Изобретено от войната

МАЙКЪЛ УАЙТ

ИЗОБРЕТЕНО ОТ ВОЙНАТА

КАК ВОЕННИТЕ КОНФЛИКТИ СА УСКОРИЛИ

РАЗВИТИЕТО НА ТЕХНОЛОГИИТЕ

ВЪВЕДЕНИЕ

ВСЯКО ЗЛО ЗА ДОБРО

Огледайте се.

Къде се намирате? Може би в някой влак? Или в самолет, на височина десет хиляди метра? Или сте се настанили удобно на дивана във всекидневната и отпивате от чаша вино? Където и да се намирате, вие сте заобиколен от атрибутите на ХХI в., рожби на технологията.

Само на няколко метра от вас има машини, коли, телевизори, системи за управление на самолети; в небесата кръжат спътници. Може би в джоба си имате мобилен телефон или джобен компютър, а в стомаха ви бавно се разтваря таблетка антибиотик. Всички тези неща имат нещо общо помежду си - всички са свързани и обединени с невидима нишка. Всички те водят началото си от един и същ първоизточник.

Както и вие.

Вие също сте продукт на технологичната епоха, плод на всички онези неща, които са били изковани от стомана и силиций, от пот и кръв. Вие сте рожба на технологията, дете на войната.

"Войната - написа специалистът по история на медицината професор Рой Портър - ... често е полезна за медицината. Тя предоставя на медицинската професия изобилие от възможности да развива своите умения и да усъвършенства практиките си. Освен това тя може да роди един следвоенен стремеж да превърнем мечовете в скалпели." Но макар да звучи еднакво болезнено, това точно твърдение може да бъде разширено неимоверно и да обхване много други дисциплини, както и богат набор от технологии.

Ужасът и безумието на военния конфликт неизменно ни съпътстват; те са константни. Много психолози предполагат, че нашата агресия е неразделно свързана с творческата енергия на хората. Тя е лошият близнак, роден от една и съща клетка заедно с нашите креативни пориви, които ни тласкат непрекъснато да учим и да изследваме. Но дори и нуждата ни да водим войни и еуфорията ни от конфликтите - които историята така драматично е запечатала - също създават множество положителни неща. Тъй като в хода на епохите огромните страдания на бойното поле по една или друга щастлива случайност са породили много ползи за мирното население. Ето какво пише американският историк Уилям Х. Макнийл: "Всеки, който се загледа в уредите в някой модерен дом, веднага ще признае, колко много ние, хората от края на ХХ в., дължим на индустриалните промени, чието начало е било положено при почти паническите обстоятелства, когато цената на оцеляването на една суверенна държава внезапно е започнала да се изразява във все повече снаряди, барут и картечници."1

Предизвиканото от военния устрем ускорено развитие на технологиите може да приеме различни форми. Всяко откритие може да израсне от една-единствена вдъхновена идея, внушена от произволно събитие в хаоса на битката. След това развитието на тази идея може да измине мъчителен път. Алтернативният маршрут започва с някое оповестено проучване, което е било направено в университет или изследователски център и е привлякло вниманието на военните. Те на свой ред предоставят средствата за ускорена програма за развитие. След това крайният резултат се използва от военните и едва по-късно намира приложение в цивилния живот.

Съвременен пример за последния случай е едно проучване на структурата на окото, което се провежда в офталмологичната болница "Мурфийлдс" в Лондон. От известно време мастити химици предлагат технология, наречена LASIK (Laser-Assisted In Situ Keratomileusis, букв. "Корекция на роговицата на място с помощта на лазер") - метод, при който с помощта на специално конструиран лазер офталмологът може да промени формата на роговицата на окото, така че да компенсира някои отклонения в зрението. Екипът в "Мурфийлдс" работи с много по-съвършен вариант на тази технология, който им позволява да отнемат от роговицата пластове с дебелина само няколко молекули. Освен това екипът проучва потенциалните възможности на импланти, които да разширят "нормалния" обхват на зрението. Тези технологии могат да се окажат полезни не само за коригиране на зрителни дефекти (както прави LASIK), но и за създаването на нещо, което беше наречено "суперзрение". Възможно е пациенти, чиито роговици са били прецизно моделирани, да са в състояние да виждат електроматнитни честоти, които са далеч отвъд нормалния обхват, както и да имат много по-ясно зрение от който и да било човек досега.

Очевидно е, че тази нова разработка може да има военно приложение, и британското министерство на отбраната го разбра много бързо и наля средства в проекта на "Мурфийлдс". В замяна то очаква да има право първо да се възползва от резултатите и да прехвърли информацията на други екипи, които да приспособят технологията за военна употреба. По-късно различен вариант на тази разработка ще се развие в изследователски програми за граждански цели, с обещанието всички да имат достъп до по-напреднала хирургична намеса с технологията LASIK.

Подобни системи на обратна връзка между военни и граждански организации образуват гръбнака на огромно разнообразие от технологични разработки, наречени "технологии с двойна употреба". В САЩ тази симбиоза се управлява от една-единствена организация - Агенцията за новаторски отбранителни изследователски проекти (DAPRA). Тя е основана през 1958 г., в разгара на Студената война, като пряк отговор на изстрелването на "Спутник 1" от Съветския съюз. DAPRA е военизиран вариант на гражданската Служба за научни изследвания и развитие (OSRD), основана от компютърния пророк Ваневар Буш. Сферата на компетентност на агенцията е да развива зачатъчни технологии, които биха били полезни на Министерството на отбраната във Вашингтон, и тя е постигнала забележителни успехи в преследването на тази цел. Във Великобритания еквивалент на DAPRA е Отбранителната агенция за оценки и проучвания (DERA) към Министерството на отбраната.

Ако погледнем за момент постиженията на DAPRA, ще установим, че откакто е била създадена преди по-малко от половин век тази организация, която понастоящем оперира с годишен бюджет от 3 млрд. долара, може да си припише заслугите за удивително голям брой технологични нововъведения. Най-известният й принос е интернет, разработен специално за Пентагона, който поискал комуникационна мрежа, която да може да преживее ядрена война. Но DAPRA е дала на обществото много повече. Изследователите на DAPRA са придвижили напред нашите познания в толкова разнообразни области, колкото са психологията и психиатрията, разработването на модерни материали, технологиите за наблюдение, многообразните приложения на радара, инфрачервеното засичане, системите за търсене с рентгенови и гама-лъчи, сателитните комуникации, високоенергийната лазерна технология, свръхтънката електронна технология (включително последните микропроцесори) и модерните горивни системи за сухопътни, водни и въздушни превозни средства. Днес DAPRA разработва технологиите, които ще използваме през следващите десетилетия - широк спектър от идеи, сред които има нови видове компютри (особено био-кибернетични системи), кибернетични датчици, които да се използват в андроидни устройства и плазмени екрани с висока разделителна способност за изтребители (които освен това продължават да подобряват и домашните телевизори). DAPRA също така иска да развие по-бързи и по-ефективни методи за производството на военно оборудване. Някой ден те биха могли да бъдат приложени в граждански индустриални системи в Третия свят, които днес са на чертожните дъски в DAPRA. Скоро те ще станат достъпни за търговски цели и ще включват от ефективен компютърен софтуеър за гласово разпознаване до нанотехнологии (науката, която може би скоро ще позволи на микроскопични роботи да проникват в тялото и да оперират наранени или заболели тъкани).

Един от най-добрите начини да се ускори това развитие е да се подхрани кръстосаното "оплождане" на различни дисциплини. През 70-те години на ХХ в. стана ясно, че някои от най-големите постижения в историята на науката са дошли от смесването на несвързани дисциплини. В сферата на теоретичната наука Дарвин достига до своята теория за еволюцията, като събира на едно място познанията си по биология, геология и социология. Днес Стивън Хокинг и други физици търсят нещо, което наричат "универсална теория за Вселената". За целта използват шеметна комбинация от математика, космология и физика на елементарните частици. По-същия начин и практичните учени и инженерите стигат до най-големите си прозрения, като съчетават данни от най-напредничавите технологии, за да създадат един изключително многостранен и въздействащ образ.

Наскоро едно изследване, ръководено от базираната в Калифорния компания "Телесензори" и финансирано от DAPRA, започна да смесва проучвания в областта на виртуалната реалност с медицински изследвания. Резултатът е прототипно устройство, което позволява на военните пилоти да "виждат" много по-далеч, отколкото биха могли с невъоръжено око. Датчици по външната страна на самолета подават информация към специален шлем. Оттам сигналите се препредават директно към ретината на окото на пилота и неговия мозък. Самолет, който е оборудван с подобна апаратура, няма нужда от прозорци. Междувременно изследователи в Япония, САЩ и Европа разработват начини да използват тази технология за виртуална реалност, за да възстановяват зрението на слепи.

Разбира се, няма нищо ново в това да се комбинират парите на военните с мозъците на учените. Може би най-ранният документиран пример за военен патронаж (а всъщност и първият пример за надпревара във въоръжаването) е от III в. пр. Хр., когато Архимед се включва във финансирано от управниците състезание и проектира революционен нов катапулт за армията. Устройството било използвано и нанесло опустошителни поражения в битката при Сиракуза през 265 г. пр. Хр. Междувременно, далеч от Гърция, китайските алхимици от времето на династията Хан в усилията си да задоволят исканията на своите военачалници, открили барута.

За много от великите мислители в историята военният патронаж е бил жизненоважен, за да осигуряват прехраната си. Брунелески, Алберти и по-късно Галилей са разчитали за своето препитание на войнолюбивите амбиции на своите богати господари. Всъщност в продължение на дълги години Леонардо да Винчи (пацифист по убеждения) служил като военен инженер и при херцога на Милано Лудовико Сфорца, и при неимоверно жестокия Чезаре Борджия. В писмото, с което се представя пред Сфорца, Леонардо заявява: "Най-бляскави Господарю, след като вече видях достатъчно и се запознах с доказателствата на тези, които се смятат за майстори и изобретатели на военни машини, и след като се уверих, че техните изобретения и употребите на гореказаните инструменти не се различават по нищо от тези, които се използват от всички, дръзнах - без да искам това да навреди на някой друг - да се свържа с Ваше Превъзходителство, за да ви запозная с моите тайни изобретения, като след това се оставям на Вашето благоволение, за да Ви покажа на дело - в удобно за вас време - това, което накратко съм описал по-долу." След което се захваща да описва проектите си за обсадни машини, нови видове барут, транспортни средства и оръдия, включително мортири, "много удобни и лесни за транспортиране; с тях могат да се изстрелват камъни, които да се сипят почти като градушка, а пушекът им ще хвърля врага в ужас и така ще му причинява големи щети и объркване"2.

Патронажът на управници, чиято основна цел била да си осигурят военно превъзходство над съседите, бил в основата на изработването на най-ранните карти и на науката картография. И наистина, няма да е преувеличено да се каже, че съзнанието за стратегическо превъзходство било също толкова силно, колкото и съблазънта на златото, и то тласкало испанците, французите, португалците и англичаните да финансират експедиции до най-далечните кътчета на земното кълбо.

Много по-късно, в последните години на ХIХ в., Джулиелмо Маркони, още една търсеща душа, се видял принуден да приеме покровителството на военните, когато идеите му не срещнали разбиране. През 1894 г. италианското правителство отказало да финансира неговото проучване върху предаването и приемането на радиовълни. Само че две години по-късно Маркони бил спонсориран от британското правителство, което по това време активно търсело по-добър метод на свръзка между корабите. Така било патентовано първото радио. В началото на следващия век британските дреднаути* били екипирани с устройствата на Маркони. От това военно приложение радиото се разпространило по целия свят и навлязло в ежедневието. През 30-те години на ХХ в. повечето домове в развитите страни разполагали с радиоприемници.

* Голям военен брониран кораб, снабден с далекобойни оръдия. - Б. ред.

Създаването на радара следва същия модел. Почти по времето, когато Маркони работел по радиото, един германец - Христиан Хюлсмайер - се вдъхновил от работата на своя съотечественик Хайнрих Херц, който двадесет години по-рано открил, че електромагнитни лъчения с определени дължини на вълните се отразяват от твърди тела. Хюлсмайер създал машина, която можела да измерва този ефект, а през 20-те години на ХХ в. двама американци, Брейт и Туве, показали, че импулси могат да се отразяват и от йоносферата. Нито едно от тези открития не събудило интерес у хората, които развързвали правителствените кесии. Едва през 1939 г., когато над Европа надвиснала голяма война, британското правителство започнало да се вслушва в твърденията на младия изследовател Робърт Уотсън-Уат, който проектирал първата работеща радарна система - точно навреме, за да помогне на Кралските военновъздушни сили да победят Луфтвафе в битката за Британия.

Други форми на военен патронаж са спасявали цели народи от поражение, макар и само временно в някои случаи. Най-известният случай е този с германското правителство, което през 1915 г. осъзнало, че страната много бързо изразходва запасите си от амоняк - основна съставка за производството на мощни експлозиви. По това време единственият източник на химикала била чилийската амониева селитра, а тя била недостъпна поради британската морска блокада. И така, водени от отчаянието, германците се обърнали за помощ към науката.

Няколко години преди войната Фриц Хабер, най-прочутият химик на своето време, бил разработил метод на синтезиране на амоняк в лабораторни условия. Проблемът за Хабер и германските военни бил, че неговият процес произвеждал много малки количества амоняк. С изненадваща прозорливост германското правителство бързо заключило, че изходът от войната може да зависи от резултатите от това изследване, и отклонило средства и ресурси за развиването на системата на Хабер. В края на 1916 г., когато запасите от амониева селитра вече почти били свършили, Хабер бил успял да увеличи производителността на своя метод и бил започнал да синтезира големи количества газообразен амоняк. В края на войната всички германски експлозиви се произвеждали по неговата технология. Тази разработка била толкова съществена, че нейният успех - поне така твърдят някои - удължил Първата световна война най-малко с една година.

Без съмнение работата на Хабер е довела до преждевременната смърт на стотици и стотици хиляди хора, но не можем да подценяваме гражданската значимост на неговия метод, тъй като днес амонякът се използва не само за производството на мощни експлозиви, но също и като незаменима съставка на торове, силно почистващи препарати и модерни охлаждащи системи. Днес амонякът продължава да се синтезира по метода на Хабер и произвежданите от него торове спомагат за получаването на реколта, хранеща стотици милиони хора, които иначе биха гладували. Освен това амонячни съединения се използват широко като дезинфектанти по целия свят, а употребата им като охлаждащи агенти е безценна за индустрията.

И все пак историята на Хабер не е нито най-дълбокият, нито най-драматичният пример за военен патронаж в историята на нашето време. Тази чест принадлежи на два проекта от средата на ХХ в., единият, породен от глобалните кланета по време на Втората световна война, а другият - от глобалното напрежение по време на Студената война през 50-те години.

Създаването на атомната бомба и космическата надпревара бяха изключително скъпи, а проектът "Манхатън" доведе до смъртта на стотици хиляди мирни японски граждани. И все пак няма да е преувеличено да се каже, че, взети заедно, технологичните придобивки от тези две начинания са променили света. Знанията, натрупани от екипа учени, който работи по конструирането на първата атомна бомба в Лос Аламос, Ню Мексико, придвижват ядрените изследвания от набор теоретични идеи, формулирани в началото на ХХ в., до практическа наука. Тя ни е дала атомната енергия, лазерите, оптичните кабели и миникомпютрите - цялото богатство от постижения, които поддържат живота през ХХI в.

От космическата надпревара сме получили комуникационните спътници, глобалните далекосъобщителни мрежи, системите за метеорологични наблюдения, спътниците за търсене на природни ресурси, пробиви в медицината, които могат да се постигнат единствено с изследвания при нулева гравитация, нови лекарства, нови модерни материали, цифровата технология, миниатюризацията. И тук списъкът е дълъг и впечатляващ.

Сър Соли Цукерман, който е писал надълго и нашироко за науката и войната, изтъква следното: "Обемът на националните ресурси, които са посветени на приложенията на науката за военни цели, обикновено е огромен в сравнение със заделеното от правителството в гражданската сфера... В крайна сметка границите, до които науката бива внедрявана във военната сфера, зависят от търпението и убедителността - и то убедителност в няколко различни посоки - на хората, които са отговорни за обезпечаването на националната сигурност." И наистина, ясно е, че често научните начинания изискват толкова огромни ресурси, че никога не биха били започнати, ако не бяха в сила военните императиви. В случая двата очевидни примера са развитието на приложната атомна наука и полетите в космоса.

Влиянието на правителството и военните е ясно в случаи като проекта "Манхатън" и космическите програми на САЩ и Русия, но това влияние се проявява в много форми. Проектът "Манхатън" е първият пример за институционализирана "голяма наука". Има два други начина, по които военните нужди и предполагаемите военни нужди на една нация могат да бъдат задоволени. Те са по-често срещани и поради големия си брой и широкия си обхват са също толкова важни, колкото и мегапроектите, струващи милиарди долари.

Първият от тези начини е огромното военно участие във финансирането на университетите. От 40-те години на ХХ в. една значителна част от милиардите долари, които се влагат в западните университети, идват от военните. Другият е използването на изобретателността на дребния бизнес. Създава се затворен кръг, при който някаква новаторска идея бива предложена от цивилния свят - например от някой индивидуален изобретател или от малък екип, работещ за индустрията. Идеята не успява да привлече инвестиции от комерсиалния сектор и увисва в полузавършен вид, докато накрая финансирането от страна на военните (обикновено във време на належаща нужда) не доведе до същинското й развиване до работещо устройство или технология. След като военните са получили правото първи да се възползват от нововъведението, то бива предоставено на широката общественост. Това "колонизиране" на гражданската наука от страна на военните означава, че военните приложения на някаква конструкция, устройство или технология обикновено са с десет години пред което и да било стандартна гражданска употреба.

Важно е да се отбележи, че научният прогрес не е рожба нито само на военния устрем, нито само на лабораториите, които се финансират от комисиите по отбраната. И все пак военните императиви често са фактор и решаваща сила. Във фокуса на политиците и военното командване винаги ще има нов враг и нова причина за разработването на оръжия, лекарства, транспортни средства и комуникационни мрежи. От тях са се породили и ще продължават да възникват нови методи за водене на война, а заедно с тях и нови кървави конфликти. Но за щастие, както се надявам да стане ясно от този разказ, по протежение на този трънлив път човечеството е спечелило и ще продължава да печели много ценни неща. Защото, както знаем от историята, от най-тъмните кътчета на човешката душа може да се роди както зло, така и добро.

ЧАСТ I

ОТ БОГОВЕТЕ ДО ЛАЗЕРНИЯ СКАЛПЕЛ

КРЪВТА ЧОВЕШКА

Около 1000 г. пр. Хр. йонийците първи дали име на хората, занимаващи се с медицина. Те измислили дума за "лекар", която означавала "човек, който вади стрели". Но въпреки че имали название за хората, които се грижели за болните и ранените, военачалниците на древния свят не се интересували особено от това какво може да направи един лекар. За повечето командири раненият на бойното поле войник бил в тежест и съдбата му обикновено била прищявка на боговете - дали да умре, или да оздравее. Единствено висшите офицери и благородниците получавали по-различно отношение.

Древните хора често смесвали услугите на лекаря с тези на жреца, поради което шаманските култове имали голямо влияние върху ритуалите и политическата структура на много ранни цивилизации. Хирургията била особено тясно свързана с ритуалите и религиозните обреди. Изкуството на трепанацията - техника, която включва пробиване на дупка в горната част на черепа (за да се осигури по всяка вероятност по-голям приток на въздух към мозъка) - води корените си от един древноегипетски окултен ритуал. Процедурата се извършвала от жрец-хирург. И докато подобни практики оставали в сферата на мистичния канон в продължение на хилядолетия, имало и лекари, които започнали да натрупват полезни и практични познания - както на бойното поле, така и извън него.

Смята се, че полумитичният персонаж Асклепий, наречен "баща на медицината", има за първообраз истинска личност - военноморски хирург, живял през ХII в. пр. Хр. Твърди се, че той се обявявал за високи хигиенни стандарти и че оставил описания на това как най-добре да се вадят стрели.

Много лекари вярвали, че могат активно да помагат на военните и били достатъчно прозорливи, за да разберат, че опитът на бойното поле осигурява безценни възможности за обучение. Самият Хипократ е написал следното: "Който иска да стане хирург трябва да отиде на война." Но само малцина просветени военачалници споделяли този ентусиазъм или виждали смисъл в присъствието на нарочен лекар по време на своите походи. Александър Велики позволявал на лекари да пътуват с неговите завоевателски армии, но нямал особена голяма вяра в тях. Самият той отказал каквато и да било медицинска помощ, когато заболял от треска по време на обсадата на Вавилон през 324 г. пр. Хр., и скоро след това починал.*

* Тук авторът греши. Александър Велики влиза във Вавилон през 331 г. пр. Хр. Македонският цар се връща в града след края на похода си в Индия и умира там през юни 323 г. пр. Хр. - Б. пр.

Запазени са документи за лекари, които са придружавали римските легиони и са оставили своя отпечатък върху завладените земи. Едно датиращо от VII в. саксонско лечение за рани от меч (основаващо се на по-ранен латински текст) съветва хирурга да "откъсне връхчета от перуники и да ги изсуши напълно, след което да вземе една двадесета част от унцията и още половината на толкова, а също и кора от круша и калина, кимион и четвърт унция плодове от лавър, а от другите билки по една четиридесета част от унцията, както и шест зърна пипер, и да стрие всичко това на прах, да добави две яйчени черупки вино и да дава на човека да пие, докато се оправи"1.

Такива били медицинските стандарти през древността и Ранното средновековие в Европа, но имало и някои изобретателни умове, които откривали начини да подобрят хирургичните техники и да облекчат страданията на войниците. Анри дьо Мондевил бил хирург, надарен с особено проникновен поглед в бъдещето. През 1306 г. той започнал да пише труд, озаглавен Cyrurgia, но никога не го завършил. Книгата, в която Мондевил се обявявал срещу почти цялата традиционна медицина, открито отричала работата на живелия през II в. римски лекар Гален, който по това време се възприемал като всезнаещ по въпроса. Подходът на Мондевил бил много модерен и съветите му за това как най-добре да се лекуват рани често изпреварвали времето си. Когато описва метод за зашиване на дебелото черво, той пише: "Ший както кожарите шият кожа и след това го постави обратно в коремната кухина."2

За съжаление нито една от неговите техники не била възприета от съвременниците му. Голяма част от неговата работа останала в забвение чак докато не била преоткрита през ХIХ в. Но вероятно Анри дьо Мондевил е бил първият лекар, който приложил в цивилния живот придобитите на бойното поле познания. След като се върнал от походи в Арагон и Фландрия, той основал в Париж колеж за хирурзи, който бил отворен за посещения всеки първи понеделник от месеца - за да бъдат лекувани "...обикновени рани и язви".

В епохата на Ренесанса много професионални лекари ценели високо опита от бойното поле и използвали наученото, за да помагат на мирното население. Английският лекар Уилям Клоуис си създал репутацията на безстрашен и ефикасен военен хирург, спасил живота на стотици войници. През 1575 г. той бил назначен на поста главен хирург на лондонската болница "Св. Вартоломей" и започнал да пише трактат върху раните, който се превърнал в задължителна книга за повече от век.

С появата на книгопечатането опитните хирурзи, които били видели на бойното поле повече ужаси, отколкото им се полага, започнали да публикуват описания на наученото. Те на свой ред достигали до много по-голяма публика от когато и да било преди това. Публикуваната през 1497 г. Buch der Wund Artzney ("Книга за изцеляване на рани") на Йеронимус Бруншвайг и Feldbuch der Wundartzney ("Полеви наръчник за лекуване на рани") на Ханс фон Герсдорф, излязла двадесет години по-късно (през 1517 г.), били четени масово в цяла Европа. И двете илюстрирали как получаваните на бойното поле рани са много по-лоши вследствие на появата на барута и изобретяването на топовните гюлета и оловните куршуми, но освен това позволявали на хирурзите, които не познавали войната от първа ръка, да прилагат новите идеи при лекуването на ранени и болни мирни граждани.

Може би най-прозорлив от всички военни хирурзи се оказал френският лекар Амброаз Паре, който взел участие в първия си поход скоро след като приключил обучението си през 1536 г. Макар и закоравял от преживяното като студент по медицина в Париж, Паре все пак бил шокиран от условията, с които се сблъскал на бойното поле. В частност той бил ужасен от практиката да се обгарят отворени рани с помощта на вряло масло или нажежен до червено ръжен. Според него това причинявало повече вреда, отколкото полза - не на последно място заради ужаса, който предизвиквала. По-късно един от състрадателните съвременници на Паре - също така млад хирург на име Томас Гейл - ще напише: "... Нагорещените железа изпълват хората с такъв ужас от обгарянето, че много от тях предпочитат да умрат с всичките си крайници, вместо да изтърпят страшното обгаряне, което е причинило смъртта на много мъже."3

Но като младши лекар на бойното поле Паре не можел да направи кой знае какво, освен да следва заповедите на своите началници, които почти единодушно подкрепяли употребата на масло и нагорещен метал. Една нощ обаче той се оказал сам - натоварен с грижите за група мъже, които тъкмо били докарани от бойното поле. Когато отишъл до шкафа с лекарствата, Паре установил, че запасът му от масло е изчерпан. След кратък размисъл той решил да опита нещо радикално и превързал раните на войниците с една смес, с която експериментирал. В нея имало яйчен жълтък, розово масло и терпентин.

"През тази нощ - ще си спомни Паре в своите мемоари

" ... не можах да спя спокойно от притеснение, че ще открия ранените, на които не бях приложил масло, мъртви или отровени. Това ме накара да стана много рано и да отида да ги посетя. Надминавайки всичките ми надежди, тези, на които бях сложил облекчаващото лекарство, имаха малко болки и раните им нито се бяха възпалили, нито подули, поради което бяха почивали спокойно цялата нощ. Другите, на които бях приложил гореспоменатото врящо масло, открих трескави, страдащи от силни болки и с подути рани. Тогава реших в сърцето си никога да не горя по този начин нещастните люде с огнестрелни рани... Аз превързах, а Бог изцели."4

Вдъхновен от успеха си, Паре се захванал да открие решение на още един проблем, с който военните хирурзи редовно се сблъсквали. Войниците с тежки наранявания на крайниците често били изоставяни на бойното поле. Когато обаче бивали спасени, те били оставяни за поне два дни, за да се види, дали гангрената ще ги убие. Ако преживеели изпитанието, трябвало да изтърпят ампутиране без обезболяващи средства. Не е учудващо, че повечето от пациентите умирали от шока на операционната маса. Много други обаче умирали от кръвозагуба. Паре вярвал, че стандартната техника на обгаряне на прекъснатите кръвоносни съдове с нагорещено желязо не била най-добрият начин на третиране на остатъка от крайника след ампутацията. По време на една военна кампания в Северна Италия измислил алтернатива. Той използвал извита като полумесец игла, която вкарвал в кръвоносния съд, прекарвал я през него с помощта на пинцета и стягал краищата на конеца. По този начин Паре изобретил техниката на хирургичния шев. Тя останала почти непроменена до изобретяването на лазерния скалпел, който може да затваря кръвоносни съдове и рани в микроскопичен мащаб, използвайки една чувствително по-модерна форма на обгаряне.

Въпреки че Паре установил, че понякога тази техника изисква до 48 отделни шева, достойнствата на неговия метод се потвърдили от процента на оцелелите сред неговите пациенти - от оперираните от него оживели три пъти повече в сравнение с преминалите през стандартната процедура. Но въпреки че Паре станал един от най-уважаваните лекари на своето време и бил хирург на четири последователни френски крале, неговите радикални идеи получили всеобщо признание едва през ХIХ в., триста години по-късно. И наистина, един от съперниците на Паре в авторитетния Медицински факултет в Париж стигнал дотам да каже следното за неговите новаторски методи: "Наскоро една невежа и заблудена личност дръзна - поради липса на знания - да отхвърли обгарянето на артериите с нагорещено желязо след ампутирането на крайник и - подигравайки се със здравия разум - да го замени с ново лечение, а именно стягане на артериите. Той явно не знае, че превързването е много по-опасно от обгарянето с нажежено желязо... Всъщност всеки, който е преминал през тази касапница, има всички основания да благодари на Бог, че още е жив след операцията."5

Подобни противоречащи си възгледи били нещо обичайно през ХVII и ХVIII в. и между обърнатите към бъдещето новатори и множеството институционални "специалисти" имало огромна разлика в нивото на сложност на техните идеи. Тази разлика съвсем ясно личи от сравняването на два много различни медицински доклада. През 1689 г. анонимен английски лекар съставил следното описание на своето "Ново лечение на рани": "Сварете два фунта масло от лилии и две новородени кученца, докато месото им се отдели от костите; добавете малко земни червеи във вино. Прецедете и към прецедената течност добавете терпентин и една унция винен спирт."6

През същата тази година един от поддръжниците на Паре, френският хирург Морел, изобретил първия турникет - приспособление, което щяло да спаси безброй много животи на бойното поле и извън него. В едно красноречиво описание на употребата му за спиране на кръвта по време на ампутация, Морел пише: "Поставете стоманена пръчка с дължина около четири инча върху основната артерия. Пристегнете с лента толкова силно, че пулсирането на кръвта под превръзката да спре. Сега извършете ампутацията."

Но дори ако често трябвало да минат много години, преди лекарското братство да приеме изобретателните техники на хора като Паре, блестящите изпълнения на военните хирурзи със сигурност се разпространили в мирновременните операционни. През 1824 г. прочутият хирург Астли Купър се прославил с умението си да направи ампутация за по-малко от двадесет минути. Купър натрупал този опит на бойното поле. Но в рамките на едно десетилетие други подобрили многократно неговото постижение. Смелият и блестящ Джеймс Сайм, който в ролята си на главен полеви хирург на Уелингтън бил извършил стотици ампутации във Франция, можел да разреже тъканите, костите и мускулите само за деветдесет секунди. Разбираемо е, че в епохата преди появата на анестезията услугите на Сайм били много търсени.

Имало и други методи и техники, които съчетавали бързина и голямо умение и които били донесени от бойното поле. Робърт Листън бил истински лъв с остър език и избухлив темперамент. Той оперирал с бясна скорост и можел да бъде видян с нож между зъбите, докато бъркал до китките в отворения гръден кош или отстранявал тумор от червата. Можем да споменем и Хенри Клайн, който бил толкова отдаден на професията си, че изнесъл лекция дори в деня на сватбата си. Негов съвременник бил Джордж Джеймс Гътри - смятан от мнозина за най-влиятелния хирург от това поколение. Той показал как крайниците могат да бъдат спасени, като се отстрани става, а не ръка или крак. Също така измислил шина за войници с бедрени наранявания, която - подобно на турникета на Морел - било просто, но невероятно ефективно нововъведение.

За днешните хора самата идея за хирургия без упойка е толкова ужасна, че почти не можем да си я представим. Но преди средата на ХIХ в. просто не е имало друга алтернатива. Живялата в началото на ХIХ в. писателка Фани Бърни ни е оставила красноречиво и храбро описание на своята травматична мастектомия, извършена без упойка: "Господин Дюбоа ме положи на матрака - пише тя - и разпростря батистена носна кърпа върху лицето ми. Само че тя прозираше и аз успях да видя как креватът веднага беше заобиколен от седмина мъже и моята медицинска сестра. Отказах да ме държат, но затворих очи, когато видях полираната стомана да проблясва през батистата. И все пак когато ужасното острие се заби в гърдата ми, разрязвайки вените, артериите, плътта и нервите, нямах нужда от указания да не сдържам виковете си."7

Един хирург от ХVI в. ни е оставил също толкова сърцераздирателно описание: "Тъкмо се канех да отрежа крака на един четиридесетгодишен мъж и бях готов да използвам триона и нагорещеното желязо. Щом обаче болният започна да реве и всички избягаха, само без най-големият ми син Сони, който по това време беше още малък и на когото бях поверил да държи бедрото само за да види как става. И докато жена ми, която тогава беше трудна с дете, не дотърча от съседната стая и не натисна гърдите на пациента, и на него, и на мен ни беше много трудно."

Първата форма на анестезия била формулирана не от хирурзите на бойното поле, а в префинената академична атмосфера на Кралското дружество, където Хъмфри Дейви пръв провел експерименти с диазотен оксид. През 1800 г. той описал откритията си в книга - "Химически и философски проучвания, най-вече върху азотния оксид и неговото вдишване", - но тези опити нямали почти никакво въздействие върху медицинската професия и по-късно диазотният оксид бил използван много рядко в експерименти с хора.

Силата на хлороформа (който може да се разглежда като първия вид упойка, възприета в медицинската практика) била забелязана за първи път почти едновременно в САЩ и Европа през 1831 г. Американецът Самюъл Гътри, германският химик Юстус фон Либиг и френският лекар Йожен Субейран провели независимо един от друг експерименти с хлороформ и съставили изложения върху неговите едва ли не чудодейни свойства. Когато за първи път станал свидетел на използването на упойка, лекарят Йохан Дифенбах заявил: "Една прекрасна мечта е станала реалност: сега вече операциите могат да бъдат безболезнени."8

Но хлороформът имал и тъмна страна. Само след няколко години неколцината лекари, които го опитали, се отказали от него. Химикалът със сигурност упойвал пациентите, но освен това предизвиквал инфаркти в много от случаите.

В средата на 40-те години на ХIХ в. етерът вече бил заменил хлороформа като единствената упойка, която се използвала, а няколко години по-късно било възприето едно още по-ефикасно вещество - хлоретил (етилхлорид). Но дори и в края на 60-те години на столетието тези упойващи вещества не били получили широка известност. Кралица Виктория популяризирала употребата на хлороформа, като позволила да бъде използван по време на раждането на нейния син Леополд, но когато по-късно веществото изпаднало в немилост, лекарите не се разбързали с възприемането на алтернатива. Поредица неуспешни опити да се приложи новата техника, в съчетание с лоша реклама, по никакъв начин не помогнали в тази ситуация. Хорас Уелс, зъболекар от Масачусетс, също не допринесъл за реномето на анестезиологията, когато объркал дозировката и причинил на пациента си ужасни мъки по време на демонстрация пред зъболекарски курс. Уелс се компрометирал, изпаднал в депресия и се пристрастил към хлороформа. В състояние на делириум плиснал сярна киселина върху две проститутки. Арестували го и по-късно той се самоубил в затвора. Историята се появила на първите страници на вестници от източното до западното крайбрежие на САЩ и отложила с години приложението на упойката.

Пълен обрат в отношението към упойващите вещества настъпил по време на Американската гражданска война. Само в битката при Гетисбърг двете страни дали общо 54 807 жертви, а по-време на офанзивата на генерал Грант при Колдхарбър през 1864 г. само за един час били ранени 10 000 човека. Войниците или умирали, където били паднали, или били оперирани в импровизирани операционни. Потъналите в кръв хирурзи избърсвали ножовете в мръсните си престилки, докато минавали от човек на човек - тук да отрежат ръка, там да зашият черво. За щастие за част от пациентите имало хлороформ и етер, но скоро запасите се изчерпали и много от ранените починали от шока.

След тази война всички армии влизали в битка, подкрепени от добре запасена с упойващи вещества медицинска част. Войниците, които оцелели благодарение на етера и хлоретила и можели да си спомнят ужасите на времето преди появата на упойките, се връщали вкъщи и разпалено хвалели чудодейния химикал, който притъпил мъките им. В резултат от това, в края на 60-те години на ХIХ в. вече всички операции - както в САЩ, така и в Европа - се извършвали под упойка.

Американската гражданска война се оказала вододелна за военната медицина. Популяризирането на упойката е може би най-голямата полза от тази война, но други нововъведения също спасили множество животи. Медицинската логистика била подобрена чувствително с появата на първите ефективни коли и носилки за изнасяне на ранените от бойното поле. Полевите болници били управлявани по-качествено, били добре снабдени и разполагали с необходимия персонал. Военните хирурзи изобретили специална сонда за куршуми - форцепса, - с която можело да се отстраняват малки осколки от дълбоки рани. Съвсем скоро инструментът намерил широко приложение в гражданските болници.

Според някои Първата световна война е мост между стария и модерния военен свят. Подобно на всички войни и тя била мръсна и отвратителна и принизила човешките същества до животни, подкарани към кланицата, само че този път в невиждани до момента мащаби. Бойните полета на Сома, Ипр, Фландрия и Пашенделе повторили всички ужаси на миналите конфликти, но умножени стократно от огромния брой на жертвите. Също така това била война, в която се използвали нови, по-смъртоносни оръжия. Те изправили хирурзите и лекарите пред нови обезсърчаващи предизвикателства.

През Втората световна война тези проблеми били изострени от появата на по-мощни оръжия, а също и защото сухопътните мини се използвали все по-широко и ставали все по-съвършени. Един особено неприятен пример били противопехотните мини, използвани от германците в Северна Африка. Мината била приблизително с размерите на буркан мармалад и се задействала, когато някой стъпел върху нея. Тогава подскачала на метър и петдесет до два метра във въздуха, експлодирала и разпръсвала триста метални сачми.

Тази тенденция продължава и до днес. Усъвършенствани по време на конфликта във Виетнам и двете войни в Персийския залив, огнестрелните оръжия, оръдията, противотанковите устройства и мините са станали още по-смъртоносни и ранените на бойното поле войници пристигат на операционната маса с множество различни потенциално смъртоносни рани. Данните, събрани от американската армия по време на операция "Пустинна буря", показват, че по време на войната всеки приет в полевата болница войник бил получил средно по сто рани.

Ужасяващите наранявания са принудили военните хирурзи да предприемат драстични мерки, които са довели до неочаквани ползи. През Втората световна война изследователят в "Истман Кодак" Хари Кувър разработил прозрачно лепило въз основа на група химикали, наречени цианокрилати, с което да се ремонтират повредените мерници на оръжията. Във Виетнам хирурзите започнали да използват спрейове с това лепило, за да запечатват потенциално смъртоносни рани и така да си осигурят време да закарат ранения до полевата болница. След успеха във Виетнам материалът продължава да се използва в медицината, но е намерил и по-масово приложение - като лепилото "Суперглу".

В по-скоро време Министерството на отбраната на САЩ разработва уникална превръзка, наречена хитозинова превръзка. Тя е изобретена от Частта за медицински проучвания и материали и може да спре силно артериално кръвотечение в рамките на две до четири минути след прилагането си. Лепливото естество и засиленото съсирващо действие на тази превръзка осигуряват натиск върху раната и контрол на кръвотечението на външни наранявания. В един правителствен доклад, акцентиращ върху огромната стойност на това нововъведение, Томас Килиън, главен учен на армията на САЩ, пише, че превръзката може да бъде " ... прилагана успешно върху най-различни наранявания - от огнестрелни рани до поражения от сухопътни мини. В обобщение... тя спасява животи"9.

Неизбежно е получените на война рани да стават все по-страшни и по-страшни. Това показва огромното количество енергия и изобретателност, което се влага в разработването на все по-страшни оръжия. Това ме изпълва с ужас какво може да ни очаква в бъдеще. Но ако има някаква светлина в края на тунела, то това е фактът, че когато нараняванията станат по-сложни, хирурзите ще станат по-добри. Първото следствие от тези нови познания е да неутрализират част от силата на оръжията и раните, които те нанасят. Но също така те засилват притока на информация в мирновременната медицина.* Още по-фрапантен е фактът, че много от раните, причинени от съвременните оръжия, приличат на наранявания по лицето и крайниците, които са характерни за жертвите на пътнотранспортни произшествия.

* Един пример за това как медицината обикновено успява да е с една крачка пред създателите на нови оръжия се съдържа в изследване на процента на оцелелите сред ранените войници през Втората световна война в сравнение със същия процент през Първата световна война. Смъртните случаи по време на ампутации в полевите болници спаднали от 70 на 20 %, а починалите вследствие на рани в гърдите се стопили от 54 на 5,7 %. Освен това между 1939 и 1945 г. само 37 % от нараняванията на очите са причинили слепота, докато в предходната война 67 % от войниците с поражения по очите са загубили зрението си.

Нововъведенията, дължащи се на лечението на получени на бойното поле рани - нови видове олекотени шини, по-ефикасни обезболяващи, по-добри превръзки, които осигуряват по-добра циркулация на въздух, по-ефективна медицинска апаратура, - са допринесли изключително много за гражданската спешна медицинска помощ и за увеличаване броя на оцелелите сред жертвите на катастрофи. Но далеч най-важният напредък бил една практика, която - подобно на употребата на упойващи вещества - в продължение на дълги години била изследвана на теория и практикувана в конкретни случаи, но получила широко разпространение единствено вследствие на прилагането й в полевите болници.

Самюъл Пепис станал свидетел на някои от най-ранните опити за преливане на кръв. Присъствал, когато Кристофър Рен се опитал да инжектира най-различни течности в кръвоносната система на куче, а после описал неумелите усилия на френския лекар Жан-Батист Дени да прелее кръв от едно куче на друго. В един друг случай Пепис, който бил член на Кралското дружество, наблюдавал Ричард Лоуър да извършва преливане на кръв от овца на намиращ се под неговите грижи студент по богословие - някой си Артър Кога, който е описан като "леко смахнат". Благородните членове на Кралското дружество смятали, че подмяната на кръвта би могла да сложи край на мъките на младежа. В известен смисъл точно това се случило: след броени минути той издъхнал пред възхитените погледи на публиката.

На бойното поле също имало много опити да се прелее кръв от здрав войник на друг, умиращ от загуба на кръв на операционната маса. Първият такъв експеримент бил направен от британския лекар Блъндел през 1818 г. А през 1870 г., по време на Френско-пруската война, жертвите в битката при Сен Прива били толкова многобройни, че лекарите се видели принудени да се опитат да правят кръвопреливания в калта, където - както се говори - пет хиляди германци били ранени за петнадесет минути. Нито един войник не оцелял въпреки отчаяните усилия.

Днес причините за провала на тези експерименти изглеждат очевидни, но на времето никой не знаел за различните кръвни групи. И наистина, трябвало да минат два века и половина след преживяванията на Пепис, преди изследователите да започнат да разбират множеството функции на кръвта и сложността на нейния състав. Пионер в тази област станал виенският лекар Карл Ландщайнер, който посветил години на изучаването на данните от стотици неуспешни кръвопреливания и накрая започнал да осъзнава, че кръвта не е една и съща. Той предположил, че кръвта съдържа различни видове агенти, наречени антигени (вещества, произвеждащи защитни агенти или антитела, които помагат на тялото да се бори с инфекциите). Ландщайнер открил, че ако се смесят два вида кръв, съдържащи различни антигени, червените кръвни телца се слепват и убиват пациента. Само кръв със същите антигени може да бъде смесвана или преливана от един индивид на друг. В резултат на своите изследвания Ландщайнер формулирал предположението, че има четири основни вида кръв, които нарекъл А, В, нулева и АВ. Въз основа на тази хипотеза, той можал да обясни защо в някои редки случаи кръвопреливанията се оказвали успешни: по някаква случайност експериментаторът бил използвал обекти с една и съща кръвна група.*

* Всъщност това е доста опростено обяснение, тъй като нулевата група има две разновидности - нулева положителна и нулева отрицателна, - които са несъвместими. Тяхната несъвместимост е открита една през 1939 г. Освен това нулевата кръвна група може да бъде преливана на хора с другите групи, което би могло да обясни много от "редките" успешни кръвопреливания от времето, преди науката за кръвта да бъде разбрана.

Едва когато войната в Европа станала неизбежна и Великобритания и САЩ започнали да се готвят за предстоящия конфликт, някои по-прозорливи военни лекари насочили вниманието си към природата на кръвта и възможността да се правят кръвопреливания. По това време Ландщайнер работел в Рокфелеровия институт за медицински изследвания в Ню Йорк и през последните няколко години от живота си (починал на 75-годишна възраст през 1943 г.) оглавява усилията да се създадат банки за кръв и да се разработят методи за транспортирането на кръвта от цивилните донори до фронтовата линия.

Невъзможно е да се изчислят човешките животи, спасени от въвеждането на кръвопреливането - както на бойното поле, така и извън него. Червеният кръст е направил повече от която и да било организация за осигуряването на кръвна плазма за нуждите на войната, като е транспортирал приблизително 7,5 млн. литра до фронтовата линия. А след войната той продължил добросъвестно да информира обществеността за необходимостта от кръвни банки.

Днес има специални отдели, които разглеждат докладите на полевите лекари и хирурзи и поощряват нововъведенията. Често завърналите се от зони на военни конфликти хирурзи пишат статии и книги, в които описват нови техники и методи, на които са се натъкнали, докато са оперирали ранените. Това познание много бързо прониква в мирновременната медицина.

В продължение на много векове откритията, направени на бойното поле от хирурзи новатори, са били пренебрегвани. Днес това е малко вероятно да се случи. Военният хирург може да си спечели голяма слава, ако направи важно нововъведение, а в наши дни се смята, че всяко нещо, което върши работа на война, може да бъде усъвършенствано и да намери ценно приложение в цивилния живот.