Русия на Путин

Въведение

Тази книга е за Владимир Путин, но в нея няма да го видите така, както обикновено го виждат на Запад. Не през розови очила.

Знаете ли защо е трудно да запазиш положителното си отношение към него, когато се сблъскаш с реалността в Русия? Защото Путин е продукт на най-мракобесните специални служби, не можа да се изтръгне от тези корени и да спре да се държи като майор от съветското КГБ. Той все още не е оставил на мира своите свободолюбиви сънародници и продължава да потиска гражданските свободи така, както го е правил и в началото на кариерата си.

Тази книга доказва, че не всички в Русия са готови да се примирят с поведението на Путин. Ние не искаме повече да сме роби, макар че това най-много би се харесало на Запада. Ние настояваме да получим правото си на свобода.

В тази книга няма да намерите анализ на политиката на Путин. Аз не съм политически анализатор. Аз съм обикновено човешко същество като всички останали, лице от тълпата в Москва, Чечня, Санкт Петербург и къде ли не още. Тук са събрани моите емоционални реакции, записките ми от канавката на живота, такъв какъвто е в Русия днес. Прекалено малко време е минало, за да мога да погледна всичко отстрани и да отсъдя безпристрастно. Аз живея в настоящето и разказвам за това, което виждам.

Армията на моята родина

и майките `и

Руската армия е затворена система и по нищо не се отличава от затвора. И на двете места се влиза след разпореждане на властта. Попаднеш ли веднъж там, превръщат те в роб.

Навсякъде по света армиите се опитват да прикриват действията си и може би затова възприемаме генералите като членове на международна шайка с еднакъв психологически профил във всички точки на планетата, независимо на кой президент или на коя държава служат.

Но руската армия си има някои особености, или по-скоро отношенията ѝ с цивилното население са малко по-различни. Цивилните власти нямат никакъв контрол над действията на армията. Редникът се намира на най-ниското стъпало на йерархията. Той е никой. Или по-точно – нищо. Зад бетонните огради на казармите офицерът може да прави с по-низшите каквото си пожелае.

Сигурно си мислите, че не е възможно да е толкова зле.

Е, невинаги е така. Понякога нещата се нареждат по-добре, но само защото някой по-човечен офицер е въвел ред сред подчинените си. Само тогава има някакъв лъч надежда.

А какво мислят ръководителите на страната? – ще се зачудите. Президентът е главнокомандващ на армията и съответно носи лична отговорност какво става в нея, нали?

За съжаление, когато се доберат до Кремъл, нашите държавници не правят никакъв опит да овладеят беззаконието в армията, дори е по-вероятно да дадат на висшите офицери още власт. В зависимост от това доколко държавният глава глези армията, тя или го държи на кормилото, или го сваля от власт. Единствените опити за хуманизиране на армията бяха направени при Елцин като част от програмата за прилагане на демократични свободи. Но това не продължи дълго. В Русия е много по-важно да се задържиш на власт, отколкото да спасиш живота на войниците, и под натиска на възмутения генерален щаб Елцин вдигна бялото знаме и се предаде пред висшите офицери.

Путин дори и опит не направи. Самият той е офицер. Повече няма какво да кажа. Когато за първи път бе уловен от радара на руската политика по-скоро като евентуален държавен глава, а не като непопулярен директор на повсеместно мразената Федерална служба за безопасност (ФСБ), той започна да дава изявления, с които намекваше, че унижената при Елцин армия ще бъде възродена и че за това ѝ трябва само още една война в Чечня. В тази доктрина са корените на всичко случило се след това в Северен Кавказ. Когато започна Втората чеченска война, армията получи пълен картбланш и на президентските избори през 2000 г. гласува като един за Путин. За нея тази война беше много печеливша, издигна бързо ролята ѝ в обществото. Тя означаваше все повече медали и шеметни лични кариери. Генерали на действителна служба влязоха в политиката и бяха катапултирани директно в държавническия елит. Така приключи според Путин възраждането на армията след унижението ѝ при Елцин и поражението ѝ в Първата чеченска война.

Как точно Путин помогна на армията – ще стане ясно от следващите истории. Сами решете дали бихте искали да живеете в страна, където с данъците си издържате такава институция. Как бихте се почувствали, когато зачислят синовете ви като „бойни единици“ веднага щом навършат 18 години? Дали ще сте доволни от армия, от която всяка седмица дезертират на талази, понякога цели роти и взводове наведнъж. Какво бихте си помислили за въоръжени сили, от които само за една година – 2002-ра – е загинал цял батальон, или повече от 500 души, и то не в битка, а от побоища? В които офицерите крадат всичко – от банкнотите по 10 рубли, изпращани на редниците от родителите им, до цели дула от танкове? И същите тези офицери са сплотени в омразата си срещу родителите на войниците, защото, когато играта наистина загрубее, вбесените майки протестират срещу убийствата на синовете им и настояват за възмездие.

№ У-729343. Забравен на бойното поле

18 ноември 2002 г. Пенсионираната след 25 години работа като детска учителка Нина Левурда е едра, бавноподвижна жена, възрастна и уморена, с множество сериозни заболявания. Както много пъти през последните години, и сега чака с часове в неприветливата приемна на районния съд на Красная Пресня в Москва.

Нина няма къде другаде да се обърне. Тя е майка, останала без син; дори по-лошо – не знае истината за сина си. Лейтенант Павел Левурда е роден през 1975 г. За армията той е № У-729343. Убит е в Чечня в началото на Втората чеченска война, в която според Путин армията се е възродила. А как точно се е възродила, ще разберем от разказа за последните месеци на № У-729343. Но не просто фактът, че е убит, а обстоятелствата, при които се е случило, са принудили Нина да обикаля правораздавателните институции през последните единайсет месеца. Тя има само една цел: да получи точен юридически отговор от държавата защо синът ѝ е изоставен на бойното поле. И заедно с това да попита защо след смъртта му Министерството на отбраната се държи така отвратително с нея.

Павел Левурда още от дете мечтаел да постъпи в армията. Това днес вече не се случва. Момчетата от бедни семейства наистина продължават да кандидатстват във военните академии, но тяхната цел е да получат висше образование и после да се уволнят. Многобройните ласкателни доклади от Президентството за увеличаващата се конкуренция при постъпването във военните училища са напълно верни. Но тези факти нямат нищо общо с увеличаване на престижа на армията, а по-скоро с ужасяващата мизерия в живота на кандидатите. С тях можем да си обясним и катастрофалния недостиг на младши офицери в поделенията. Когато завършат, те просто не се явяват в гарнизоните, в които са назначени. Изведнъж „се разболяват сериозно“ и пращат удостоверения за най-невероятни увреждания. В корумпирана страна като Русия това не е трудно да се уреди.

Но Павел е различен случай. Той наистина искал да бъде офицер. Родителите му се опитали да го разубедят, защото знаели какъв тежък живот го очаква. Баща му Пьотр Левурда също бил военен и семейството непрекъснато се местело по затънтени гарнизони.

А в началото на 90-те години на ХХ век това, което беше останало от Съветската империя, се разпадаше. Всички бяха на мнение, че един абитуриент трябва да е луд, за да избере военната академия, която дори не можела да изхранва студентите си.

Но Павел настоявал да следва мечтата си и заминал да учи във военно училище в Далечния изток. През 1996 г. бил произведен в офицер и изпратен да служи край Санкт Петербург. През 1998 г. го хвърлили в огъня: 58-а армия.

Петдесет и осма армия има лоша репутация в Русия. Тя е синоним на разложението във въоръжените сили. Това, разбира се, започнало преди Путин. И той обаче носи голяма отговорност, първо, защото пълната анархия сред офицерите е напълно несанкционирана, и второ, защото поставя офицерите извън закона. Каквито и престъпления да извършат, никой не ги преследва.

Освен това Петдесет и осма е армията на генерал Владимир Шаманов. Герой на Русия, участвал и в двете чеченски войни и станал известен с изключителната си бруталност към цивилното население. Сега генерал Шаманов е в запаса. Подаде рапорт за уволнение и стана губернатор на Уляновска област – така оползотвори славата, придобита по времето на Втората чеченска война, когато не слизаше от екраните на телевизорите. Тогава всеки ден информираше страната, че „всички чеченци са бандити“, които изцяло заслужават да бъдат изтребени. И в това се радваше на пълната подкрепа на Путин.

Командният щаб на 58-а армия се намира във Владикавказ, столицата на република Северна Осетия-Алания, която граничи с Чечня и Ингушетия. Войсковите ѝ части се биха в Първата чеченска война и продължават да водят бойни действия там и сега. Офицерският ѝ състав по примера на своя генерал също се прочу с изключителната си жестокост както към обикновените чеченци, така и към чеченските войници и офицери. В Ростов на Дон се намира щабквартирата на Севернокавказкия военен окръг, на който е подчинена 58-а армия. По-голямата част от архива на Ростовския комитет на войнишките майки се състои от описания на случаи с редници, дезертирали вследствие побои от страна на офицери от 58-а армия, които освен това са известни с наглите си кражби на провизии и с участието си в черен пазар, който граничи с държавна измяна. Те продават на командирите на чеченската съпротива крадени от собствените им складове оръжия. И така подпомагат врага.

Лично познавам много младши офицери, които са направили и невъзможното, за да избегнат назначение в 58-а армия. Но Левурда решил да постъпи иначе. Той не си позволил да прескочи нива в йерархията, пишел сърцераздирателни писма, връщал се вкъщи по време на отпуските и родителите му виждали как става все по-унил. Всеки път, когато се опитвали да го накарат да се уволни, той им отговарял: „Задълженията трябва да се изпълняват“. Павел Левурда очевидно бил от онзи тип, който властите имат пълно основание да опишат като „млад човек с изострено чувство за дълг към родината и изключителен патриот“. Всъщност той се надявал на истинско възраждане на армията, а не на такова, каквото си представял Путин.

През 2000 г. Павел Левурда получава нова възможност да откаже да замине на фронта в Северен Кавказ. Малцина биха го упрекнали. Много младши офицери си намираха начини да получат незабавно освобождаване. Но както Павел обяснил на родителите си, чувствал, че не може да изостави войниците.

На 13 януари 2000 г. Павел заминава на фронта, като отначало е подчинен на Петнайсети мотопехотен полк от Втора Таманска дивизия (армейско поделение 73881), базирана в Московска област. На 14 януари Нина чула за последен път гласа на сина си по телефона. Бил подписал специален договор да замине за Чечня и...

Ясно е какво следва след това ужасно „и“.

„Плаках. Направих всичко, за да го накарам да се откаже – спомня си Нина. – Но Павел каза, че няма връщане назад. Помолих братовчедка си, която живее в Москва, да отиде право в Таманската дивизия и да се опита да го разубеди. Когато отишла до поделението, разбрала, че го е изпуснала за няколко часа. Вече бил излетял за Моздок.“

Това градче в Северна Осетия се намира на границата с Чечня. В началото на войната то става основна база на обединеното командване на въоръжените сили и специалните служби, мобилизирани за „антитерористичната операция“ на Путин.

И така на 18 януари 2000 г. № У-729343 се оказва в Чечня.

„В момента се намирам в югозападните покрайнини на Грозни... – пише Павел в първото си и единствено писмо до родителите си от фронта. То е с дата 24 януари 2000 г. – Градът е блокиран от всички страни и се водят сериозни битки. Огънят не спира и за минута. Градът гори, небето е напълно почерняло. Понякога наблизо пада осколка от снаряд или бомбардировач пуска бомба точно до теб. Артилерийският обстрел не секва. Загубите на батальона са ужасни. Всички офицери от моята рота са извадени от строя. Командващият преди мен е бил взривен от наша собствена мина. Когато отидох при командира си, той небрежно грабна пушката и изстреля един откос в земята на сантиметри от мен. По чудо не ме улучи. Всички се засмяха. Казаха: „Паша, преди теб имаше пет командващи на ротата, а ти за малко да не изкараш и пет минути на поста!“. Момчетата тук са си съвсем наред, но нямат много силна воля. Офицерите са наемници, а войниците, макар и много млади, с малки изключения се държат. Всички спим заедно в палатка на земята. Бълхите са цяло бедствие. Храната винаги е пълен буламач. Не знаем какво ни чака. Или ще нападаме незнайно в каква посока, или просто ще си седим, докато не откачим, или ще ни изтеглят обратно в Москва. Или бог знае какво друго. Не съм болен, но се чувствам отпаднал. Това е засега. Целувки, Паша.“

Писмото не е много успокоително за родителите. Когато си на война, губиш способността да си внимателен и забравяш какво може да шокира хората далеч от теб, след като самият ти си се шокирал хиляди пъти.

После става ясно, че с писмото Павел всъщност е искал да успокои родителите си. Когато го е писал, той изобщо не е лежал в палатката и не се е чудил какво го чака. Поне от 21 януари е участвал в „сериозни битки“, като първо е поел командването на минохвъргачна единица и малко след това – на цялата рота. Другите офицери наистина са били „извън строя“ и нямало кой да води войниците.

Нито пък е бил в „покрайнините“ на Грозни.

На 19 февруари, докато помагал на разузнавателни части да пробият обкръжението и докато „прикривал свои другари“ (както се твърди в заповедта за награждаването му с Орден за храброст), които се изтегляли от село Ушкалой в окръг Итум-Калин, лейтенант Левурда е тежко ранен и умира от „масивен кръвоизлив, предизвикан от многобройни огнестрелни рани“.

И така той умира в Ушкалой. През зимата на 2000 г. там са се водили най-тежките сражения – отчаяна партизанска война по гористи планини и тесни пътечки. Но къде е тялото на Павел?

Семейството не получило ковчег с трупа на сина си. Нина Левурда открива, че същата тази държава, която той с такава отчаяна лоялност се опитвал да защити, е загубила останките от тялото му.

Нина се превръща в следовател и военен прокурор и открива, че на 19 февруари, официалната дата на смъртта на сина ѝ, „другарите“, чието отстъпление той прикривал, наистина са се измъкнали. И просто изоставили Павел и още шестима войници, които ги спасили, като пробили след ожесточени престрелки обкръжението. Повечето от изоставените били ранени, но все още живи. Викали за помощ, молели да не ги зарязват, както свидетелствали по-късно жителите на затънтеното планинско село. Селяните превързали някои от ранените, но нищо повече не можели да направят. В Ушкалой няма болница, нито лекар, нито дори медицинска сестра.

Павел Левурда бил изоставен на бойното поле и след това забравен. Забравили, че трупът му е там. Забравили, че има семейство, което ще го чака да се върне. Оцелелите просто изхвърлили от ума си загиналите, за да живеят те.

Случилото се с тялото на Павел Левурда е типично за армията ни. Този позорен епизод илюстрира мисленето там. За армията човешкото същество е нищо. Никой не се грижи какво става с войската. Няма чувство на отговорност към семействата.

Сетили се за Павел Левурда чак на 24 февруари, когато според информацията на Генералния щаб в Чечня Ушкалой бил напълно прочистен от чеченски партизани и „попаднал под контрола“ на федералните сили. (Това обяснение всъщност било измислено по-късно, за да се докаже, че „не е имало обективна възможност“ да се прибере тялото на Павел.)

Всъщност на 24 февруари от Ушкалой са прибрани само шест от труповете на седмината загинали, които пробили обкръжението. Не могли да намерят Павел Левурда, затова забравили за него.

А майка му вкъщи изпаднала в отчаяние. Нямала никаква друга вест, освен официалното писмо от 7 февруари. „Горещата линия“ на Министерството на отбраната също не ѝ помогнала. Да говори с дежурните офицери по телефона, било все едно да разговаря с компютър за мъката, която безмилостно я разяждала. „Лейтенант Павел Петрович Левурда не е в списъка на убитите и безследно изчезналите.“ Такъв бил неизменният отговор.

Нина няколко месеца се обаждала на горещата линия, която обещавала „пълна информация“. Не е за вярване, но дори когато сама открила останките на Павел благодарение на собствените си усилия, дори когато официално била уведомена за смъртта му, офицерите от линията все още не били успели да опреснят информацията в базата си с данни.

Но да се върнем на нашата история... На 20 май, три месеца след битката при Ушкалой, местната полиция открила „гроб с тяло на насилствено загинал мъж“. Но чак на 6 юли, след като още месец и половина Нина ежедневно звъняла на горещата линия и на местното военно окръжие, полицията завела съответния формуляр „Ориентация/Задача № 464“ в отговор на подадена молба за издирване на изчезнал човек.

На 19 юли формулярът най-накрая стигнал до криминалното следствие в Брянск, където живее семейството на Павел. Нина била обиколила всички възможни институции, подала и молба за издирване в местната полиция. Така на 2 август обикновеният дознател Абрамочкин се отбил при родителите на Павел.

Единственият човек, когото намерил в дома им, била друга Нина, 14-годишната племенница на Павел. Дознателят ѝ задал няколко въпроса за Павел, разбрал какво е носил със себе си и много се учудил, когато осъзнал, че говори с роднина на военнослужещ. Тъй като го назначили да проведе това уж рутинно разследване, дознателят Абрамочкин, а не служител на Министерството на отбраната, съобщил на майката на един герой, че синът ѝ официално е обявен за безследно изчезнал и че от 20 февруари са му спрени всички видове плащания. Полицията от Итум-Калин помолила Абрамочкин да посети родителите в Брянск и да намери „адреса на постоянното местонахождение на поделение 73881, в което П. П. Левурда служел“, за да могат да се свържат с командира му и да установят обстоятелствата около смъртта на човек, който според описанията на майка му много приличал на един от техните офицери.

Цитатът е от официална кореспонденция. Той говори много за атмосферата в армията и за начина, по който Путин води войната в Кавказ. В тази армия лявата ръка не знае какво прави дясната, затова е по-лесно да се прати писмо на родители, които живеят на другия край на страната, отколкото да се позвъни на Генералния щаб в Ханкала (военна база край Грозни).

Дознателят Абрамочкин, като видял в какво състояние е семейството, препоръчал горещо на Нина Левурда да отиде колкото може по-бързо в Ростов на Дон. Бил чул, че там са занесени тленните останки на неизвестен войник от Ушкалой и оставени във военна морга, за да бъдат идентифицирани от добре известния и уважаван в Русия полковник Владимир Шчербаков, директор на 124 военна лаборатория по криминалистика. Трябва да отбележим, че Шчербаков не работи по повелята на командирите, генералите и Генералния щаб, а върши само това, което сърцето му казва, че е правилно.

Абрамочкин посъветвал Нина Левурда да не очаква много, защото, както се знае – „в Русия всичко е възможно“, в тази страна често стават грешки с трупове. Брянският комитет на войнишките майки междувременно също се включил да помага в сагата на Левурда и благодарение на добрата организация и усилията на дознателя Абрамочкин елитният Петнайсети охранителен батальон и дори още по-елитната Таманска дивизия най-накрая започнали да осъзнават, че седмият труп, изоставен от „другарите“, може и да е на Павел Левурда.

„Пристигнахме в Ростов на Дон на 20 август – разказва ми Нина Левурда. – Отидох право в лабораторията. На входа нямаше охрана. Минах свободно през него и влязох в първата зала. Видях един криминалист да отделя глава от труп върху дисекционна маса. Или по-точно – череп. И веднага разбрах, че това е главата на Павел, макар че до нея имаше и други черепи.“

Как може да се опише ужасът на майката? И как да се компенсира?

Няма как, разбира се. И кой може да има нещо против задълженията на криминалиста да изследва черепите на дисекционната маса?

И все пак... В какви бездушни хора се превръщаме: безчувствени, груби и в края на краищата – аморални.

След като я оставили да види черепа на сина си, който тя безпогрешно разпознала, дали на Нина успокоителни. В този момент се появил представител на частта на Павел, за да говори с нея. След като научил адреса на частта от опечалените родители, дознателят Абрамочкин бил изпратил телеграма и командирът от своя страна изпратил представител в Ростов, за да се погрижи за формалностите.

Този представител показал на Нина бележка. Тя я погледнала и припаднала. С нея подполковник А. Драгунов, изпълняващ дейността командир на войскова част 73881, и подполковник А. Початенко, началник-щаб на същата част, нареждали на „гражданите Левурда“ да бъде съобщено, че „техният син е загинал в битка по време на изпълнение на военна мисия, като е останал верен на военната си клетва и е показал решителност и храброст“. Частта се опитвала да прикрие следите на жалката си безотговорност.

Когато се съвзела, Нина прочела бележката по-внимателно. Там не се уточнявало кога е загинал синът ѝ.

„Ами датата?“ – попитала тя. „Сама я напишете както сметнете за добре“, казал представителят и ѝ подал заповед до оперативното командване „да се извади лейтенант Левурда от списъка на батальона“. И на нея нямало дата, нито била посочена причина, но имало всички печати и подписи. С невинен детски поглед представителят на частта помолил Нина сама да попълни липсващото и да я предаде на местното военно окръжие, когато се прибере, за да извадят Павел от списъците с военнослужещите.

Нина не казала нищо. Какъв е смисълът да се говори с човек, който няма нито сърце, нито душа, нито мозък?

„Така е най-лесно, нали? Няма нужда аз да ходя чак до Брянск“ – добавил той несигурно.

Разбира се, че така било по-лесно. Няма смисъл да отричаме, че животът на грубите и нагли хора е по-лесен. Да вземем например нашия министър на отбраната Сергей Иванов, другарче на президента от времето на работата на Путин за ФСБ в Санкт Петербург. Иванов се появява всяка седмица по телевизията, за да изчете президентския военен бюлетин. С тона на Гьобелс от новинарските прегледи преди Втората световна война той ни информира, че никой няма да успее да ни принуди „да коленичим пред терористите“, че смята да води войната в Чечня до някакъв предполагаем „победен край“. Но и дума не сме чули от министър Иванов за съдбата на войниците и офицерите, благодарение на които той и президентът могат да си позволят да не коленичат пред терористите. Тази политическа линия е изцяло неосъветска: човешките същества нямат свой собствен живот, те са винтчета в машината, която осигурява постигането на всички мечтани политически цели на властимащите. Винтчетата няма права. Дори нямат право на достойна смърт.

А е толкова по-трудно да не бъдеш груб. За мен това означава да проникнеш отвъд „генералната линия на партията и правителството“ и да видиш истината. А тя е, че на 31 август 2000 г. № У-729343 бил най-накрая погребан в град Иваново, в който родителите на Павел се преместили, за да избягат от мъчителните спомени в Брянск. Криминалистите от Ростов върнали на Нина главата на Павел. За съжаление, това било всичко, което им останало.

Много хора в Русия са чували за Нина Левурда, защото след като положила останките на сина си в земята, на деветия ден след погребението му тя се отправила към щаба на Петнайсети батальон в Московска област. Тръгнала от Иваново с намерението само да погледне в очите командирите на Павел и да види дали, когато застанат срещу майката на своя офицер, ще покажат поне малко разкаяние заради всичко, което били „забравили“ да направят.

„Разбира се, че не очаквах да ми се извинят – казва Нина. – Но си мислех, че поне ще видя някакво съчувствие по лицата им.“

Когато обаче пристигнала в Таманската дивизия, никой не пожелал да се види с нея. Командирът бил непрекъснато зает. Нина го чакала три дни за среща без да яде, да пие и да спи, без никой през това време да ѝ обърне внимание. Висшите офицери се тътрели като хлебарки напред-назад и се правели, че не я забелязват. Тогава Нина Левурда се заклела, че ще съди държавата, че ще повдигне обвинение срещу Министерството на отбраната и срещу министър Иванов за моралните страдания, които са ѝ причинили. И не заради смъртта на сина си: той в края на краищата загинал при изпълнение на дълга си. А заради това, което се случило после. Преведено от заплетената юридическа терминология на обикновен език – искала да знае кой е отговорен.

Какво се случило? Първо, във военното окръжие на Иваново връчили на семейството „Орден за храброст“, който се присъждал посмъртно на сина им. Второ, армията си отмъстила. Министерството на отбраната и Таманската дивизия повели война с тази майка, която се осмелила да изрази възмущението си от тяхното поведение.

Ето как го направили. За по-малко от година били проведени осем съдебни заседания, първото на 26 декември 2001 г., а последното на 18 ноември 2002 г. Нито едно от тях не постигнало никакъв резултат. Съдът дори не стигнал до разглеждане по същество на иска на Нина, защото Министерството на отбраната се чувствало толкова безнаказано, че дори не изпратило представител на заседанията. А и нямало защо. Делото „Нина Левурда срещу Държавата“ първо се гледало от съдия Тюленев (от Районния съд в Красная Пресня, Москва). Той отсъдил, че майката „няма право на информация“ за трупа на собствения ѝ син и че Министерството на отбраната не е длъжно да ѝ дава такава информация. Нина обжалвала пред Московския градски съд, където заради очевидната абсурдност на първата присъда случаят бил върнат обратно в съда в Красная Пресня за ново разглеждане. Методите на държавната машина срещу опечалената майка се изразявали в систематичен бойкот от страна на представителите на министър Иванов, както и от страна на командването на сухопътните войски, към които принадлежали Таманската дивизия и Петнайсети батальон. Те просто не се явявали и постоянствали в наглостта си. И Нина Левурда непрекъснато пътувала от Иваново до Москва, за да се окаже отново срещу празна скамейка и да установи, че си е загубила времето. Тя е обикновена жена и се издържа само от държавната си пенсия, която стига само за да не умреш от глад. След погребението на Павел съпругът ѝ се пропил, като така се опитвал да се спаси от мъката.

Накрая съдия Болонина от съда в Красная Пресня, към която Московският градски съд препратил делото, изгубила търпение. След като ответниците пропуснали пето заседание, тя глобила Министерството на отбраната с 8000 рубли. Които се плащат от данъкоплатеца, разбира се. Жалко, че тази глоба министър Иванов не дал на Нина Левурда. Но законът не се е погрижил за това. Руското законодателство не защитава интересите на слабите, а на овластените.

След налагането на глобата представители на министерството най-накрая се появили в съда на 18 ноември 2002 г., но били доста странни представители! Не знаели нищо за делото и отказали да удостоверят самоличността си, като се извинили, че хаосът в министерството бил причина за проблемите. В крайна сметка делото отново било отложено, този път за 2 декември.

Нина стояла и плачела в мрачния коридор на съда.

„Защо го правят? – попитала. – Сякаш не са извършили нищо нередно.“

Как да не завиди човек на Сергей Иванов, който стои начело на нашето военно министерство, за безмилостното му отношение към хората! Няма нужда да се тревожи с подробности, с майки, чиито синове са загинали в същата тази „война срещу международния тероризъм“, за която той така поетично говори. Не се налага да чува гласовете им и да чувства болката им. Не знае нищо за животите, които е разбил, за стотиците майки и бащи, изоставени от системата, след като децата им са дали живота си.

„Путин не може да се справи с всичко!“ – ще се противопоставят почитателите на руския президент.

Наистина не може. Като президент работата му е да мисли за методи и подходи. Той е човекът, който ги лансира. В Русия хората имитират човека на върха.

Е, вече описахме подхода му към армията. Той носи цялата вина за бруталността и екстремизма, наложили се както в армията, така и в държавата. Бруталността е сериозна инфекция, която лесно може да се превърне в пандемия. Първо се проявява спрямо чеченците, а после и към „своите“, както патриотите обичат да наричат руските граждани. Включително и тези руснаци, които са се били от чисто родолюбие срещу първите жертви на тази бруталност.

„Той е направил своя избор, такава е била съдбата му – казва Нина, докато бърше сълзите от лицето си. Съдия Болонина минава покрай нея, облечена в тога и с непроницаемо изражение. – Но за бога, това са човешки същества!“

Наистина ли са такива? Понякога се чудя дали Путин е човек, а не само железен леден образ. Ако е човек, това не личи.

Петдесет и четирима войници,

или как да емигрираш у дома при мама

Руснаците емигрират, когато оставането в родината започва да застрашава живота им или се задава мащабно потъпкване на правата и достойнството им от страна на държавата. На 8 септември 2002 г. ситуацията в руската армия беше точно такава. Петдесет и четирима войници дезертираха и се опитаха да емигрират.

Тренировъчният полигон на Двайсета мотопехотна дивизия се намира в покрайнините на село Прудбой във Волгоградска област. Момчетата от Второ отделение на войскова част 20004 са откарани от постоянната си база в град Камишин, също Волгоградска област, в полигона в Прудбой.

На пръв поглед нищо необичайно: отиват на подготовка. Обучават ги техните командири, които за тях са и майка, и баща. Но на 8 септември техните „бащици“ подполковник Колесников, майор Ширяев, майор Артемиев, лейтенант Кадиев, лейтенант Коростильов, лейтенант Кобетс и младши лейтенант Пеков решават да проведат разпит, който е извън тяхната компетенция. Събират войниците на плаца и им обясняват, че ще има разследване кой е откраднал разузнавателна кола от полигона предната нощ.

По-късно войниците твърдели, че никой не е крал колата. Тя си стояла през цялото време на обичайното си място в гаража на дивизията, но на офицерите просто им било скучно. Били влезли в няколкодневен запой, от който вероятно вече им ставало зле, и решили да се позабавляват с тормоз над войниците. И това изобщо не се случвало за първи път на полигона в Камишин, който бил натрупал достатъчно лоша репутация.

След като обявили, че ще разследват кражбата, група войници били отведени в офицерската палатка: сержантите Кутузов и Крутов, редниците Генералов, Гурски и Гриценко. На другите било заповядано да чакат отвън. Не след дълго чули виковете и стенанията на своите другари. Офицерите ги биели. След малко ги изхвърлили от палатката. Казали на другите, че офицерите ги налагали по гърбовете и бедрата с дръжките на инструменти за окопи и ги ритали силно в ребрата. Но описанието не било необходимо. Следите от побоя се виждали ясно по телата на войниците.

Офицерите обявили, че излизат в почивка. Подполковникът, двамата майори, тримата лейтенанти и младши лейтенантът щели да вечерят. Казали на войниците, че всеки, който откаже доброволно да си признае, че е откраднал разузнавателната кола, ще бъде пребит по абсолютно същия начин като проснатите на тревата пред палатката им войници.

След това съобщение офицерите се оттеглили да ядат супа.

А войниците? Те избягали. Разбунтували се, решили да не чакат като животни на заколение. Оставили дежурните, защото отклоняването от поста им щяло да се разглежда като криминално престъпление и да ги отведе пред военен съд и след това в дисциплинарния батальон. Оставили и Кутузов, Крутов, Генералов и Гриценко, които не можели да ходят.

В колона войниците се измъкнали от полигона и тръгнали към Волгоград да търсят помощ. А Прудбой е доста далече от града – на почти 180 километра. Петдесет и четиримата войници изминали пеша цялото разстояние, без да развалят строя и да се опитват да се крият. Вървели по натоварено шосе, по което непрекъснато пътували офицери от Двайсета дивизия. Нито една кола не спряла. Никой не ги попитал къде отиват без офицер, което е в разрез с армейските правила.

Войниците вървели, докато се стъмнило. Легнали да спят в една горичка край шосето. Никой не ги търсел, въпреки че когато подполковникът, двамата майори, тримата лейтенанти и младши лейтенантът се върнали от столовата, открили, че личният състав на Второ отделение е силно намалял. Почти не били останали войници, които да командват.

Офицерите си легнали, без да имат ни най-малка представа къде са войниците, за които по закон отговаряли лично. Но пък знаели, че в Русия никога не наказват офицер за нещо, случило се на редник.

Рано сутринта на 9 септември петдесет и четиримата войници отново тръгнали по шосето. И отново покрай тях минавали напълно незаинтересувани офицери.

Преходът на групата редници, дарени със самоуважение, траял ден и половина и през това време никой от Двайсета дивизия не усетил липсата им. Вечерта на 9 септември те влезли във Волгоград, без да се крият. Видели ги и полицаи, но отново никой не се заинтересувал.

Стигнали до центъра на града.

„Беше към шест вечерта и се канехме да се прибираме, но изведнъж телефонът иззвъня. „Работите ли още? Може ли да дойдем при вас?“ – разказва Татяна Зозуленко, директор на Волгоградската регионална организация за защита на правата на майките. – Казах: „Идвайте веднага“. Нямаше как да знам какво ще се случи след малко. В малката ни стаичка влязоха четирима млади редници и ни казаха, че представляват група от 54-ма души. Попитах къде са другите и момчетата ме отведоха в тясното мазе на собствената ни сграда. Всички бяха там. Работя за тази организация от единайсет години, но такова нещо не бях виждала. Първата ми грижа беше къде да ги настаним. Вече беше тъмно. Питахме ги дали са яли. „Не, отвърнаха, не сме хапвали нищо от вчера.“ Наши сътрудници изтичаха да купят хляб и мляко колкото им стигат парите. Момчетата се нахвърлиха върху храната като изгладнели кучета, но с това бяхме свикнали. В армията хранят войниците много лошо, те са системно недохранени. Когато се наядоха, ги попитах: „Какъв резултат очаквате да постигнете?“. Те отвърнаха: „Искаме офицерите, които бият войници, да бъдат наказани“. Решихме да ги настаним за през нощта на пода в нашия офис, а ние да преспим и сутринта да помислим какво да правим. На другия ден първата ни работа щеше да бъде да отидем при военния прокурор на гарнизона. Заключих и се прибрах. Живея наблизо и можех да се върна бързо при нужда. Обадих им се към 11 часа същата вечер, но никой не вдигна. В два през нощта ме събуди адвокатът ни Сергей Семушин. Каза, че му звъннал някой, който не се представил, но настоял да „подсигурим помещението“. Бях там след броени минути. Пред сградата имаше военни коли с офицери. Не ми се представиха. Войниците бяха изчезнали. Попитах офицерите къде са, но не получих отговор.“

Сътрудниците от Организацията за защита на правата на майките открили, че някой е влязъл в компютъра, в който съхранявали информация за извършени в Двайсета дивизия престъпления, и я е изтрил. Намерили под килима бележка от войник, на която пишело, че не знаят къде ги отвеждат, че са ги били и имат нужда от помощ.

Какво бих могла да добавя? Войниците започнали да „липсват“ на офицерите чак след като им се обадили началниците. Това станало късно вечерта на 9 септември, след като Татяна Зозуленко се свързала с журналисти от Волгоград и информация за тях изтекла по медиите. И естествено, щабът поискал обяснение от офицерите. През нощта те пристигнали до сградата на Организацията на майките и всичките 54 войници били преместени в щаба. След това ги върнали в отделението им под командването на същите тези офицери, чийто тормоз ги накарал да избягат от полигона. Татяна Зозуленко попитала военния прокурор Чернов, чието задължение е да следи за спазването на закона в поделенията на гарнизона, защо го е направил, и той отвърнал, без да му мигне окото: „Защото те са наши войници“.

Това е ключът към сагата на петдесет и четиримата. „Наши войници“ означава „наши роби“. Нищо не се е променило в руската армия. Извратеното разбиране, че „честта на офицера“ трябва винаги да се пази, взима непрекъснато връх над живота и достойнството на редниците. Причина за бягството от полигона в Камишин е на първо място отвратителната армейска традиция, че войникът е роб на офицера. Офицерът винаги е прав и може да прави с войника каквото си поиска. Но то се е случило и заради тъжната истина, че гражданският контрол над процесите в армията, за който толкова се говореше по времето на Елцин и за който дори беше създаден законопроект, е мъртъв и погребан. Президентът Путин споделя традиционното армейско виждане за правата на офицерите и смята гражданския контрол над въоръжените сили за напълно неприемлив.

Но в дъното на всичко стои фактът, че Двайсета дивизия – известна още и като „Рохлинска“ по името на командира си Лев Рохлин, герой от Първата чеченска война, днес заместник-председател на Държавната Дума – и особено поделение 20004 отдавна са се сдобили с лоша слава във Волгоград и в цяла Русия.

„Цяла година пращахме информация за престъпленията в поделение 20004 до военна прокуратура, най-вече до господин Чернов, гарнизонния прокурор Чернов, но и до всички над него в йерархията, дори до главния военен прокурор в Москва – казва Татяна Зозуленко. – Поделение 20004 е на първо място по брой оплаквания от войниците. Офицерите ги бият, прибират „възнагражденията за активна военна служба“ от завърналите се от Чечня. [Двайсета дивизия се е била и в двете чеченски войни, води бойни действия в Кавказ и до този момент.] Къде ли не разказахме за това, но без никакви последствия. Прокуратурата реши да потули всичко. Случката на полигона в Камишин е напълно предсказуем резултат от безнаказаността на офицерите.