Издирването на Атлантида

Факт

Човек трябва да разруши цяла научна парадигма, преди да може да повярва в нещо толкова измислено като изгубената Атлантида на Платон.

През декември 1997 г. руският учен Вячеслав Кудрявцев се обръща към британското външно министерство за разрешение да извърши подводни проучвания на Литъл Соул банк – пясъчна плитчина на 50 м дълбочина, на около 160 км от югозападното британско крайбрежие на Корнуол. Кудрявцев, който планира да води екип от двайсет водолази, морски картографи и инженери, е подкрепен от уважаваната Руска академия на науките. Неговият интерес към плитчината Литъл Соул е необичаен за известен учен, но той вярва, че тя някога е била столицата на Атлантида.

Докато Кудрявцев изпълнявал плановете си на Литъл Соул, английският изследовател – полковник Джон Блашфорд Снел, подготвял своя собствена експедиция до Атлантида. Той бил убеден, че тя се намира на остров в боливийското езеро Поопо, разрушен преди хилядолетия от вулканичен взрив.

Подобно разминаване в мненията не е нещо необичайно. Американският учен Игнаций Донъли разполагал Атлантида в Атлантическия океан, подобно на Е. П. Блаватска – основателката на теософията, чиито тайни Учители й казали, че Атлантида потънала на етапи. Официалният Пътеводител на Кери направо обявява, че островите Аран пред западното крайбрежие на Ирландия някога били част от Атлантида. Други легенди гласят, че е обхващала цяла Ирландия, но не и останалата част на Британия, която по онова време е била част от Европа.

Журналистът Люис Спенс бил склонен да вярва, че Атлантида лежи пред африканските брегове и може би в някакъв период е била свързана с тях. Архитектът Х. Р. Стахел я рисувал като верига острови, простиращи се в почти права линия от Нюфаундленд до Испания.

Д-р Джон Дий, придворният астролог на кралица Елизабет I, бил убеден, че новооткритият континент Северна Америка всъщност е Атлантида и го назовал така в една от неговите карти. Това мнение се споделя и от сър Франсис Бейкън, който заедно с неколцина други учени от това време гледал на Южна Америка като на друга възможност.

Археолозите Ангелос Галанопулос и Спиридон Маринатос стигнали до заключението, че историята за Атлантида всъщност представлява изкривени спомени за минойски Крит. Привлекателното в тази теория е, че мощното вулканично изригване през 1500 г. пр. Хр. унищожило остров Тера и предизвикало рухването на минойската цивилизация. Въпреки противоречията с първоначалните легенди (например човек трябва да раздели времето на десет, за да съвпадне) тази теория се защитава и от дъблинския учен професор Дж. В. Лус.

Навикът да се жонглира с числата така, че модерните теории да могат да се впишат в традиционните легенди, не се ограничава само с Галанопулос, Маринатос и Лус. Германският географ Алберт Херман разделил предполагаемата големина на Атлантида на трийсет, с цел да я вмести в Шот ел Джерид – едно пресъхнало тресавище в Тунис.

През 1953 г. водолазна експедиция, водена от германеца Юрген Спанут, открива близо до Хелголанд, скалист остров в Северно море, каменни стени на дълбочина 14 м, които веднага обявили за „останките на Атлантида“.

Адолф Шултен е сред учените, които изказват предположение, че древната тартеска култура, простирала се от Южна Испания в Мароко чрез островите в Гибралтарския проток, сега е потънала в Средиземно море. Според тях тази култура била Атлантида или най-малкото нейна колония.

Атлантида била в Нигерия – според археолога Лио Фробениъс, който бил силно впечатлен от приликите между Олокун, бога на океана според племето йоруба, и Посейдон, божествения основател на Атлантида.

През 1925 г. изследователят П. Х. Фосет поема към бразилската джунгла, надявайки се там да открие следи от Атлантида, но така и не се завръща.

Според автора Чарлз Бърлиц, Атлантида е разполагана на различни места: като се започне от Португалия, Франция, Англия, Швеция, Белгия, Прусия, Италия, Шпицберген, Иран, Цейлон (днес Шри Ланка), Кавказките планини, руското Азовско море до един подводен обект пред бреговете на Холандия.

Дори Едгар Кайси, известният американски „спящ пророк“, се включва в търсенето. Кайси, който умира през 1945 г., си спечелил страховита репутация като лечител – поставял диагнози и пишел рецепти, докато се намирал в автохипнотичен транс. Накрая започнал да предрича, че Атлантида ще се надигне от дълбините през 1968 или 1969 г. Негови възторжени последователи напразно чакали появата на изгубения континент. Мнозина се утешавали с факта, че американският археолог д-р Менсън Валънтайн през 1968 г. открил впечатляваща подводна стена западно от Бимини, Бахамските острови.

Наскоро Ранд и Роуз Флем-Ат публикуваха една много убедителна хипотеза, слагайки равенство между Атлантида и Арктика. Според тяхната теория, сега изгубената цивилизация лежи погребана под леда, а страната на нейното раждане никога не е потъвала във водните дълбини.

Гръцкият философ Платон, който пуснал в обращение историята за Атлантида, я разполага отвъд „Херкулесовите стълбове“ – понятие, с което е общоприето да се назовава Гибралтарският проток. Това доста неточно местоположение означава, че може да е навсякъде, с изключение на Средиземноморието.

Онова, което Платон описал, било голяма сила, която от базата си в Атлантическия океан тръгнала да напада градове в Европа и Азия. Пише още, че през онези дни Атлантикът бил годен за плаване. От другата страна на Гибралтарския проток имало остров, който бил по-голям от Либия и Азия взети заедно. От него моряците можели да стигат до други острови, водещи до противоположния континент, който... „обгръща океана“.

Този откъс е напълно ясен: първо, определението „по-голям от Либия и Азия“ е заблуждаващо. Онова, което по времето на Платон се е смятало за Азия, е твърде далеч от днешната ни представа за Азия. „Либия“ също не е модерната Либия, а едно доста широко определение за Северна Африка, с изключение на Египет. Изглежда островът, който лежал от другата страна на протока, бил много голям и може дори да е заслужавал определението „континент“, който използват за него много от по-късните автори. По-труден за разбиране е „целият противоположен континент“, който обгръщал Атлантическия океан. Ако това може да се отнесе към нещо, то са Северна и Южна Америка, които, разбира се, не обгръщат Атлантическия океан, но са достатъчно големи.

И с какво разполагаме в такъв случай? Двете Америки от едната страна на Атлантика, голям океански остров близо до Гибралтарския проход и верига по-малки острови между тях. Платон нарича Атлантида големия остров в океана.

Думите на Платон „през онези дни“ са по-лесни за тълкуване, разбира се, стига да не търсим голяма точност. Египетските жреци, от които Платон научил тази история чрез своя прародител Солон, твърдели, че Атина била основана 9000 години по-рано, макар на друго място Платон да приписва този период на атлантското нападение. След като знаем годината на Солоновото посещение в Египет, можем да пресметнем, че около 9600 г. пр. Хр. Атлантида била още на повърхността и предизвиквала размирици.

Размириците били значителни, защото Атлантида се управлявала от династия царе, чиито военни умения им позволили да завземат много от островите в тази трансатлантическа верига, както и част от американския континент. Те контролирали Либия (което ще рече части от Северна Африка) до границите на Египет, както и част от Европа чак до Тирения – страна, която някога се състояла от Корсика, Сардиния и части от Италия.

Въпреки тези просторни колонии, атлантите искали още. Те нападнали „всички територии в протока“, очевидно тласкани от амбицията да контролират цялото Средиземноморие. Вероятно са щели да успеят, ако не били атиняните. Когато атлантите нападнали, градът-държава Атина организирал съюз срещу тях. В началото събитията се развивали зле за защитниците. Съюзът се разпаднал и Атина продължила сама борбата, докато накрая успяла да отблъсне атлантите, осигурявайки свобода за средиземноморските държави.

В определен момент след тази война (ако египтяните са посочили колко дълго, Платон не го споменава) започва период на необикновено силни земетресения и наводнения. Според Платон, на Атина са нанесени огромни щети „и нейните армии били погълнати от земята“. Съдбата на атлантидите е още по-страшна. Морето потопява целия остров „през един ужасен ден и нощ“.

Разказаната дотук история е взета от Платоновия „Тимей“, но той се връща към нея още един път в „Критий“, където прави живо описание на атлантската цивилизация. Докато повтаря накратко за войната и нейните катастрофални последици, той описва как Атлантида, „съкрушена от земетресения“, се превръща в източник на калта, която пречи на свободното преминаване през Гибралтарския проход в открито море. Това предполага Атлантида да е била разположена в Атлантика, много близо до излаза от Средиземно море.

Където и да беше определил Платон своя островен континент, модерните историци приемат историята му като алегория или откровен мит. Просто Атлантида не се вписва в праисторията такава, каквато ние я познаваме.

Най-ранните създания, идентифицирани като предци на модерното човечество, са известни като австралопитеци – термин, който означава „южни човекоподобни маймуни“. Преди 3 милиона години те скитали из Южна и Източна Африка – малки маймуноподобни, вървели изправени и произвеждали прости сечива от камъни и кости.

Около началото на плейстоцена – преди 2,5 милиона години, се появява Хомо хабилис (сръчният човек) и Хомо еректус (изправеният човек).

Тук обаче има един малък спор. Може би австралопитеците се развили в хабилис, които се развиват в еректус. А може би хабилис не се развиват в еректус. Или пък питекът не се е развил в нито един от тях. Възможно е и съществуването на няколко успоредни вида. Това няма особено значение, важното е, че в определен момент еректус се развива в Хомо сапиенс (мъдрия човек) – самохвалното наименование, което учените са дали на нашия собствен вид. Това се случило в Африка преди 400 000 или 100 000 години. И двете дати поставят появата на човека в Ледниковата епоха.

През 1856 г. в германската долина Неандер били открити останките на някакви странни хора. Специалистите веднага се заловили да спорят дали това са останките на ранни хора или костите на модерни хора, но изкривени от някакво заболяване. Спорът бил разрешен, когато и на друго място били открити подобни скелети. Неандерталците определено били ранни хора. Става известно, че преди 100 000 до 35 000 години са живеели в Европа, Средиземноморието, Северна Африка, Близкия Изток и части от Централна Азия.

Никой не знае с точност откъде са се появили неандерталците. Знаем само, че са живели, използвали са инструменти, погребвали са своите мъртъвци с цветя и вероятно са практикували някакъв вид религия. Известно ни е и това, че са изчезнали.

Кро Маньон е наименованието на пещера близо до Ле Ези де Таяк Сирей във френската област Дордон. През 1868 г. геологът Луи, който копае там, открил човешки останки, които датират от горния палеолит (отпреди 35 000 до 10 000 г.). В пещерата били намерени костите на повече от десет човека, но по неизвестна причина само тези на петима били запазени за археологическо изследване. Били впечатляващи екземпляри, чиято височина се движела между 1,64 и 1,87 м. Челюстите им били здрави, мускулите – силни, а черепите им – с голяма вместимост. Един от тях бил достигнал петдесет години – забележително постижение през онези времена.

През 1882 г. френските специалисти по праистория Арман де Котрефаж и Ернест Еми решават, че кроманьонците представляват специфичен клон от човешката раса. Сега специалистите предполагат, че произхождат от Средна Азия.

Ясно е, че кроманьонците и неандерталците са живели по едно и също време. Не е ясно дали причината за изчезването на неандерталците е геноцид или кръстосване, но кроманьонците оцелели. Кроманьонците били Хомо сапиенс сапиенс (мъдър, мъдър човек). Кроманьонците – това сме ние.

Великите загадки: Древния Египет.Битие от Марс. Загадката Атлантида