Още две крачки и беше до вратата. Отвори я и се шмугна вътре, със скалпела напред.

Тя изпищя и изпусна телефона, той се плъзна по скута й и падна на пода. С едно плавно движение той се наведе към нея и вдигна ръка. Тя не можеше да види лицето му, скрито зад плексигласовия визьор.

Тялото й конвулсивно се разтресе и тя зяпна, обезумяла от ужас. Понечи да изпищи, но той мигновено й запуши устата. Сега лицето му беше само на сантиметри от нейното и тя виждаше през визьора огромните му черни зеници.

Усети болката първо като някакво убождане, а после като мощен взрив, който заля гърдите й. Не разбираше какво става, но усети как от нея блика някаква течност и блузата й прогизва. Металното острие сякаш проникваше все по-навътре и всеки момент щеше да прониже мозъка й.

Тя потръпна, един сподавен вик замря в гърлото й.

Следващото, което излезе от устата й, беше струя кръв. Червен фонтан обля предното стъкло.

След секунди тя беше мъртва.

1.

Лора Нивън последва своя стар приятел главния библиотекар Джеймс Лайтман до вратата на Бодлеанската библиотека. През изминалите три седмици се виждаха често, тъй като това беше първото й посещение в Оксфорд четири години. Сега тръгнаха надолу по стълбите, към улицата. Лора целуна Лайтман по бузата, а той я огледа усмихнато. Беше висока и слаба, облечена в тъмночервено сако с широки ревери и избелели сини дънки. Носеше велурени обувки, а русата й коса беше прибрана в небрежен кок.

Главният библиотекар поклати бавно глава в знак на възхищение.

- Радвам се, че отново те видях, скъпа. И моля те, не чакай толкова дълго, преди да ни посетиш пак.

Старческият му глас беше почти шепот.

Лора му се усмихна, загледана в набразденото му от времето благо лице. Лайтман й напомняше остаряваща костенурка, чиято черупка беше Бодлеанската библиотека - мястото, където се съхраняваше най-впечатляващата колекция книги в света. Тя постави ръка на рамото му, после се обърна и продължи надолу по стълбите. Като стигна до улицата, погледна назад, но стареца вече го нямаше.

Лора обичаше този град и усети как стомахът й се свива при мисълта, че скоро ще трябва да го напусне и да се прибере у дома. Оксфорд се беше пропил в кръвта й още когато следваше тук, преди повече от двадесет години. Беше станал част от нея, така както и тя бе частица от него, едно дребно петънце в огромния многопластов гоблен от човешки съдби, който представляваше историята на този град.

Тя пое по Брод Стрийт, мина покрай Шелдънския театър и тръгна да пресича. Но не беше се огледала и в двете посоки и едно младо момиче за малко да я блъсне. Беше облечено в официални академични одежди и караше старо черно колело "Херкулес". Велосипедистката сви рязко в последния момент, като яростно натискаше клаксона. Усетила странен прилив на адреналин, Лора се загледа след момичето, което продължи пътя си към Сейнт Джайлс. Сякаш видя себе си преди двадесет години - уверена студентка от Оксфорд, която нарочно показва превъзходството си над натрапилите се американски туристи.

Дали пък, помисли си, това не беше просто копнеж по отминалата младост. Но не, тя не обичаше това място само заради личните си спомени, заради своето участие в гоблена. Имаше и нещо друго... какво ли? Какво беше онова, което обичаше? Не можеше да го определи точно: това беше едно от онези загадъчни човешки чувства, които не подлежат на описание като например честта, алтруизма или романтичността.

Докато следваше тук, Лора често пишеше дълги писма на своите приятели в Илиной и Южна Каролина, а също и на семейството си в Калифорния, и гордо споделяше какво е научила. Хвалеше се със своето местонахождение, защото чувстваше, че е станала част от този град. За Лора Оксфорд беше град от сънищата, приказно място, което те обсипва с несметни богатства и влива свеж въздух в дробовете ти. Най-просто казано, мислеше си тя, докато пресичаше Сейнт Джайлс на път за ресторанта, където имаше среща в осем и половина, Оксфорд беше място, заради което си заслужава да живееш.

Представата на Филип Бейнбридж за Оксфорд беше коренно различна. Той бе влязъл в града, за да вземе дъщеря си Джо от колежа "Сейнт Джонс" на улица "Сейнт Джайлс". Беше дошъл от къщата си в селцето Удсток, което се намираше на петнадесетина мили от старата градска стена, и по време на това пътуване бе видял Оксфорд в най-лошата му светлина. Първо, на двупосочното го засече един "Роувър 216", в който се возеха трима превъзбудени младежи от близкия квартал Блекбърд Лейс - разрастващо се гето само на няколко мили от средновековните кули. После, на един светофар, изтърпя ругатните на шофьор на "Остин Мини Метро", който го обвини, че го бил засякъл на локалното на влизане в града. Малко по-късно, някакъв пияница изскочи ненадейно пред колата му тъкмо когато набираше скорост след поредния светофар - а нямаше още осем и половина.

Но Филип беше свикнал с това. Градът имаше своите недостатъци, но въпреки това той го обичаше и беше влюбен в него още откакто дойде тук да учи "Философия, политика и икономика" в колежа "Бейлиъл" през 1980 година. Сега, над четвърт век по-късно, не можеше да си представи да живее другаде по света и заявяваше съвсем сериозно, че ако Оксфорд имаше средиземноморски климат, щеше да се казва Абсолютен рай, и той би оставил вечната си душа да живее в него.

И всичко това от човек, който прекарваше по-голямата част от времето си - или по-скоро му се налагаше да прекарва - в сблъсък с грозната страна на този стар град. От години Филип работеше като фотограф на свободна практика, а от известно време си изкарваше прехраната като криминален фотограф към полицейския участък на Темз Вели. Докато изпълняваше служебните си задължения, беше виждал океани от кръв и беше ставал свидетел на непоносима болка. Поради това знаеше, че в своята човешка същност Оксфорд не е по-различен от Саут Сентръл в Лос Анджелис или Ист Енд в Лондон. Продължаваше да обича града, но знаеше, че както навсякъде в човешкия свят, така и тук всичко божествено е опръскано с кръвта и сивото вещество на не един труп. Просто така беше устроен светът, бе разбрал той, независимо дали става въпрос за Венис Бийч, Осмо авеню или някоя главна английска улица.

Паркира на Сейнт Джайлс и изтича до фоайето на Сейнт Джонс, където го чакаше Джо. Изглеждаше невероятно красива, като картина на Артър Ракъм, облечена в избелели дънки и кожено яке на Ралф Лорън. Естествено къдравата й тъмнокестенява коса се спускаше тежко до раменете. Очите й бяха с цвят на въглен, имаше светла кожа, високи скули и плътни устни.

- Извинявай, че закъснях.

- Нали си те познавам, татко - отвърна Джо с усмивка.

Гласът й беше леко дрезгав - глас, който би покорил всеки мъж, успял да устои на външния й вид.

Филип сви рамене и й предложи кавалерски ръката си.

- Добре. Значи сме готови да папкаме с мама?

- Абсолютно - отвърна тя весело.

Тръгнаха по Сейнт Джайлс.

- Е, как е? Липсва ли ти Ню Йорк? - попита Филип.

- Не още.

- Не говориш много за предишния си живот.

- Ами, нямам кой знае какво да кажа. И, татко, "предишен живот" звучи малко странно. Тук съм само от половин година.

- Това си е цяла вечност.

- Да бе! - възкликна Джо и го зяпна.

- Не е възпитано да вървиш с отворена уста.

Джо поклати глава.

- Не ме разбра. Тук е хубаво. В Гринидж Вилидж беше някак, не знам, клаустрофобично. Апартамента си го биваше, но беше някак тесен за съвместното съществуване на известна авторка и подрастващата й дъщеря.

- Да, често срещано социално явление, под една или друга форма. Радвам се, че не ми е на главата. Един от плюсовете да си заклет ерген.

Джо го погледна недоверчиво.

- Така ли мислиш? Но минусите са повече, нали? Както вече съм ти споменавала, поставила съм си за цел, преди да напусна това свято място, да ти намеря някоя свястна жена. Някоя, дето ще се грижи за теб.

- Стига де. Мислиш ли, че имам нужда от заглаждане на косъма? - отвърна Филип и се потупа по шкембенцето.

Минаха покрай Квакерския център. Тротоарът беше тесен: отляво имаше метални ограждения, а отдясно беше платното. Десетки велосипеди, заключени за стълбовете, стесняваха улицата още повече. Дрипав уличен жонгльор, явно решил, че мястото е негово, неумело подхвърляше портокали.

- Дайте някоя пара - измънка им, докато минаваха покрай него.

Малко по-нататък, на двадесетина метра, Лора ги чакаше пред ресторант "Браунс".

Сервитьорката вдигна чиниите и доля вино. Лора лениво разглеждаше менюто с десертите и отпиваше на малки глътки. Масата им беше близо до кухнята и когато персоналът влизаше и излизаше, зърваха за миг обичайния хаос. Откъм сектора за пушачи се носеше мирис на цигарен дим, а приглушените разговори на стотината посетители в заведението създаваха мараня от човешки гласове, която се смесваше с едва доловимата лека джазова музика.

- Ще ни липсваш, Лора - каза Филип, погледна я над ръба на винената чаша, а после стрелна с очи дъщеря им.

Времето на Лора в Оксфорд беше изтекло като миг и на сутринта тя щеше да лети за Ню Йорк. Макар че с нетърпение очакваше да види отново своя удобен и просторен апартамент в Гринидж Вилидж, част от нея я дърпаше назад, искаше да я задържи тук. Оксфорд щеше да й липсва, както и двамата най-важни в живота й хора: Филип и Джо.

- Скоро ще дойда пак - отвърна Лора и затъкна няколко руси кичура зад ухото си. - Поне за да държа под око тази млада дама. - И кимна към Джо.

- Не ми трябва бавачка - отвърна Джо и погледна кисело майка си.

- Е, да пием за приятен полет - каза Филип и вдигна чашата си.

Джо също вдигна чаша - но вече почти беше станала от стола и си гледаше часовника.

- Виж, мамо, много съжалявам, но трябва да тръгвам. Закъснявам за срещата с Том вече десет минути.

- Няма проблем - отвърна Лора. - Тичай при тоя млад жребец и го поздрави от мен.

Джо целуна Филип по бузата.

- Ще се видим утре сутринта - обърна се отново към Лора с хитра усмивка. - Просто за да се уверя, че не си си забравила билета и паспорта.

Тръгна между масите и като стигна до изхода, махна на родителите си за довиждане. Лора въздъхна и огледа ресторанта; спомняше си колко много пъти беше седяла тук, в "Браунс". Като студентка това беше едно от любимите й заведения, тук беше и първата й среща с Филип, и пак тук му беше съобщила новината, че е бременна - с Джо. Обичаше този непроменен през годините ресторант - кремавите стени и старите огледала, полирания дъбов под и огромните палми. Всичко й беше така близко и познато, сякаш гледаше назад във времето, където на една съседна маса седеше двадесет години по-младата Лора, а срещу нея се усмихваше гладкото лице на Филип.

- Е, доволна ли си от престоя си тук? Намери ли каквото търсеше?

Лора отпи глътка вино, остави чашата на масата и започна да си играе със столчето й.

- И да, и не - отвърна с въздишка. - По-скоро не, ако трябва да съм честна. Имам чувството, че съм попаднала в задънена улица.

- Тоест?

- Знаеш как е.

- Искаш да кажеш, че е било загуба на време?

- Не, не, съвсем не - подчерта тя. - Просто трябва да поработя по-усилено.

Направи кратка пауза и продължи:

- Всъщност нещата не вървят добре. Мисля, че ще зарежа цялата идея.

Филип се сепна.

- Но нали изглеждаше много обещаващо!

- Да, но ... знаеш как е с писането. Смяташ, че в нещо има хляб, и понякога наистина е така. А друг път се оказва, че не е.

След години неблагодарен труд като журналист в Ню Йорк, през които беше написала и няколко романа в свободното си време - всеки от тях се полюшна за кратко в морето от неудачна литература и потъна - миналата година тя най-накрая бе успяла да задвижи всички необходими лостове. Романът й "Възвръщане" бе исторически криминален трилър, действието се развиваше през седемнадесети век в Ню Амстердам. В "Ню Йорк Таймс" го нарекоха "зашеметяващ". После грабна наградата "Бяла роза" за художествена литература и беше продаден в такъв тираж, че Лора най-сетне можа да си позволи да напусне основната си работа. Медиите веднага се лепнаха за нея и се надпреварваха да я лансират, изтъкваха както привлекателния й външен вид, така и кариерата й на журналистка, утвърдила се в отразяването на най-тежките и грозни престъпления в Ню Йорк. Видяла шанса за успех, Лора веднага се впусна в следващия си проект - роман, чието действие се развиваше през четиринадесети век в Оксфорд, а главният герой - теологът и математик Томас Брадуардин, истинска историческа личност - бе замесен в сложен заговор за убийството на тогавашния крал Едуард II.

- Какво стана с тайнствения монах Брадуардин?

- Още ме интересува. Но за твое сведение, Филип, той не е бил монах. - Лора се усмихна. - Осъзнах обаче, че няма начин да е бил замесен в заговор срещу краля. Просто не е бил такъв тип. Той е бил дълбоко религиозен човек, най-великият математик на своето време, по-късно дори става архиепископ на Кентърбъри, но не е бил Рамбо. Няма значение, и без това не бях стигнала много далеч с тази идея. Освен това има толкова други истории, които чакат да бъдат разказани; просто трябва да грабнеш някоя и да й вдъхнеш живот. Може някой ден отново да се върна към Брадуардин, не знам - просто за момента проектът е замразен.

- Това звучи повече все едно го казвам аз - отвърна Филип.

- Е, може би съм съдила твърде строго странностите на характера ти през всичките тези години - отбеляза Лора, облегна се в стола и отпи от виното.

Филип се извърна встрани и тя за миг видя лицето му в профил. Порази я мисълта, че са минали повече от двадесет години от първата им среща. За това време Филип почти не се беше променил. Разбира се, буйните му тъмни къдрици вече бяха леко прошарени, лицето му беше отпуснато, а очите - уморени. Но иначе си беше същият - с уверената усмивка, която го правеше неотразим, когато беше на двадесет и две, и със същите пленителни кафяви очи.

Беше мислила много за него, докато живееше на другия край на света. Нямаше я толкова дълго, че й се струваше почти невъзможно да седят сега тук заедно, в този претъпкан ресторант, докато навън дъждът облива стъклата на прозорците на фона на бледата светлина от уличните лампи.

Като го гледаше сега, разбираше защо се е влюбила в този човек така страстно, защо му се беше отдала изцяло, както не се беше отдавала на никого нито преди, нито след него. За миг дори не й се вярваше, че си е тръгнала от всичко това.

- Кафе?

Тя го погледна неразбиращо.

- Ехо? Искаш ли кафе?

И размаха ръка пред лицето й.

- О, да ... извинявам се. Безкофеиново.

- Къде се беше отнесла? Във времето на Брадуардин и Плантагенетите* ли?

* Плантагенет - английска кралска династия (1154-1399), известна още с името Анжу. - Б. пр.

- Нещо такова - излъга тя.

- И какво ще правиш сега? - попита Филип, когато сервитьорът се отдалечи.

- Нямам представа. Все ще измисля нещо.

Нарочно му отвръщаше уклончиво и Филип го знаеше. Той тъкмо се канеше да смени темата, когато мобилният му телефон звънна.

- Филип Бейнбридж - каза той. - Да ... да.

Говореше необичайно рязко, поне според Лора.

- Да, разбрах. На два-три километра съм от мястото. Ще стигна за... петнайсетина минути. Да? Окей, разбрахме се.

И щракна капачето на телефона.

- Какво е станало?

- Нищо особено. Търсят ме от участъка. Трябва да направя няколко снимки. Не ми казаха повече. Извинявай, но ще трябва да поискаме сметката.