"Има мрак. Той е за всички... Само някои гърци и техни поклонници са смятали в ясното си пладне, където между красота и човеци е имало съвършен съюз, че са встрани от този мрак. Но и те са били вътре в него. Въпреки това пред тях се прекланя останалото човечество, затънало в кал, пронизвано като с нож от глад, скитащо се по улиците, мечтаещо за войни, отрудено и усърдно, подритвано и смазвано от скърби, множеството, част от което под огнедишащия димящ Везувий на хаоса, друга част в гърчещата се нощ на Калкута - те знаят много добре къде точно се намират."

Сол Белоу

"Ето това е ад, а аз не съм излязъл от него."

Кристофър Марлоу

На някои места има прекалено много зло, за да допуснем те да съществуват. В някои градове има прекалено много нечестивост, за да ги изстрадваме. Калкута е такова място. Преди Калкута щях да се изсмея, ако някой ми кажеше подобно нещо. Преди Калкута не вярвах в злото, най-малкото като сила, която не е свързана с човешките постъпки. Преди Калкута бях глупак.

След като са превзели град Картаген, римляните са избили мъжете, продали са в робство жените и децата, съборили са величествените сгради, натрошили са камъните, изпепелили са развалините и са поръсили земята със сол, за да не никне нищо по нея. Това не е достатъчно за Калкута. Калкута трябва да бъде заличена от лицето на земята.

Преди Калкута участвах в демонстрации против атомното оръжие. Сега сънувам ядрени облаци във вид на огромни гъби, издигнали се над града. Виждам сгради, разтопили се на езера от стъкло. Виждам павирани улици, които текат като реки от лава, и истински реки, кипнали сред валма пара. Виждам очертанията на хора, които подскачат като подпалени насекоми, като гнусни богомолки, които цвърчат и се пръскат върху нажеженочервения фон на окончателната погибел.

Градът е Калкута. Сънищата не са неприятни.

На някои места има прекалено много зло, за да допуснем те да съществуват.

Днес в Калкута се случва какво ли не... Кого да виня?

Санха Гош*

* Санха Гош (р. 1932), индийски поет и критик, сред най-големите познавачи на живота и творчеството на Рабиндранат Тагор. - Б. пр.

- Не ходи, Боби - каза моят приятел. - Не си струва.

Беше юни 1977 година, бях отскочил от Ню Хампшир до Ню Йорк, за да уточня с редактора в "Харпърс" последните подробности около пътуването ми до Калкута. После реших да отида да се видя с приятеля си Ейб Бронстийн. След като часове наред бях гледал Медисън Авеню от висотата на "Харпърс" с неговия разреден въздух, скромната административна сграда, където беше редакцията на малкото ни литературно списание "Други гласове", ми се стори не толкова внушителна.

Ейб седеше сам в задръстения си с какво ли не кабинет и подготвяше есенния брой на "Гласове". Прозорците бяха отворени, но въздухът в помещението беше спарен и влажен като угасналата пура между зъбите на Ейб.

- Не ходи в Калкута, Боби - повтори Ейб. - Да замине някой друг.

- Всичко е уредено, Ейб - отвърнах аз. - Заминаваме след седмица. - За миг се поколебах. - Хонорарът е много добър, покриват и всички разходи - добавих аз.

- Хммм.

Ейб премести пурата от другата страна на устата си и се свъси срещу купчината ръкописи пред него. От вида на този плувнал в пот размъкнат дребосък, самото олицетворение на редактора работохолик, никога няма да се досетиш, че издава един от най-уважаваните "малки списания" в страната. През 1977 година "Други гласове" не бяха засенчили "Кениън Ревю"*, не бяха породили в "Хъдсън Ревю" излишни притеснения за конкуренцията, но всяко тримесечие ние продължавахме да радваме абонатите с поредния си брой, пет от разказите, които сме помествали, са включвани в антологията на творби, удостоени с наградата "О'Хенри", а за юбилейния брой, посветен на нашата десетгодишнина, Джойс Каръл Оутс ни подари своя кратка творба. По едно или друго време съм бил заместник главен редактор на "Други гласове", редактор на стиховете и коректор на доброволни начала. Сега, след една година в Ню Хампшир, където се оттеглих да мисля и да творя, и след една току-що издадена стихосбирка, не бях нищо повече от ценен сътрудник. Но пак смятах "Гласове" за "нашето" списание. Пак смятах Ейб Бърнстийн за свой добър приятел.

* През 40-те и 50-те години на двайсети век едно от най-известните и влиятелни литературни списания в англоезичния свят със славата, че открива нови таланти, която не е помръкнала и до днес. - Б. пр.

- Защо, да го вземат мътните, пращат точно теб, Боби? - попита Ейб. - Защо от "Харпърс" не командироват някой от тежката артилерия, щом го смятат за толкова важно и поемат всички разходи?

Беше прав. През 1977 г. малко хора бяха чували за Робърт К. Лучак, макар че "Таймс" пусна огромна рецензия за "Зимни духове". Въпреки това се надявах, че онова, което са чули хората - неколкостотинте души, на които държах, - е многообещаващо.

- В "Харпърс" са се сетили за мен покрай материала, който пуснах миналата година в "Гласове" - обясних аз. - Нали си спомняш, онзи за бенгалската поезия. Тогава ми каза, че посвещавам прекалено много време на Рабиндранат Тагор.

- Да, спомням си - потвърди Ейб. - Изненадан съм, че ония палячовци в "Харпърс" изобщо знаят кой е Тагор.

- Обади ми се Чет Мороу - уточних аз. - Бил възхитен от статията.

Пропуснах да съобщя на Ейб, че Мороу е забравил името на Тагор.

- Чет Мороу ли? - изсумтя Ейб. - Кога му е останало време, мислех, че се е отдал изцяло на романчетата по телевизионни сериали.

- Временно е заместник главен редактор на "Харпърс" - обясних аз. - Иска да пусне статията за Калкута в октомврийския брой.

Ейб поклати глава.

- А Амрита и малката Елизабет-Регина?

- Виктория - поправих го аз.

Ейб знаеше прекрасно името на дъщеричката ми.

Когато му съобщих какво име сме й избрали, той подметна, че е прекалено снобско и гръмко за издънката на една индийска принцеса и на поляк от Чикаго. Ейб не е от най-тактичните. Макар че отдавна беше прехвърлил петдесетте, още живееше с майка си в Бронксвил. Беше погълнат изцяло от издаването на "Гласове" и се отнасяше равнодушно към всичко и всички, които нямаха връзка със списанието. Една зима парното в редакцията нещо беше излязло от строя и почти целия януари Ейб работи по яке, накрая все пак повика да го оправят. Напоследък общуваше с хората главно по телефона и с писма, но от това подмятанията му не ставаха по-малко жлъчни. Сега вече разбирах защо никой не е заел мястото ми на заместник главен редактор и редактор на стиховете.

- Казва се Виктория - повторих аз.

- Добре де, Виктория. Как гледа Амрита на това, че ще си вдигнеш чукалата и ще я изоставиш с детето? Всъщност то на колко е сега? На два-три месеца ли?

- На седем - отговорих аз.

- Не е най-подходящият момент да заминеш за Индия и да ги зарежеш - рече Ейб.

- Амрита идва с мен - уточних аз. - И Виктория. Убедих Мороу, че Амрита може да ми превежда.

Не беше съвсем така. Всъщност Мороу сам предложи да я взема с мен. Няма да се учудя и ако ме пращаха там именно заради Амрита. Преди да се обадят на мен, от "Харпърс" се бяха свързали с трима специалисти по бенгалска литература, двама от тях бяха индийски писатели, които живееха в Щатите. И тримата бяха отказали, но последният споменал Амрита, въпреки че тя беше математичка, а не писателка, и чак тогава Мороу ми звънна.

- Нали тя знае бенгалски? - попита ме по телефона той.

- Разбира се - уверих го аз.

Амрита всъщност знае хинди, марати, тамилски, малко пенджабски, както и немски, руски и английски, но не и бенгалски. "Все пак е близо", помислих си аз.

- Амрита иска ли да ходи там? - полюбопитства Ейб.

- Изгаря от желание - казах му. - Не е стъпвала в Индия от седемгодишна, когато баща й се е преместил с цялото семейство в Англия. Иска й се на път за Индия да поостанем малко в Лондон и майка и баща й да видят Виктория.

Последното отчасти беше вярно. Амрита не искаше и да чуе да ходи с бебето в Калкута, докато не я убедих, че е важно за кариерата ми. Тя се реши чак когато чу за престоя в Лондон.

- Добре де - изсумтя Ейб. - Върви в Калкута.

От гласа му веднага разбрах какво мисли по въпроса.

- Кажи ми защо не искаш да ходя там - настоях аз.

- После - отвърна Ейб. - А сега ти ми кажи за тая история с Дас, с която те занимава Мороу. Интересно ми е и защо искаш да оставя половината пролетен брой на "Гласове" за Дас. Не обичам да пускам препечатки, а едва ли има и десет негови стиха, които да не са печатани и препечатвани до втръсване.

- Да, Дас - потвърдих аз. - Но не препечатки. Нови неща.

- Разказвай, де - подкани Ейб.

И аз му разказах.

- Отивам да търся в Калкута поета М. Дас - обясних аз. - Да го издиря, да поговорим и да се върна с негови нови творби, които да публикуваме.

Ейб ме зяпна изненадан.

- Да бе, да - изсумтя той. - На друг ги разправяй тия. М. Дас е мъртъв. От шест-седем години. Ако не ме лъже паметта, умря през 1970-а.

- През юли 1969-а - поправих го аз. Не се сдържах и го казах самодоволно. - През юли 1969 година, докато се връщал от погребението, по-точно от кремацията на баща си в някакво село в Източен Пакистан, днешен Бангладеш, изчезнал безследно и всички решили, че е убит.

- Да, помня - каза Ейб. - Нали ви бях на гости за два-три дни в апартамента в Бостън, когато Сдружението на поетите от Нова Англия организира литературно четене в негова памет. Ти прочете нещо на Тагор и части от епичната поема на Дас за онази, как й беше името... монахинята... Майка Тереза.

- А два от Чикагските ми цикли са посветени на него - допълних аз. - Но доколкото разбирам, сме поизбързали. Според слуховете Дас се е появил отново в Калкута... ако не самият той, то негови нови стихове и писма. От тамошна агенция, с която работят, в "Харпърс" са получили няколко неща и хора, които познават Дас, твърдят, че със сигурност са негови. Но никой не е виждал самия Дас. От "Харпърс" ме пращат да издиря негови нови творби, но статията ще се казва "В търсене на М. Дас", нещо от тоя род. Ето я и добрата новина. "Харпърс" ще публикува стиховете, чиито права ще взема, но ако нещо не влезе в броя, можем да го поместим в "Други гласове".

- Всичко, което не струва, нали - изсумтя Ейб и задъвка пурата. През годините бях свикнал да получавам от Бронстийн точно такава въодушевена признателност. Замълчах си и накрая той попита: - Да го вземат мътните, Боби, къде е бил Дас през тези осем години.

Свих рамене и му метнах пресниманата на ксерокс страница, която Мороу ми беше дал. Ейб я разгледа, отдалечи я на една ръка разстояние, обърна я на една страна, сякаш е снимка върху фолиото на списанието, и ми я метна обратно. - Предавам се - заяви Ейб. - Какво е това?

- Част от нова поема, за която се предполага, че Дас е написал през последните две-три години.

- На какъв език е, на хинди ли?

- Не, на санскритски и главно на бенгалски. Това тук е преводът на английски.

Подадох му и другата преснимана страница.

Ейб сбърчи потно чело и зачете.

- Майко мила, Боби, това тук ли е за пролетния брой? Как някаква се чука кучешката, докато пие кръвта на обезглавен мъж? Или не съм разбрал?

- Не, разбрал си, за това е. Е, в откъса има само няколко реда - допълних аз. - И преводът е съвсем приблизителен.

- Пък аз си мислех, че Дас пише лирични, сантиментални стихове. Малко в духа на Тагор, както ти го представи в статията.

- Така пишеше. По-точно, така пише. Но не сантиментални, а оптимистични стихове.

Със същото изречение съм защитавал неведнъж Тагор. А и собствените си стихове.

- Аха - вметна Ейб. - Оптимистични, значи. Допада ми оптимистичната част тук: "Kama Rati, kame viparita kare rati". Според превода това означава "Обезумели от страст, като псета се чукаха Кама и Рати". Чудно. И много напевно, Боби. Малко като ранния Робърт Фрост.

- Взето е от бенгалска народна песен - обясних аз. - Обърни внимание как Дас е вплел римата в останалите стихове. От традиционната ведическа форма се прехвърля на народен бенгалски и после отново на ведически. Дори ако отчетем загубите при превода, е използвал сложен стилистичен похват.

Замълчах. Всъщност бях повторил каквото ми е казал Мороу, той пък бе повторил казаното от неговите "консултанти". В тясното помещение беше много задушно. През отворените прозорци влизаше приспивният шум на уличното движение, чух и писъка на далечна сирена, която, интересно, ми вдъхна спокойствие.

- Прав си - допълних аз. - Изобщо не прилича на стихотворение на Дас. Почти невъзможно е да повярваш, че го е писал авторът на епоса за Майка Тереза. Допускам, че Дас не е жив и това е менте. И аз не знам, Ейб.

Той се отпусна назад върху стола на колелца и за миг ми се стори, че ще махне от устата си угасналата пура. Но Ейб само се свъси, завъртя пурата наляво, после и надясно, облегна се и сплете дебели къси пръсти зад врата си.

- Казвал ли съм ти, Боби, че съм бил в Калкута?

- Не - примигах аз от изненада.

Преди да напише първия си роман, беше пътувал много като репортер, но рядко говореше за онова време. Когато одобри за печат материала ми за Тагор, спомена между другото, че е прекарал девет месеца заедно с лорд Маунтбатън в Бирма. Рядко се отдаваше на спомени за репортерските си дни, но затова пък винаги бе много забавно да го слушаш.

- По време на войната ли? - попитах аз.

- Не. Непосредствено след нея. През четирийсет и седма, когато избухнаха бунтовете за отделяне на мюсюлманите от индуистите. Великобритания се изтегляше, но оставяше Индия разделена на две, с две религиозни общности, които се изтребваха помежду си. Това е било преди твоето време, нали, Роберто?

- Чувал съм, Ейб. Значи си заминал за Калкута да отразяваш бунтовете?

- А, не. Точно тогава на хората не им се четеше за още и още битки. Отидох в Калкута заради Ганди... Не Индира, а Мохандас... Ганди беше на посещение там и ние отидохме да го отразяваме. Миротворец, Светец в сари, все дивотии от тоя род. Та прекарах в Калкута около три месеца.

Ейб замълча и прокара ръка през оредяващата си коса. Явно търсеше думите. Никога дотогава не го бях виждал разколебан в употребата на езика, бил той писмен, говорим или изкрещян.

- Боби - рече той накрая, - знаеш ли какво означава думата "миазма"?

- Отровно изпарение - отвърнах аз. Подразних се, че ме пита такова нещо. - Има го по блатата. Или вредно влияние. Вероятно идва от гръцкото "miainein", което означава "замърсявам".

- Да - рече Ейб и отново завъртя пурата. Изобщо не обърна внимание на блестящото ми представяне. Явно очакваше бившият му редактор на поетичния раздел да знае гръцки. - Единствената дума, с която според мен Калкута можеше да се опише тогава... а и сега, е миазми. Чуя ли едното, веднага се сещам за другото.

- Градът е построен върху мочурища - вметнах аз, все така подразнен.

Не бях свикнал да чувам от Ейб такива дрънканици. Все едно благоразумният ви стар водопроводчик изведнъж да заговори за астрология.

- Ще бъдем там през дъждовния сезон, който едва ли е най-приятното годишно време. Но не мисля, че...

- Не ти говорех за времето - прекъсна ме Ейб. - Макар че това е най-горещата, най-задушната и ужасна дупка, която някога съм виждал. По-гнусна и от Бирма през четирийсет и трета. По-ужасна и от Сингапур по време на тайфун. По-ужасна и от Вашингтон през август. Не, Боби, говоря ти за проклетото място. В тоя град имаше нещо... нещо, което наподобяваше миазми. Не съм виждал по-отблъскващ и гнусен град, а съм бил в какви ли не отвратителни градове. Калкута ме уплаши, Боби.

Аз кимнах. От жегата ме заболя глава.

- Просто не си ходил, където трябва, Ейб - подметнах нехайно. - Я се опитай да изкараш едно лято в Северна Филаделфия или в южната част на Чикаго, където съм израсъл. В сравнение с тях Калкута ще ти се види земен рай.

- Хм - изсумтя той. Вече не ме гледаше. - Не беше само градът. Исках да се махна от Калкута, затова шефът на кореспондентското бюро - гадно копеле, което след две-три години умря от цироза, ми възложи да отразя откриването на мост в затънтената бенгалска провинция. Там още не беше прокарана и железница, мостът просто свързваше една с друга част на джунглата, беше построен над река, широка към двеста метра и дълбока десетина сантиметра. Но беше направен с парите от първите следвоенни помощи, изпратени от Щатите, затова трябваше да отразя откриването му. - Ейб замълча и погледна през прозореца. Долу от улицата се чуха викове на испански. Той май не ги чу. - Щях да умра от скука. Инженерите и работниците вече си бяха тръгнали, откриването премина под знака на обичайната смесица от политика и религия, на която задължително ще се натъкнеш в Индия. Стана късно, за да се връщам още същата вечер с джипа, затова отседнах в хотелче в края на селото. Вероятно беше останало от инспекциите по време на британската власт. Оная нощ обаче беше много задушно - потта сякаш дори не капеше от теб, просто избиваше по кожата и увисваше във въздуха, - щях да полудея от комарите и затова някъде след полунощ станах и отидох на моста. Изпуших една цигара и тръгнах да се връщам. Ако не беше луната, нямаше да го видя.

Ейб извади пурата от устата си. Свъси се, сякаш е гадна не само на вид, но и на вкус.

- Хлапето едва ли беше на повече от десетина години, ако не и по-малко - продължи той. - Беше набучено на едно арматурно желязо в бетонната подпора откъм западната страна на моста. Личеше, че не е издъхнало веднага и след като е било пронизано от желязото, е опитвало да се отскубне...

- Катерело се е по новия мост ли? - попитах аз.

- И аз си помислих това - отвърна Ейб. - Това ми обясниха и местните власти, когато тръгнах да разпитвам за случая. Но не си представям как изобщо е възможно да се надене на железата... Би трябвало да скочи от напречните греди, а те бяха много високо. После, след около половин месец, точно преди Ганди да прекрати гладната си стачка и размириците в Калкута да утихнат, отидох в британското консулство и намерих "Строителите на мостове" на Киплинг. Чел си я, нали?

- Не, не съм - отвърнах аз.

Не понасях прозата и стиховете на Киплинг.

- Лошо - укори ме Ейб. - Разказите му не са никак лоши.

- Та за какво са тези "Строители"? - полюбопитствах аз.

- Ами за сложните религиозни обреди, които бенгалците изпълняват след построяването на мост.

- Не е нещо необичайно, нали? - попитах аз, макар и вече да се досещах накъде отиват нещата.

- Изобщо не е необичайно - потвърди Ейб. - В Индия всяко събитие е свързано с религиозен обред. Но Киплинг е написал разказа заради начина, по който го изпълняват бенгалците. - Ейб захапа отново пурата и продължи през стиснати зъби: - След като построят мост, те принасят човешка жертва.

- О, да - казах аз. - Страхотно. - Събрах ксерокопията, пъхнах ги в куфарчето и станах да си вървя. - Ако си спомниш още някоя приказка от Киплинг, на всяка цена да ни звъннеш, Ейб. Амрита ще се зарадва много.

Той се изправи и се подпря на писалището. Натисна с дебели пръсти купчините ръкописи.

- Да го вземат мътните, Боби. Наистина предпочитам да не се забъркваш с тия...

- Миазми - довърших аз вместо него.

Ейб кимна.

- Няма и да припарвам до нови мостове - казах, като вече вървях към вратата.

- Поне помисли дали да водиш Амрита и детето.

- Заминаваме всички - отвърнах аз. - Резервациите са направени. Биха ни ваксините. Единственият въпрос сега е дали искаш да видиш тия неща на Дас, ако те наистина са негови и ако успея да уредя авторските права. Е, Ейб?

Той отново кимна. Метна пурата в препълнения пепелник.

- Ще ти пратя картичка от басейна в грандхотел "Оберой" в Калкута - обещах, докато отварях вратата.

Погледнах за последен път Ейб: той стоеше с ръка, протегната като за довиждане или може би като безмълвен израз на умора и примирение.

Искате ли да опознаете Калкута?

Тогава бъдете готови да я забравите.

Сушил Рой

Вечерта преди заминаването седях на предната веранда заедно с Амрита, която кърмеше Виктория. Светулките примигваха и изписваха тайнствените си послания пред черната редица на дърветата. Щурците, дървесните жаби и няколко нощни птици тъчаха гоблена на вечерния фонов шум. Къщата ни се намираше само на няколко километра от Ексетър, щата Ню Хампшир, но понякога беше страшно тихо, сякаш бяхме в друг свят. През зимата, докато пишех стихосбирката, това усамотение ми беше само добре дошло, сега обаче усещах, че вече не ме свърта на едно място, и отчасти именно заради тези месеци на откъснатост бързах да поема на път, да видя непознати места и лица.

- Сигурна ли си, че искаш да дойдеш и ти? - попитах аз.

Гласът ми прозвуча прекалено високо в нощта.

Амрита вдигна очи - вече бе накърмила бебето. Слабата светлина от прозореца освети скулестото й лице и нежната мургава кожа. Черните й очи сякаш сияеха. Понякога беше толкова красива, че чак ме заболяваше физически при мисълта, че е могло и да не се срещнем, да се оженим и да имаме дете. Амрита вдигна малко Виктория и аз зърнах заоблената й гърда и набъбналото зърно, после блузата й отново си беше на мястото.

- Нямам нищо против да дойда - отговори Амрита. - Ще се радвам да се видя с мама и татко.

- Но Индия - казах аз. - Калкута. - И там ли искаш да дойдеш?

- Нямам нищо против, щом ще бъда от полза - рече Амрита.

Сложи на рамото ми чист сгънат памперс и ми връчи Виктория. Аз разтърках бебето по гръбчето и усетих топлината му, миризмата на мляко и на новородено.

- Сигурна ли си, че няма да ти попречи на работата? - попитах.

Виктория се задърпа в прегръдката ми и протегна пълна ръчица към носа ми. Духнах в дланта й, тя се засмя и после се оригна.

- Няма да ми попречи - увери ме Амрита, аз обаче знаех, че не е така.

През есента й предстоеше да започне работа като преподавателка по математика на горните курсове в Бостънския университет и аз знаех, че трябва да хвърли доста труд, за да се подготви.

- Интересно ли ти е да видиш отново Индия? - попитах я.

Виктория бе доближила главица до бузата ми и щастливо ми лигавеше яката.

- Любопитно ми е да я сравня със спомените си - отговори Амрита.

Гласът й беше тих, модулиран от трите години в Кембриджския университет, но без да насича като англичаните думите. Докато я слушах, изпитвах чувството, че ме гали твърда, но нежна длан.

Амрита е била на седем години, когато баща й преместил инженерната си фирма от Делхи в Лондон. Спомените от Индия, които ми беше разказвала, потвърждаваха стереотипа за култура, белязана от врявата, хаоса и кастовата дискриминация. Едва ли нещо можеше да й бъде по-чуждо - тя бе самото въплъщение на смиреното достойнство и мразеше шума и суетнята, възмущаваше се от несправедливостта, а умът й бе подчинен на строгия ред, внесен от ритмите на лингвистиката и математиката.

Навремето ми беше описвала дома си в Делхи и апартамента в Бомбай, където през лятото ходела заедно със сестрите си на гости на чичо си: голи стени, окадени и нашарени със следи от ръце, отворени прозорци, груби чаршафи, гущери, притичващи нощем по стените, долнопробен безпорядък навсякъде. Къщата ни край Ексетър бе чиста и просторна като в мечтите на скандинавските дизайнери, с лъскаво голо дърво, удобни олекотени канапета, безупречно бели стени и произведения на изкуството с насочени към тях лампи в ниши.

И къщата ни, и малката ни колекция от художествени произведения бяха станали възможни благодарение на парите на Амрита: на "зестрата й", както шеговито ги наричаше тя. В началото недоволствах. През 1969, първата година на брака ни, обявих пред данъчните годишен доход от 5732 долара. Бях напуснал колежа "Уезли", където преподавах, и сега през цялото време пишех и редактирах. Живеехме в Бостън, в апартамент, където дори плъховете трябваше да вървят наведени. Не ми пукаше. В името на изкуството бях готов да страдам вечно. Но не и Амрита. Не казваше нищо, съгласяваше се с принципното ми възражение да посягаме на парите, дадени от баща й, но през 1972 година плати капарото на къщата и на четирите акра и купи първата от общо деветте ни картини, малко маслено платно на Джейми Уайът.

- Виктория заспа - каза Амрита. - Вече можеш да не я люлееш.

Погледнах надолу и видях, че е права. Виктория бързо се беше унесла с отворена уста и стиснати юмручета. Дишаше леко и учестено до врата ми. Продължих да я люлея.

- Дали да не я внесем вътре? - попита Амрита. - Захладня.

- След малко - отвърнах аз.

Прегръдката ми беше широка, можеше да обхване не само гръбчето на бебето.

Бях на трийсет и пет, когато се роди Виктория, а Амрита, беше на трийсет и една. Години наред разправях на всеки срещнат, готов да ме изслуша - а рядко липсваха желаещи, - че е страшно глупаво да правиш деца в този свят. Говорех за пренаселеността на планетата, колко е нечестно да подлагаме подрастващите на ужасите на двайсети век, колко е безразсъдно хората да правят деца, които не желаят. И по този въпрос Амрита изобщо не спореше с мен, макар и да подозирам, че след като бе учила логика, сигурно можеше за две минути да направи на пух и прах всичките ми доводи, но в началото на 1976 година, някъде около първичните избори в нашия щат, бе спряла едностранно противозачатъчните. Дъщеря ни Виктория се роди на 22 януари 1977 година, два дни след като Джими Картър встъпи в длъжност като президент и влезе в Белия дом.

Лично аз никога не бих избрал името Виктория, но тайничко му се радвах. Амрита го предложи един горещ юлски ден и ние го обърнахме на шега. Доколкото разбрах, един от първите й спомени бил как е пристигнала с влака на гара "Виктория" в Бомбай. Огромната сграда - наследство от британската власт, която явно и досега предопределя облика на Индия, открай време изпълвала с благоговение Амрита. Оттогава името Виктория пробуждало в нея спомена за красотата, изяществото и тайнствеността. И така, в началото се шегувахме, че ще наречем бебето Виктория, но на Коледа 1976 година вече знаехме, че ако ни се роди дъщеря, няма да й приляга никое друго име.

Преди раждането на Виктория все мърморех и се възмущавах от познати семейства, които след появата на децата им направо хващаха лоботомия. Съвсем интелигентни хора, с които спорехме до премала за политика, проза, смъртта на театъра или упадъка на поезията, не спираха да говорят как на момченцето им му поникнало първото зъбче и часове наред ни занимаваха с увлекателни подробности за първия ден на Хедър в забавачницата. Кълнях се, че никога няма да стана жертва на това.

Но виж, с нашето дете беше друго. Развитието на Виктория заслужаваше да бъде проучвано внимателно от всеки. Бях направо омагьосан от първите й звуци и съвсем плахи движения. Дори такова отблъскващо задължение като сменянето на памперси можеше да ми доставя наслада, когато моето дете - моето дете - размахваше пълни ръчици и ме гледаше с нещо, което тълкувах като обич и признателност, че баща й, издаван поет, прави такива делнични неща за нея. Когато Виктория стана на седем седмици и една сутрин ни благослови с първата си истинска усмивка, аз тутакси звъннах на Ейб Бронстийн, за да му съобщя добрата новина. Ейб, известен не само с усета си за добрата проза, а и с това, че никога не става преди десет и половина сутринта, ми честити и внимателно ми напомни, че съм му се обадил в шест без петнайсет.

Сега Виктория вече беше на седем месеца и бе още по-очевидно, че е талантливо дете. Преди цял месец се беше научила да играе на "боц", а доста седмици преди това се смееше, когато й се криех. На шест и половина месеца вече пълзеше, сигурен признак на висока интелигентност, колкото и Амрита да твърдеше обратното, а мен изобщо не ме притесняваше това, че при всички опити да се придвижи Виктория тръгва назад. От ден на ден езиковите й умения ставаха все по-уверени: аз още не бях различил (дори когато пусках записите на забавена скорост) в потока от срички "тата" или "мама", а Амрита се кълнеше с едва загатната усмивка, че била чула няколко руски и немски думи, та дори и цяло изречение на хинди. Междувременно четях на Виктория всяка вечер, като редувах детските стихчета с Уърдуъртс, Кийтс и внимателно подбрани куплети от "Поемите" на Паунд. Тя проявяваше предпочитание към Паунд.

- Ще си лягаме ли? - попита Амрита. - Утре трябва да ставаме рано.

Нещо в гласа й привлече вниманието ми. Понякога тя питаше: "Ще си лягаме ли?", а друг път: "Ще си лягаме ли?". Днес имахме втория случай.

Занесох Виктория в легълцето й и я завих. Постоях малко и я погледах как лежи по корем под леката завивка, заобиколена от плюшените си играчки, с главица върху възглавницата. Лунната светлина около нея приличаше на благословение.

После слязох долу, заключих входната врата, угасих лампите и се върнах горе, където Амрита ме чакаше в леглото.

По-късно, в последните мигове, докато се любехме, се извърнах да видя лицето й, сякаш търсех там отговорите на незададени въпроси, но луната беше закрита от облак и всичко бе потънало във внезапно спусналия се мрак.

В полунощ този град е Диснилeнд.

Субрата Чакраварти

Пристигнахме в Калкута в полунощ, откъм юг, над Бенгалския залив.

- Господи! - прошепнах аз.

Амрита се надвеси над мен и погледна през илюминатора.

По съвет на майка й и баща й се качихме първо на самолета на "Бритиш Еъруейс" за Бомбай, за да минем през митницата там. Всичко мина добре, но самолетът на "Еър Индия" за Калкута закъсня с три часа заради техническа неизправност. Накрая ни пуснаха в залата за заминаващи, но там висяхме още един час без осветление и климатична инсталация, понеже външният генератор бил изключен. Някакъв бизнесмен, седнал пред нас, обясни, че вече три седмици полетът от Бомбай за Калкута имал всеки ден закъснение, защото пилотът се бил скарал с бордовия инженер.

След като излетяхме, заради силни гръмотевични бури се наложи да се отклоним на юг от курса. Почти цялата вечер Виктория беше неспокойна, но сега спеше в ръцете на майка си.

- Господи - повторих аз.

Долу, върху шейсет и шест квадратни километра, се беше разпрострял град Калкута, галактика от светлини след непрогледната чернилка на облаците и Бенгалския залив, над които бяхме летели. Пристигал съм нощем със самолет в най-различни градове, но никой не приличаше на Калкута. Вместо обичайните геометрични фигури на електрическото осветление тук видях среднощен град, озарен от безброй фенери, огньове и странно меко сияние - почти като фосфоресцирането на гъбите, - идващо от хиляди невидими източници. Вместо предвидимата градска прогресия от прави линии: улици, магистрали, паркинги, неизброимите светлини на Калкута бяха разхвърляни и безредни - хаотично съзвездие, нарушавано само от черната извивка на реката. Представих си, че по време на войната, докато са горели, Лондон и Берлин сигурно са изглеждали така за уплашените екипажи на бомбардировачите.

След като колесникът опря в пистата, вътре в самолета нахлу ужасна влага, ние слязохме и се сляхме с множеството, което отиваше да си вземе багажа. Летището беше малко и мръсно. Въпреки късния час бяхме заобиколени от потни тълпи, които се блъскаха и крещяха.

- Нали ще ни посрещнат? - попита Амрита.

- Да.

Бях успял да грабна от счупената лента за багажа четирите ни сака и сега стояхме до тях, а множеството прииждаше на мощен поток срещу нас. Имаше нещо истерично в това човечество в бели ризи и сарита, което туптеше като сърце в тясната постройка.

- Мороу се е обадил в Съюза на бенгалските писатели. До хотела трябваше да ни закара някой си Майкъл Ленард Чатерджи, но закъсняхме доста. Сигурно си е тръгнал. Ще се опитам да спра такси.

Но само погледнах към изхода, задръстен от мъже, които крещяха и се блъскаха, и останах при багажа.

- Господин и госпожа Люцак? Робърт Люцак?

- Лучак - отвърнах аз, като по инерция поправих произношението. - Да, аз съм Робърт Лучак.

Погледнах мъжа, успял да си проправи път до нас. Беше висок и кокалест, беше облечен в мръсен кафяв панталон и бяла риза, която на зелената флуоресцентна светлина изглеждаше сива и захабена. Лицето му беше относително младо - може би към трийсетте, - и бе гладко обръснато, но черната му коса стърчеше във всички посоки, а тъмните му пронизващи очи бяха толкова напрегнати, че създаваха усещане за сдържано насилие. Черните му вежди сякаш бяха нарисувани с дебела четка и почти се сключваха над носа като клюн на граблив сокол. Отстъпих половин крачка назад и изпуснах куфара, за да освободя дясната си ръка.

- Господин Чатерджи?

- Не, не съм виждал господин Чатерджи - отговори той пискливо. - Аз съм П. З. Кришна.

В началото - заради шума и силния напевен диалект - ми се стори, че е казал "празен Кришна".

Протегнах ръка, но Кришна се беше обърнал и вече вървеше към изхода. С дясната си ръка разбутваше хората.

- Насам, ако обичате. Бързо, бързо.

Кимнах на Амрита и вдигнах три от саковете. Колкото и да е невероятно, въпреки жегата и суетнята Виктория продължаваше да спи.

- От Съюза на писателите ли сте? - попитах аз.

- Не, не, не. - Кришна дори не се обърна, за да ми отговори. - Преподавател съм. Към Американската образователна фондация в Индия. Там работя под ръководството на господин Шах, от Ню Йорк му се е обадил неговият много добър дългогодишен приятел господин Ейбрахам Бронстийн, който помоли да ви предам поздрави. Побързайте.

Навън беше още по-задушно и влажно, отколкото в сградата на летището. Над изхода имаше сребриста табела, осветена с прожектори.

- Летище "Дум-дум" - прочетох аз на глас.

- Да, да. Точно тук са произвеждали куршумите до края на Първата световна война, преди да ги забранят - обясни Кришна. - Насам, ако обичате.

Изведнъж бяхме обкръжени от десетина носачи, които се надпреварваха да вземат багажа ни. Бяха слаби като върлини, с голи крака, които се подаваха изпод кафявите дрипи. Един беше еднорък. Друг изглеждаше така, сякаш се е спасил от ужасен пожар: от брадичката до гърдите кожата му беше надиплена от огромни белези. Той очевидно не можеше да говори, но от осакатеното му гърло излизаше припряно гъргорене.

- Дайте им багажа - подвикна Кришна.

Той махна властно към носачите, които се блъскаха в опит да се доберат до саковете.

Имахме да вървим само около шейсет метра по извитата алея. Едвам се дишаше, въздухът беше натежал от влагата, черна и притискаща като подгизнало войнишко одеяло. За миг ми се стори, че вали сняг - пред нас на вихрушка сякаш се носеха бели снежинки, после обаче си дадох сметка, че в лъчите на прожекторите около летището танцуват милиони насекоми. Кришна махна с ръка към носачите, посочи "превозното средство" и аз застинах от изненада.

- Автобус ли? - възкликнах: пред мен стоеше нещо, което приличаше на синьо-бял раздрънкан микробус.

Отстрани пишеше АОФИ*.

* Американска образователна фондация в Индия. - Б. пр.

- Да, да, да. Не можах да осигуря друго. Хайде, побързайте.

Един от носачите се покатери пъргаво като маймуна отзад на покрива на автобуса. Подадоха му четирите ни сака, които той прихвана върху багажника. Докато го покриваше с черен найлон, се запитах някак между другото толкова ли не е могло да ги качим при нас в автобуса. Свих рамене и извадих от джоба си две банкноти от по пет рупии, които да дам на носачите. Кришна ги взе от ръката ми и ми върна едната.

- Не. Много са - обясни той.

Пак свих рамене и помогнах на Амрита да се качи в автобуса. От виковете на превъзбудените носачи Виктория най-после се беше събудила и се бе разпищяла, с което допринасяше за всеобщата суматоха. Кимнахме на сънения шофьор и седнахме на втората седалка отдясно. Кришна се разправяше на вратата с трима от носачите, които бяха донесли багажа. Амрита не разбираше всичко във водопада от бенгалски, но все пак схвана достатъчно, за да ми обясни, че носачите негодували, понеже не можели да поделят между тримата петте рупии. Искали още една. Кришна им изкрещя нещо и отиде да затвори вратата на автобуса. Най-възрастният носач с лице, набраздено от плетеница обрасли с бяла четина бръчки, излезе напред и препречи с тялото си сгъваемата врата. От местата си пред летището към нас се насочиха и други носачи. Виковете прераснаха в писъци.

- За Бога - казах аз на Кришна, - вземете още няколко рупии и им ги дайте. Да се махаме оттук!

- Не! - Кришна насочи погледа си към мен и насилието в него вече не бе сдържано. В очите му се четеше ликуване, каквото виждаме по лицата на мъже, посветили се на кървави забавления. - Много са - отсече той.

Сега вече пред вратата се беше струпала цяла тълпа носачи. Най-неочаквано отстрани по автобуса задумкаха юмруци. Шофьорът изправи гръб и притеснен, намести фуражката си. Старецът при вратата се беше качил на първото стъпало, сякаш се канеше да влезе в автобуса, но Кришна допря до гърдите му три пръста и го избута твърдо. Старецът падна назад, в морето от облечени в кафяво силуети.

В смъкнатия донякъде прозорец до Амрита внезапно се вкопчиха криви пръсти и носачът с изгореното лице се изтегли като на лост нагоре. Само на няколко сантиметра от нас устата му замърда трескаво и ние видяхме, че мъжът е без език.

По прашното стъкло се пръсна слюнка.

- По дяволите, Кришна!

Станах, за да дам парите на носачите. Точно тогава от мрака изникнаха трима полицаи. Бяха с бели каски, каиши с кобури през раменете и бежови панталони до коленете. Двама носеха "лати" - индийското съответствие на дълга около метър тежка дървена палка с железен наконечник в горния край.

Тълпата носачи продължиха да крещят, но се отдръпнаха, за да направят път на полицаите. Мъжът с белязаното лице се пусна от прозореца на Амрита. Първият полицай стовари палката отпред по автобуса и възрастният носач се извърна, за да му изложи оплакването си. Полицаят вдигна смъртоносната палка и също се разкрещя. Кришна се възползва и завъртя ръчката, с която се затваряше вратата на автобуса. Изкрещя две срички на шофьора и ние потеглихме, после бързо набрахме скорост по тъмната улица. Отзад автобусът бе улучен от метнат камък и се чу силен трясък.

После излязохме от летището и се понесохме по празното шосе с четири платна.

- Това тук е специален път - обясни Кришна от вратата, където продължаваше да стои. - По него минават само важни личности.

Отдясно се мерна белезникава табела. На нея пишеше само "ДОБРЕ ДОШЛИ В КАЛКУТА" на хинди, бенгалски и английски.

Пътувахме на изгасени фарове, но осветлението вътре в автобуса беше включено. Хубавите очи на Амрита бяха обточени с кръгове на умора. Виктория - прекалено изтощена, за да заспи или да плаче - скимтеше тихо в ръцете на майка си. Кришна седеше странично на мястото пред нас, а профилът му с орловия нос и гневното му лице бяха озарени от лампите по тавана и понякога от уличното осветление.

- Следвал съм близо три години в Щатите - каза той.

- Виж ти! - възкликнах аз. - Много интересно.

Заради бъркотията, която беше създал, ми идеше да го размажа от бой.

- Да, да. Работил съм с черни, с латиноамериканци и индианци. С онеправданите в страната ви.

Тъмните мочурища покрай магистралата внезапно отстъпиха място на бедняшки къщи, които стигаха чак до пътя. През брезентовите стени светеха газеници. В далечината гореше огън и на фона на пламъците му се мяркаха ярко откроени силуети, които се движеха припряно. Сякаш без никакъв преход се озовахме в града и закриволичихме по тесни, наводнени от дъжда улици, между занемарени високи сгради, километри бордеи с ламаринени покриви и нанизали се сякаш до хоризонта порутени магазини с черни витрини.

- Преподаваха ми глупаци. Коне с капаци. Смятаха, че литературата се състои от мъртви думи в книги.

- Да - казах аз.

Нямах представа за какво ми говори.

Улиците бяха наводнени. На места водата стигаше половин-един метър. Под опърпаните навеси се мяркаха хора по сари, които седяха, спяха, клечаха и ни гледаха с очи, от които се виждаше само бялото в черни очни ябълки. На всяка уличка изникваха стаи с отворени врати, ярко осветени дворове, тъмни сенки, които се стрелкаха в мрака. Някакъв изпосталял мъж, бутащ тежка количка, отскочи встрани, когато автобусът ни профуча и метна върху него и количката плътна завеса от вода. Той ни се закани с юмрук и изруга.

Сградите изглеждаха допотопни и приличаха на разложени останки от забравено хилядолетие, от време, когато не е имало хора, защото сенките, ъглите, отворите и кухините не се вместваха в човешката архитектура. Но на всеки втори или трети етаж имаше отворени прозорци с надзъртащи от там човеци, които населяваха тези друидски развалини, люшнали се голи електрически крушки, клатещи се глави, олющени стени с мазилка, прогнила по белия гръден кош на сградата, кичозни картинки с многоръки божества, изрязани от списания и прихванати накриво с лепенки по стените и рамките на прозорците, викове на деца, които играеха, припкаха, гонеха се по уличките с тяхната непрогледна чернилка, плач на новородени, който почти не се чуваше - и навсякъде случайни движения, засечени с края на окото, съсъкът на гумите на автобуса по мократа глина и асфалт, гледката на покрити с чаршафи тела, налягали като трупове в мрака на пресечките. Връхлетя ме ужасното усещане, че вече съм изживявал всичко това.

- Зарязах отвратен следването, след като един от преподавателите не прие курсовата ми работа за влиянието на дзен-будизма върху Уолт Уитман. Нагъл, ограничен тъпак.

- Да - казах аз. - Как мислите, дали можем да изключим осветлението в автобуса?

Наближавахме центъра на града. Прогнилите бордеи отстъпиха място на по-големи, още по-порутени на вид сгради. Почти нямаше улично осветление. Малкото улични лампи се отразяваха в дълбоките локви черна вода по кръстовищата. Едва ли не пред всички тъмни магазини се виждаха покрити с чаршафи безмълвни фигури, които лежаха като непотърсени вързопи пране или се бяха облегнали на стената и ни гледаха как отминаваме. От жълтата светлина в автобуса тримата приличахме на восъчни трупове. Сега вече знаех как се чувстват военнопленниците, подкарани по улиците на вражеската столица.

Точно отпред един малчуган беше застанал върху щайга в черен кръг вода и въртеше за опашката нещо, което ми заприлича на мъртва котка. Щом автобусът наближи, той метна косматото трупче, което отскочи кухо о предното стъкло, и аз видях, че е плъх. Шофьорът изруга и зави към хлапето. То отскочи с пъргави мургави крачета, а щайгата, върху която беше стояло, се разцепи на трески под дясната ни гума.

- Вие, естествено, разбирате, защото сте поет - каза Кришна и оголи ситни остри зъбки.

- А осветлението? - напомних аз.

Усещах как в мен се надига гняв. Амрита ме докосна с лявата си ръка по китката.

- Бутонът е повреден - отвърна Кришна.

Завихме и излязохме на просторен площад. Нещо като парк прорязваше на плътна черна черта плетеницата занемарени постройки. В средата на задръстения с какво ли не площад бяха изоставени два трамвая, десетина семейства се бяха сгушили под увиснал платнен навес наблизо. Отново заваля. Внезапният порой забарабани като пестници от тъмното небе по метала на автобуса. Имаше чистачка само откъм страната на шофьора и тя се задвижи вяло през завесата на дъжда, която не след дълго ни отдели като с було от града.

- Трябва да поговорим за господин М. Дас - каза Кришна.

Примигах.

- Бих искал да угасим осветлението - провлачих аз бавно и ясно.

Още от летището в мен се трупаше необясним гняв. Знаех, че още малко и ще започна да душа този самонадеян безчувствен тъпанар, да го душа, докато жабешките му очи изскочат от тъпата му глава. Усещах как ядът се плисва в мен като топлината на силна напитка. Амрита явно долови обзелата ме за миг лудост, защото ме стисна като с менгеме за ръката.

- Много е важно да поговоря с вас за господин М. Дас - продължи Кришна.

В автобуса бе непоносимо горещо. По лицата ни бяха избили капки пот с размерите на мехури от изгорено. Дъхът ни сякаш увисваше като пара във въздуха, а светът бе все така затулен от тътнещия пороен дъжд навън.

- Ще изключа това проклето осветление - заявих аз и понечих да стана.

Ако не беше Виктория, Амрита сигурно щеше да ме спре и с двете ръце. Когато се надвесих над Кришна, той вдигна изненадан гъсти вежди. Отскубнах дясната си ръка точно когато Амрита каза:

- Не се притеснявай, Боби. Пристигнахме. Виж, ето го и хотела.

Наведох се да погледна през прозореца. Поройният дъжд бе спрял точно толкова внезапно, както и бе започнал, сега само ръмеше. Гневът ми отстъпи заедно с все по-тихото трополене на дъжда по покрива.

- Може би ще поговорим по-късно, господин Лучак - рече Кришна. - Много важно е. Може би утре.

- Да.

Гушнах Виктория и тръгнах да слизам.

Фасадата на грандхотел "Оберой" беше черна като гранитен зъбер, но през двойните врати се процеждаше светлина. Над тротоара пред входа имаше опърпан навес. В здрача от двете страни стояха по десетина души с лъскави от дъжда чадъри. Някои държаха мокри плакати. Върху един различих сърп и чук и английската дума "НЕСПРАВЕДЛИВ".

- Стачници - обясни Кришна и щракна с пръсти пред лицето на сънения портиер в червено сако.

Свих рамене. Не се изненадах, че пред потънал в мрак хотел в един и половина след полунощ в Калкута по време на мусоните има стачка. През последния половин час чувството за реалност като че ли ме беше напуснало. Ушите ми бучаха, сякаш чувах жуженето на безброй насекоми. "Умора от полета", помислих си аз.

- Благодаря ви, че ни посрещнахте - каза Амрита, когато Кришна скочи отново в автобуса.

Той ни озари с гримасата си като на малка акула.

- Да, да. Ще поговоря с вас утре. Лека нощ. Лека нощ.

За да влезе в хотела, човек трябваше да мине по няколко тъмни коридора, които отделяха като защитен лабиринт фоайето от улицата. Самото фоайе беше осветено сравнително добре. Администраторът беше бодър, добре облечен и ни се зарадва. Да, разбира се, че имало резервации за господин и госпожа Лучак. Да, били получили телекса, че ще закъснеем. Пиколото беше възрастен мъж, но въпреки това започна да гука на Виктория, докато се качвахме с асансьора на шестия етаж, и аз му дадох десет рупии.

Стаята ни беше огромна като пещера и тънеше в здрач както всичко в този град, но изглеждаше сравнително чиста и на вратата имаше тежко резе.

- О, не! - долетя гласът на Амрита откъм банята.

С разтуптяно сърце стигнах дотам само с три крачки.

- Няма хавлии - обясни Амрита. - Само кърпички за търкане.

И двамата прихнахме. Тъкмо единият се поуспокоеше, и другият отново избухваше в смях.

Отне ни десет минути да направим върху празното легло нещо като гнездо за Виктория, да смъкнем влажните от потта дрехи, да се измием възможно най-добре и да се пъхнем заедно под тънката завивка. Климатикът потракваше и бръмчеше кухо. Някъде наблизо някой пусна водата в тоалетната и се чу звук като от малък взрив. Ушите ми още бучаха - ехо от самолетните двигатели.

- Сладки сънища, Виктория - пожела Амрита.

Бебето изгука тихо насън.

След две минути вече спяхме.

А в големия двор, след като паднаха местните прегради, започна истинско общуване между хората, приятно безделничене.

Пурненду Патри

- На дневна светлина всичко изглежда по-добре - отбеляза Амрита.

Закусвахме в откритото кафене на хотела. Виктория дърдореше щастливо от високото детско столче, което любезните сервитьори донесоха. Кафенето беше с изглед към градината във вътрешния двор на хотела. Имаше скеле с работници, които си подвикваха весело.

Пиех чай, отхапвах от препечената филия и четях вестника на английски, издаван в Калкута. В уводната статия се призоваваше за по-съвременен преход. Имаше реклами за сари и мотоциклети. Усмихнато индийско семейство държеше бутилки кока-кола. До него на страницата беше сложена снимка в едър план на труп - разлагащ се, с лице, отворено като спукана автомобилна гума и с изскочили изцъклени очи. Тялото било намерено вчера, четиринайсети юли, четвъртък, в непотърсен метален сандък на железопътна гара Ховра и ако някой знаел нещо за покойника, да позвънял на следователя Говт Рли от Ховраския полицейски участък и да кажел, че се обажда във връзка с дело - 23 от 7. VII. 1977 г., 302-301 Полиц. участък, Калкута (С. З. 39/77).

Сгънах вестника и го оставих на масата.

- Господин Лучак? Добро утро!

Станах и се ръкувах с индиеца на средна възраст, който беше дошъл при нас. Беше нисък, със светла кожа, почти плешив, носеше очила с дебели рогови рамки. Лекият му камгарен костюм му стоеше безупречно, докато се ръкуваше, мъжът почти не стискаше дланта ми.

- Господин Лучак - продължи той, - аз съм Майкъл Ленард Чатерджи. Много се радвам да се запознаем, госпожо Лучак. - Мъжът кимна леко и пое ръката на Амрита. - Искрено съжалявам, че снощи не ви посрещнах на летището. Шофьорът ми съобщи погрешно, че полетът от Бомбай е отменен за днес сутринта.

- Не се притеснявайте - отвърнах аз.

- Наистина е неприятно и негостоприемно да ви оставим да дойдете в града, без да бъдете посрещнати както трябва. Още веднъж извинете. Ние се радваме много, че сте тук.

- Кои "ние"? - попитах аз.

- Заповядайте, седнете - покани го Амрита.

- Благодаря. Какво прелестно дете! Има вашите очи, госпожо Лучак. "Ние" - това, господин Лучак, е Съюзът на бенгалските писатели. Поддържаме постоянна връзка с господин Мороу и прекрасното му издание и очакваме с нетърпение да ви предоставим последната засега творба на най-добрия бенгалски... не, индийски поет.

- Значи господин Дас е жив?

Чатерджи се усмихна любезно.

- О, със сигурност, господин Лучак. От половин година получаваме много писма от него.

- А виждали ли сте го? - притиснах го аз. - Откъде сте убедени, че това наистина е господин Дас? Защо го е нямало осем години? Кога мога да се срещна с него?

- Всичко с времето си, господин Лучак - отвърна Майкъл Ленард Чатерджи. - Всичко с времето си. Уредих ви първоначална среща с изпълнителния съвет на нашия писателски съюз. Днес в два следобед удобно ли ви е? Или предпочитате да си починете и да разгледате града с госпожа Лучак?

Погледнах Амрита. Вече се бяхме разбрали, че ако нямам нужда от преводач, тя ще остане с Виктория да си почине в хотела.

- Да, удобно е - потвърдих аз.

- Чудесно, чудесно. В един и половина ще ви пратя кола.

Гледахме Майкъл Ленард Чатерджи, докато той излизаше от кафенето. Зад нас работниците по бамбуковото скеле подвикваха щастливо на служителите от хотела, които прекосяваха градината. Виктория заблъска силно по масичката на детското столче и се присъедини към веселието.

От другата страна на улицата, на мръсния площад срещу хотела имаше билборд на Обединената индийска банка. По него нямаше картинки, само черни букви върху бял фон: "Калкута - културната столица на държавата? Нагледен пример за сквернословие?" Стори ми се странно някой да рекламира така банка.

Автомобилът беше черен и малък, марка "Премиер", с шофьор с фуражка и бежови панталони до коленете. Поехме по пътя Чоурингхи и докато пъплехме през задръстванията, имах възможност да разгледам Калкута денем.

Онова, което виждах, бе едва ли не комично в лудешката си наситеност. Пешеходците, флотилиите велосипеди, рикшите, автомобилите, камионите с открити каросерии, украсени със свастики, безбройните мотоциклети, скърцащите волски каруци си оспорваха тесния път с изронена настилка. Домашните животни си се разхождаха на воля и пречеха на движението, пъхаха глави в магазините и ровичкаха из купчините отпадъци по завоите или в средата на улицата. По едно време боклуците вече стигаха до колене и обточваха като канавка пътя. Из отпадъците ровеха и човешки същества и те си оспорваха с добитъка и кравите онова, което ставаше за ядене.

Малко по-нататък строени в редица ученички с белоснежни блузи и сини поли прекосиха улицата, а един полицай с кафяв колан спря движението, за да минат. На следващото кръстовище имаше малък червен храм, разположил се точно в средата на пътя. През отворения прозорец на колата влизаше възсладката миризма на благовония и канал. По занемарените фасади и по жиците се вееха червени знамена. И навсякъде неуморно пъплеха мургави хора - почти приливна вълна от блъскащо се население в бели и бежови дрехи, което с влажното си дихание сякаш правеше въздуха по-задушен.

На светло Калкута беше внушителна, може би малко стряскаща, но не ми вдъхваше странния страх и гняв от предната вечер. Затворих очи и се опитах да проумея яростта, която ме бе обзела в автобуса, но жегата и шумът ми пречеха да се съсредоточа. Всички звънци на велосипеди във вселената сякаш ечаха заедно с автомобилните клаксони, крясъците и засилващата се врява на града, за да вдигнат едва ли не осезаема шумова стена.

Съюзът на писателите се помещаваше в огромна сива сграда точно при площад "Далхаузи". Господин Чатерджи ме чакаше в долния край на стълбите и ме заведе на третия етаж. Помещението беше голямо, без прозорци. От опушения таван ме гледаха излинелите остатъци от фреска, от масата пък ме гледаха седем души, които вдигнаха очи от зеленото сукно.

Запознахме се. И при най-добри обстоятелства не помня имена и се почувствах леко замаян, докато се опитвах да свържа водопада от бенгалски срички, които чувах, с мургавите интелигентни лица. Единствената жена - с уморено лице, бяла коса и плътно зелено сари, което постоянно наместваше върху рамото си, - май се казваше Лила Мина Басу Белиапа.

Последваха няколко минути общи приказки, които ме затрудниха заради разликите в произношението. Установих, че ако се отпусна и оставя напевният устремен индийски английски да ме залива на воля, не след дълго започвам да схващам смисъла. Отсечено-напевният им говор ми действаше някак си успокоително, почти хипнотично. Най-неочаквано от мрака изникна сервитьор в бяло дълго сако, който раздаде нащърбени чаши с огромни количества захар, пресечено биволско мляко и малко чай. Седях между жената и директора на изпълнителния съвет, някой си господин Гупта. Беше висок, на средна възраст, с дълго лице и ужасно издадени напред горни зъби. Съжалих, че Амрита не е дошла с мен. Безстрастното й присъствие щеше да послужи за буфер между мен и тези странни чужденци.

- Смятам, че господин Лучак би трябвало да чуе предложението ни - рече внезапно Гупта.

Другите кимнаха. Точно тогава осветлението угасна.

В стаята без прозорци стана тъмно като в рог. От различни места в сградата се раздадоха викове, донесоха ни свещи. Господин Чатерджи се надвеси над масата и ме увери, че това било нещо обичайно. Имало режим на тока, спирали го всеки ден първо в една част на града, после в друга.

От тъмнината и светлината на свещите жегата стана още по-потискаща. Главата ми се замая леко и аз се вкопчих в края на масата.

- Вие, господин Лучак, си давате сметка, че е огромна привилегия да получите най-добрата творба на такъв велик бенгалски поет като господин Дас. - Гласът на господин Гупта беше пронизителен като обой. Тежките звуци увиснаха във въздуха. - Дори ние не сме виждали пълния вариант на произведението. Дано читателите на вашето списание оценят тази чест.

- Да - казах аз. На върха на носа на господин Гупта беше увиснала капка пот. От мигащата светлина на свещите сенките, които хвърляхме, бяха дълги към четири метра. - Получихте ли и други части от ръкописа на господин Дас?

- Още не - отговори господин Гупта. Черните му очи бяха влажни, с увиснали клепачи. По сукното капеше восък от свещите. - Предстои комисията да вземе решение за съдбата на английската версия на епоса.

- Бих искал да се срещна с господин Дас - рекох аз.

Хората около масата се спогледаха.

- Няма да е възможно.

Каза го жената. Гласът й беше тънък и писклив като трион, който стърже по метал. Раздразнените носови звуци не съответстваха на достолепната й осанка.

- Защо?

- От доста години нямаме достъп до М. Дас - отвърна благо Гупта. - Известно време всички смятахме, че е починал. Скърбяхме за загубата на такова национално богатство.

- А сега откъде знаете, че е жив? Някой виждал ли го е?

Пак се спусна мълчание. Свещите вече се бяха стопили до половината и капеха неудържимо, макар че въздухът изобщо не се помръдваше. Беше ми ужасно горещо, гадеше ми се. За някакъв налудничав миг ми се стори, че свещите ще изгорят, а ние ще продължим да разговаряме във влажния мрак - духове от плът в порутена сграда вътре в търбуха на мъртъв град.

- Поддържаме кореспонденция - обясни Майкъл Ленард Чатерджи. Той извади от куфарчето си пет-шест шумолящи плика. - Установихме по безспорен начин, че нашият приятел все още е жив и е сред нас.

Той наплюнчи пръсти и започна да търси нещо из старателно сгънатите тънки листове. В мъждивата светлина редовете индийско писмо приличаха на вълшебни руни, на зловещи заклинания.

Господин Чатерджи прочете няколко реда, за да докаже твърдението си. В писмата се задаваха въпроси за роднини, споменаваха се общи приятели. Посочваха се подробности от спор, проведен преди двайсет години. Към господин Гупта имаше питане и за кратко стихотворение на Дас, хонорарът за което бил платен преди доста години, но което така и не било издадено.

- Чудесно - казах аз. - Но за статията ми е важно да се срещна лично с господин Дас, за да...

- Моля ви - прекъсна ме господин Чатерджи и вдигна ръка. Там, където би трябвало да са очите му, очилата отразяваха двойни пламъци. - Ето това тук вероятно обяснява защо е невъзможно. - Той сгъна една страница, прокашля се и зачете: - " ... И така, приятелю мой, всичко се мени, само хората си остават същите. Помня онзи юлски ден през 1969 година. Беше по време на празниците на Шива. В "Таймс" ни съобщаваха, че човекът е оставил следи по Луната. Връщах се от селото на баща ми: място, където и досега, вече пет хилядолетия хората оставят следи в пръстта след впрегнатите волове. В селата, през които минаваше влакът ни, селяните едвам извлачваха от калта тежките каруци. По време на онова шумно и пренаселено пътуване назад към любимия град аз постоянно си мислех колко кух и безсмислен е бил животът ми. Баща ми бе живял дълго и плодотворно. На кремирането му пожелаха да дойдат всички в селото, от брамина до хариджана*. Бях вървял през ниви, които баща ми е напоявал, обработвал и извоювал от капризите на природата много преди да се родя. След погребението оставих братята си и отидох под сянката на голямо фикусово дърво, което баща ми беше посадил като млад. Всичко наоколо свидетелстваше за постигнатото от баща ми. Сякаш самата земя скърбеше за татко. Запитах се: а аз какво съм направил? След половин месец ставам на петдесет и две години и на какво съм посветил живота си? Написал съм някой и друг стих, забавлявал съм колегите си, дразнил съм някои критици. Изплел съм паяжина на заблудата, че уж продължавам традициите на великия Тагор. А после сам съм се оплел в своята паяжина на измамата. Когато пристигнах на гара Ховра, вече бях разбрал колко сухи са животът и изкуството ми. Над трийсет години бях живял в любимия ни град - сърце и сърцевина на Бенгалия, - а в немощното ми изкуство нямаше нищо за същността на града, дори и намек за него. Бях се опитал да предам душата на Бенгалия чрез описания на лишения й от смисъл външен вид, на чуждите нашественици, на най-нечестното й лице. Сякаш се бях опитал да опиша душата на красива интересна жена, като изброявам подробностите от облеклото, което тя е взела на заем. Навремето Ганди е казал: "Човек не може да живее пълноценно, ако не е умрял поне веднъж". Когато на гара Ховра слязох от вагона първа класа, бях проумял повелята в тази велика истина. За да живея - в душата, в изкуството си, - трябваше да се освободя от всичко, което ме е свързвало със стария ми живот. Дадох двата си куфара на първия срещнат просяк, който се приближи. Изненаданият му вид и досега за мен е извор на наслада. Виж, нямам представа какво е направил после със скъпите ми ленени ризи, парижки вратовръзки и многото книги, които бях сложил вътре. Тръгнах по моста Ховра към града - знаех само едно, че съм мъртъв за стария си живот, мъртъв за стария си дом и навици и по принуда мъртъв за хората, които обичах. Само ако влезех в Калкута наново, точно както преди около трийсет и три години като преизпълнен с надежди смутен студент от малко селце, само тогава можех да видя с ясни очи последната си творба. И аз посветих живота си именно на тази творба... на първия си истински опит да разкажа историята на града, който ни храни... От онзи ден преди много години новият ми живот ме е отвеждал на места, за които не бях и чувал в любимия си град, град, за който безразсъдно смятах, че познавам отблизо. Този нов живот ме тласна да търся пътя си сред залутаните, да притежавам само онова, което лишените от всичко са изхвърлили, да се трудя с безработните, да търся мъдрост от безумците в Кързънския парк и добродетелност от проститутките по улица "Шудер"**. Докато вършех всичко това, се видях принуден да призная присъствието на тъмните божества, които държат това място в ръцете си още преди да се родят самите богове. След като открих тях, открих и себе си. Много ви моля, не ме търсете. И да ме издирвате, няма да ме намерите. И да ме намерите, няма да ме познаете. Приятели мои, оставям на вас да изпълните напътствията ми във връзка с тази нова творба. Поемата не е довършена. Предстои да се работи още много по нея. Но времето става все по-малко. Искам вече готовите части да бъдат разпространени възможно най-широко. Откликът на критиците не значи нищо. Авторските права не са важни. Творбата трябва да се издаде. Отговорете по обичайните канали. Дас."

* Букв. "божие чедо", "човек на Хари", "божи човек", представител на нисшата каста на неприкосновените. - Б. пр.

** Улица в Калкута, известна с евтините си хотели и заведения. - Б. пр.

Чатерджи спря да чете и в тишината се чуха далечните звуци на уличната врява. Господин Гупта се прокашля и зададе въпрос за авторските права в Щатите. Обясних му, доколкото можах - и за предложението на "Харпърс", и за по-скромните условия на "Други гласове". Последваха още въпроси и обсъждане. Свещите бяха почти изгорели.

Накрая Гупта се обърна към другите и изстреля нещо на бърз бенгалски. Отново съжалих, че не съм довел и Амрита. Майкъл Ленард Чатерджи каза:

- Бихте ли изчакали отвън в коридора, господин Лучак? Съветът ще гласува каква да бъде по-нататъшната съдба на ръкописа на М. Дас.

Станах и с изтръпнали крака тръгнах след слугата със свещ, който ме заведе в коридора. На стълбищната площадка имаше стол и кръгла масичка, на която бе оставена свещта. През матовите прозорци към площад "Далхаузи" се процеждаше слаба светлина, но от мъждивото сияние тъмнината в ъглите на площадката и по коридорите изглеждаше още по-непрогледна.

Седях там десетина минути и вече бях на път да задрема, когато забелязах някакво движение в тъмнината. Нещо се прокрадваше и излизаше от кръга светлина. Вдигнах свещта и видях как един плъх с размерите на малък териер застива на място. Спря в края на стълбищната площадка и заудря с мокра опашка по дъските. От края на светлината в мен се впиха диви блеснали очи. Плъхът пристъпи половин крачка напред и мен ме прониза ледената тръпка на погнусата. С движенията си тази твар тук ми приличаше не на друго, а на котка, дебнеща жертвата си. Понадигнах се и сграбчих паянтовия стол, за да го метна.

Най-неочаквано зад мен се чу по-силен звук, от който подскочих. Тъмното петно на плъха се сля с мрака в коридора и по дървото се чу драскане сякаш от много нокти. От тъмната заседателна зала изникнаха господин Чатерджи и господин Гупта. В очилата на господин Чатерджи се отразяваха пламъци. Гупта направи една крачка към моя кръг примигваща светлина. Усмихваше се радостно, зъбите му бяха дълги и жълти.

- Всичко е уредено - каза той. - Утре ще получите ръкописа. Ще се свържат с вас, за да се уговорите.

Няма мир в Калкута,

кръвта зове в полунощ.

Суканта Бхатачарджи

Стана прекалено лесно. Ето какво ми хрумна, докато ме караха обратно към хотела. Бях се вживял в ролята на разследващия журналист в дълъг шлифер - Господи, в тая жега, - който предпазливо тръгва по една или друга следа, за да разбули тайнственото изчезване и поява на призрачния бенгалски поет. Сега, този първи следобед в града, пъзелът бе нареден от друг. Утре, събота, щях да разполагам с ръкописа и можех да взема Амрита и бебето и да се прибера. И каква статия щеше да излезе от всичко това. Бе станало прекалено лесно.

Тялото ми упорито твърдеше, че е ранна утрин, а часовникът ми показваше пет следобед. От почернелите от времето административни сгради при хотела излизаха служители, които приличаха на бели мравки, изпъплили от сив каменен скелет. По изронените тротоари седяха семейства, подтоплящи вода за чай, а мъже с куфарчета прекрачваха заспали пеленачета. Някакъв дрипав мъж пикаеше в канавката, а само на метър и половина - два от него друг се миеше в локва. Подминах забързано стачниците комунисти и влязох в убежището на хотела с неговата климатична инсталация.

Във фоайето ме чакаше Кришна. Заместник-управителят на хотела го гледаше така, сякаш е известен терорист. То оставаше да не го гледа! Той имаше още по-див вид и отпреди. Черната му коса стърчеше като наелектризирани удивителни знаци, а жабешките му очи под черните вежди бяха още по-огромни и бели. Щом ме видя, той грейна в усмивка и тръгна към мен с протегната ръка. Стиснах я още преди да съм схванал, че със сърдечното посрещане Кришна иска да оправдае пред заместник-управителя присъствието си тук.

- А, господин Лучак! Много се радвам да ви видя отново! Дошъл съм да ви помогна в търсенето на поета М. Дас.

Той продължаваше да стиска ръката ми. Беше облечен в същата захабена риза, както снощи, и миришеше на долнопробен одеколон и на пот. Усетих как от свирепия климатик потта по тялото ми изсъхва и ръцете ми настръхват.

- Благодаря, господин Кришна, но няма нужда. - Отскубнах ръката си. - Уредил съм всичко. Утре вече ще съм приключил.

Кришна замръзна на място. Усмивката му помръкна, а веждите му се сключиха още повече над огромния орлов нос.

- Аааа, ясно. Ходили сте в Съюза на писателите. Нали?

- Да.

- А, да, да. Те със сигурност са ви разказали нещо много убедително за прочутия М. Дас. Убедително ли ви прозвуча, господин Лучак?

Кришна едва ли не пошушна последното изречение - държеше се толкова съзаклятнически, че заместник-управителят се свъси чак от другия край на фоайето. Един дявол знае какво си е помислил за предложението, което ми правят.

Поколебах се. Нямах представа какво общо има Кришна с цялата история, а и не исках да губя време, за да изяснявам. Изругах наум Ейб Бронстийн, задето ми се бърка и неволно ми е натресъл това влечуго. В същото време усещах как мислите ми постоянно ме връщат към Амрита и Виктория, които ме чакаха, и към раздразнението ми от обрата, който приемаше цялата история.

Кришна изтълкува колебанията ми като неувереност, затова се наведе и ме сграбчи за китката.

- Уредил съм ви среща с един човек, господин Лучак. Той може да ви каже истината за М. Дас.

- В какъв смисъл "истината"? Кой е този човек?

- Той предпочита да не разгласявам името му - пошушна Кришна. Ръцете му бяха влажни. По бялото на очите му имаше жълти жили. - Ще разберете, след като го изслушате.

- Кога? - троснах се аз.

Само усещането за нещо недовършено ме спря да не пратя Кришна по дяволите.

- Още сега! - ухили се победоносно Кришна. - Можем да се срещнем с него още сега!

- Невъзможно. - Издърпах рязко ръката си от хватката на Кришна. - Качвам се горе. Взимам си душ. Обещах на жена си да отидем някъде на вечеря.

- А, да, да - кимна Кришна и изсвистя през долни зъби. - Разбира се. - Тогава ще преместя срещата за девет и половина. Удобно ли ви е?

Подвоумих се.

- Този ваш приятел иска ли пари за информацията?

- О, не, не! - вдигна Кришна и двете си ръце. - Не би допуснал такова нещо. Едвам го убедих да разговаря с вас.

- Девет и половина? - повторих аз.

Пригади ми се при мисълта да излизам нощно време в Калкута.

- Да. Кафенето затваря в единайсет. Ще се срещнем с него там.

"Кафене ли?" Думата звучеше безобидно позната. Ако имаше някаква друга гледна точка, която да използвам за статията...

- Добре - съгласих се аз.

- Ще ви чакам тук, господи Лучак.

Жената, която държеше детето ми, не беше Амрита. Застинах с ръка върху дръжката на вратата. Сигурно щях да продължа да стоя така или дори да се върна объркан в коридора, ако точно тогава от банята не беше излязла Амрита.

- О, Боби, това е Камахия Бхарати. Това, Камахия, е мъжът ми, Робърт Лучак.

- Радвам се да се запознаем, господин Лучак.

Гласът й беше като вятър сред пролетни цветя.

- Много ми е приятно, госпожице... а, да... Бхарати.

Примигах глупаво и погледнах Амрита. Винаги бях смятал, че чертите на жена ми с нейните искрени очи и честно лице се доближават до истинската красота, но до тази млада жена виждах по плътта на Амрита само бръчките на наближаващата средна възраст, двойната брадичка и гърбицата на носа й. Образът на младата жена се вряза в ретините ми като оптично ехо на фотографска светкавица.

Косата й беше гарвановочерна и стигаше до раменете. Лицето й беше сърцевидно и съвършено, с нежни потрепващи устни, сякаш създадени за смях и голяма чувственост. Очите й бяха изумителни: невероятно огромни, подчертани от сенки и от гъсти мигли, със зеници, толкова черни и пронизващи, че погледът й ме удари като тъмни фарове. В тези очи имаше нещо източно и същевременно те излъчваха върховно усещане за непорочност, както го възприемат западняците, воюващо с някаква заземеност.

Камахия Бхарати беше млада, най-много на двайсет и пет години, и беше облечена в сари от коприна, тъй лека, че сякаш се рееше на два-три сантиметра от тялото й, вдигната от дъхавия пулс на женствеността, която лъхаше от нея като уханен ветрец.

Винаги съм свързвал думата "сласт" с пищните форми на Рубенс, с примамливата плът, но стройното тяло на тази млада жена, едва загатнато под мърдащите пластове коприна, ме изуми именно с усещането за сласт, толкова силно, че устата ми пресъхна, а съзнанието ми се изпразни от всякакви мисли.

- Камахия е племенницата на М. Дас, Боби. Дошла е да пита за статията ти и от един час си говорим.

- О!

Погледнах Амрита, после отново момичето. Не се сетих какво друго да кажа.

- Да, господин Лучак. До мен достигнаха слухове, че чичо ми поддържа връзка с някои от бившите си колеги. Исках да разбера дали сте виждали чичо ми... дали той е добре...

Тя сведе очи и замълча.

Седнах в края на креслото.

- Не - отвърнах аз. - Не съм го виждал, той обаче е добре. Но ми се иска да се срещнем. Да го видя. Пиша статия за...

- Да.

Камахия Бхарати се усмихна и остави Виктория в средата на леглото, при одеялцето и плюшеното й мече. Прокара леко, с много обич тънките си мургави пръсти по бузката на бебето.

- Няма да ви притеснявам повече. Исках само да узная как е със здравето чичо ми.

- Ама разбира се! - отвърнах аз. - С удоволствие ще поговорим с вас, госпожице Бхарати. Щом сте познавали добре чичо си... това ще ми помогне за статията. Ако поостанете малко...

- Трябва да вървя. Баща ми очаква, когато се прибере, да си бъда вкъщи. - Тя се обърна и се усмихна на Амрита. - Защо да не ви разкажа, когато се срещнем утре, както се уговорихме?

- Чудесно! - каза Амрита. За пръв път от Лондон я виждах толкова спокойна. Тя се извърна към мен. - Камахия знае един добър продавач на сари недалеч оттук, при кино "Елит". Всъщност ми се иска, докато сме в Калкута, да купя малко плат. Но само ако утре нямаш нужда от мен, Боби.

- Ммм, и аз не знам - отвърнах й. - Добре, разберете се. Нямам представа за кога ще ми уговорят среща.

- В такъв случай ще ви звънна утре - рече момичето.

Усмихна се на Амрита и аз усетих, че ревнувам и ми се иска да е възнаградила мен с такава усмивка. Младата жена стана и се ръкува с Амрита, като междувременно намести сарито с изящното движение, присъщо на всички индийки.

- Чудесно - отвърна Амрита.

Камахия Бхарати ми кимна леко, докато вървеше към вратата. Аз също й кимнах, после тя излезе. След нея остана едва доловим прелъстителен мирис.

- Майко мила! - възкликнах аз.

- Отпусни се, Робърт - каза Амрита. В ясното английско произношение се прокрадваше намек на развеселеност. - Тя е само на двайсет и две години, но от единайсет години е сгодена. През октомври се омъжва.

- Жалко - заявих аз и се свлякох на леглото до бебето.

Виктория се извърна и замаха с ръце, готова за игра. Аз я люшнах във въздуха. Тя издаде радостни звуци и зарита.

- Наистина ли е племенница на Дас?

- Помагала му е с ръкописите. Острела му е моливите. Ходела е да му носи книги от библиотеката. Поне така твърди.

- Виж ти! Сигурно е била на десет години.

Виктория се разписка, когато я завъртях, обърнах я и пак я люшнах.

- Била е на тринайсет, когато той е изчезнал безследно. Доколкото разбрах, баща й се е скарал с Дас точно преди смъртта на баща им.

- На баща им ли? А, да, значи...

- Точно така. При всички положения името му не се споменава у тях от години. Останах с впечатлението, че тя се притеснява да се обърне към Чатерджи и Съюза на писателите.

- Но дойде при нас.

- Друго е - напомни Амрита. - Ние сме чужденци. Не влизаме в сметките. Ще ходим ли все пак на вечеря?

Сложих Виктория върху корема си. Лицето й беше поруменяло от удоволствие и тя се чудеше дали да не се разплаче. Заби пети в стомаха ми и запълзя върху гърдите ми. Стисна в мъртва хватка яката ми.

- Къде ще хапнем? - попитах аз. Обясних, че в девет и половина имам среща с Тайнствения непознат на Кришна. - Малко късно е да ходим до центъра. В стаята ли да поръчам вечеря или ще отскочим до "Покоите на принца"? Доколкото разбрах, имало програма с екзотични танци, изпълнени от някоя си Фатима.

- Виктория няма да кротува - каза Амрита. - Но според мен ще предпочете Фатима пред вечеря в стаята.

- Да вървим тогава - подканих аз.

- Ще се приготвя бързо.

Фатима беше дебела застаряваща индийка, която преспокойно можеше да изпълнява екзотичните си танци и пред деца от прогимназията, без това да предизвиква скандал. И все пак тълпата дебели застаряващи посетители в "Покоите на принца", главно мъже, дошли по двама, изглеждаха доста очаровани от изпълнението й. За разлика от Виктория. Тя се разплака и тримата се изнесохме още по средата на втория танц на Фатима.

Но вместо да се върнем в стаята, тръгнахме с Амрита да се разхождаме из тъмния вътрешен двор на хотела. Почти цялата вечер беше валяло, но сега между ниските зеленикаво-жълти облаци успяхме да видим няколко звезди. По повечето прозорци с изглед към вътрешния двор бяха дръпнати плътни завеси, само тук-там се процеждаха ивици светлина. Редувахме се да носим бебето, което още плачеше, после се разхлипа и накрая млъкна. Спряхме при басейна и седнахме на пейка недалеч от тъмното кафене. По гъстите листа на дърветата и бамбуковите навеси играеше светлина, която идваше от прожекторите под надиплената вода. Забелязах, че в тъмния край на басейна по повърхността се носи нещо черно и си дадох сметка, че е удавен плъх.

- Виктория заспа - каза Амрита.

Погледнах към бебето и видях, че е стиснало юмручета и е затворило очи - беше потънало в напрегнат, някак си доволен сън, както често след пристъп на плач.

Протегнах крака и отпуснах назад главата си. Усетих, че съм много уморен - дългото пътуване явно още ми тежеше. Изправих гръб и погледнах Амрита. Тя люлееше леко детето и гледаше отнесено и замислено, както когато решаваше сложна математическа задача.

- Как се чувстваш отново тук?

Амрита се извърна към мен и примига.

- Какво?

- В Индия - уточних аз. - Как се чувстваш отново в Индия?

Тя оправи рехавата косица на детето и ми го подаде. Аз наместих главицата му в кухината върху рамото си и загледах как Амрита отива при басейна и оправя бежовата си пола. Светлината под водата озари отдолу скулестото й лице. "Жена ми е красива", помислих аз за хиляден път, откакто сме се оженили.

- Имам чувството, че вече съм изживявала всичко това - пророни тя съвсем тихо. - Не, по-скоро че отново съм се озовала в сън, който често сънувам. Горещината, шумът, многоезичието, миризмата - всичко е познато и същевременно чуждо.

- Съжалявам, ако ти е неприятно.

Амрита поклати глава.

- Не ми е неприятно, Боби. Плаши ме, но не ми е неприятно. Струва ми се много изкусително.

- Изкусително ли? - зяпнах я изненадан. - Какво толкова изкусително сме видели, да го вземат мътните!

Не беше в стила на Амрита да употребява думите напосоки. Често ги избираше по-точно от мен.

Тя се усмихна.

- Освен Камахия Бхарати ли?

Амрита изхлузи сандала си и топна крак в синята вода. Вече не виждах мъртвия плъх в другия край на басейна.

- Наистина, Боби, всичко ми се струва странно съблазнително. Сякаш през всичките тези години съм използвала само една част от съзнанието си и сега на преден план е излязла друга.

- Искаш ли да останеш по-дълго? - попитах я аз. - След като приключа с работата, де.

Бях объркан.

- Не - отговори Амрита и тонът й бе съвсем категоричен.

Поклатих глава.

- Извинявай, че цял следобед те оставих сама и се съгласих да ходя на тази среща - казах аз. - Вероятно беше грешка да идваме и тримата. Не прецених добре колко трудно ще ти бъде тук с Виктория.

Някъде от горе се чуха няколко резки заповеди на език, който прозвуча като арабски, последва водопад от носов бенгалски. Затръшна се врата.

Амрита се върна и отново седна до мен. Взе Виктория и я сложи върху коленете си.

- Не се притеснявай, Боби - рече ми тя. - Знаех какво ще е. Досещах се, че няма да имаш нужда от мен, докато не вземеш ръкописа.

- Извинявай - повторих аз.

Амрита погледна отново към басейна.

- Когато бях на седем години - рече тя, - лятото преди да се преместим в Лондон, видях призрак.

Взрях се смаян в нея. Едва ли щях да се изненадам и стъписам повече, ако ми беше казала, че се е влюбила във възрастния пиколо и ме изоставя. Амрита беше - поне до този момент, - най-трезвомислещият човек, когото някога съм познавал. Никога досега не беше проявявала интерес към свръхестественото, нито беше вярвала в него. Така и не успявах да събудя любопитството й към безполезните романи на Стивън Кинг, които всяко лято мъкнех на плажа.

- Призрак ли? - промълвих аз накрая.

- Бяхме тръгнали от нас, от Делхи, с влака на гости на чичо в Бомбай - обясни тя. - Всяка година през юни поемахме с мама и сестрите ми на такова пътуване и много се вълнувахме. Тази година обаче сестра ми Сантха се разболя. Северно от Бопал слязохме от влака и два дни останахме в едно хотелче недалеч от гарата, докато местният лекар я лекуваше.

- Тя оздравя ли? - попитах аз.

- Да, беше хванала дребна шарка - рече Амрита. - От децата само аз не я бях карала, затова спях извън стаята, на балконче с изглед към гората. На балкона се излизаше само през стаята, където спяха мама и сестрите ми. Онова лято още не беше започнал дъждовният сезон и беше много горещо.

- И ти видя призрак?

Амрита се усмихна едва доловимо.

- През нощта се събудих, защото някой плачеше. В началото помислих, че е сестра ми или мама, после забелязах, че в края на леглото ми е седнала старица, която ридае. Помня, че не се уплаших, само се учудих, че мама е позволила тази жена да прекоси стаята и да дойде при мен на балкона. Тя плачеше съвсем тихо, но някак много ужасно. Посегнах с ръка да я успокоя, но още преди да съм я докоснала, тя спря да хлипа и ме погледна. Тогава видях, че всъщност не е стара, само е състарена от някаква непоносима скръб.

- И после? - подканих нетърпеливо аз. - Откъде разбра, че е призрак? Какво направи жената, стопи ли се, по въздуха ли тръгна или се превърна в купчина дрипи и кости?

Амрита поклати глава.

- За миг луната се скри зад облаците и когато се показа отново, жената вече я нямаше. Извиках, на балкона дойдоха мама и сестрите ми и ме увериха, че през стаята не е минавал никой.

- Хммм - рекох аз. - Звучи ми съмнително. Била си на седем години, сигурно си сънувала. Дори и да си била будна, откъде знаеш, че не е била камериерка, която се е качила по аварийното стълбище например?

Амрита вдигна Виктория по-близо до рамото си.

- Така е, този разказ за призраци не е много страшен - съгласи се тя. - Но ме плашеше години наред. Знаеш ли, в мига, преди луната да се скрие зад облаците, погледнах жената в лицето и видях коя е. - Амрита потупа бебето по гръбчето и се извърна към мен. - Това бях аз.

- Ти ли? - ахнах.

- Тогава реших, че искам да живея в страна, където няма призраци.

- Съжалявам, че трябва да ти го съобщя, моето момиче - рекох аз, - но Великобритания и Нова Англия са прочути с призраците, които се навъртат там.

- Възможно е - съгласи се Амрита и както държеше здраво Виктория, се изправи. - Но аз не ги виждам.

В девет и половина същата вечер седях във фоайето - борех се с все по-силното главоболие от жегата и умората, гадеше ми се от долнопробното вино, което бях пил на вечеря, и умувах какво оправдание да си измисля, когато се появи Кришна. В десет без петнайсет вече бях решил да кажа, че Амрита или бебето са болни. В десет си дадох сметка, че не е нужно да му казвам нищо, и тъкмо станах, за да се кача горе в стаята, когато той се появи изневиделица, размъкнат и покрусен. Очите му бяха зачервени и подпухнали, сякаш беше плакал. Кришна дойде при мен и се ръкува тъжно, все едно хотелското фоайе беше погребален дом, а аз - най-близкият роднина на покойника.

- Какво се е случило? - попитах.

- Тъжно, много тъжно - отвърна индиецът и в пискливия му глас се долови хлип. - Ужасна новина.

- Приятелят ви ли? - възкликнах аз.

Олекна ми от внезапно обзелата ме надежда, че тайнственият информатор си е счупил крака, бил е прегазен от тролейбус или е бил повален от инфаркт.

- Не, не, не. Ама вие не знаете ли! Починал е господин Набоков. Голяма трагедия.

- Кой, кой?

Кришна говореше така, че не чух друго освен поредното неразбираемо бенгалско име.

- Набоков! Набоков! Владимир Набоков! "Блед огън". "Ада". Най-великият белетрист и най-тънкият стилист на родния ви език. Изключителна загуба за всички нас. За всички литератори.

- А - рекох аз.

Така и не бях намерил време да прочета "Лолита". Докато си спомня, че съм решил да не ходя никъде с Кришна, вече бяхме навън, във влажния мрак, а той ме заведе при рикша с червена седалка, на която дремеше изпит съсухрен дребен мъж. Дръпнах се назад. Нещо в мен се разбунтува при мисълта, че това плашило с вид на човек ще ме тегли по мръсните улици.

- Хайде да спрем такси - предложих аз.

- Не, не. Запазил съм рикшата. Съвсем наблизо е. Нашият приятел ни чака.

От дъжда, който бе валял вечерта, седалката беше мокра, но иначе беше удобна. Дребният мъж скочи долу, при което босите му ходила изшляпаха, грабна двата еднакви теглича, подрипна с добре усвоена пъргавина във въздуха и опънал ръце, намести вещо рикшата.

Тя беше без фарове, на металната кука се полюшваше само газеник. Не ми подейства никак успокоително, че камионите и колите, които ни заобикаляха с надути клаксони, също се движат без фарове. Трамваите още вървяха и в мъждивото жълто осветление в тях се виждаха потни лица, наблъскани като сардели зад прозорците с телени мрежи. Въпреки късния час общественият транспорт беше препълнен: автобусите се клатушкаха под тежестта на хората, увиснали от прозорците с пръчки по тях и по дръжките при стъпалата, в минаващите влакове се виждаха безброй глави и тела от кръста нагоре, струпани като гроздове по вратите на черните вагони.

Само тук-там имаше улично осветление, но пресечките и зърнатите набързо вътрешни дворове сияеха с бледата мъждива фосфоресцираща светлина, която бях видял от въздуха. Въпреки че вече беше нощ, още беше много горещо. Точно над надвисналите сгради се виждаха черни облаци и влажната им тежест сякаш отразяваше горещината по градските улици и я връщаше обратно при нас.

Отново ме загложди тревога. Дори сега ми е трудно да опиша естеството на това напрежение. То няма почти нищо общо с усещането за физическа опасност, въпреки че се чувствах нелепо уязвим, докато се клатушкахме по разбития паваж, купчините отпадъци и трамвайните релси. Знаех, че нося в портфейла си пътни чекове за двеста долара. Но не те бяха истинският източник на притеснение, заседнало като жлъч на гърлото ми.

Имаше нещо в нощта в Калкута, което действаше направо на най-потайните кътчета на съзнанието ми. Почти детинският страх се вкопчваше за кратко в него, докато зрялото съзнание не го отпъдеше. Сами по себе си нощните звуци не бяха плашещи: далечни викове, съсък и стържене, тук-там откъслечни разговори, докато подминавахме омотани в чаршафи силуети, но те ми действаха точно така, както ако някой ви диша нощем под кревата: веднага привличаха вниманието ми и аз застивах от ужас.

- Каликсетра - каза Кришна.

Гласът му беше тих, почти не се чуваше от запъхтяното дишане на мъжа, който теглеше рикшата, и от шляпането на босите му крака по настилката.

- Моля?

- Каликсетра. Означава "обиталище на Кали". Сигурно знаете, че името на града идва оттам.

- А, не. Всъщност може и да съм знаел. Вероятно съм забравил.

Кришна се извърна към мен. В тъмното не виждах ясно лицето му, но усещах тежкия му поглед.

- Трябва да го знаете - отсече той. - Каликсетра се е превърнала в село Каликата. В Каликата е бил вдигнат великият Калигхат, най-свещеният храм в прослава на Кали. И досега си стои. На около три километра от хотела ви. Със сигурност го знаете.

- Хммм - рекох аз.

Иззад ъгъла се показа трамвай, който се носеше с бясна скорост. Мъжът, теглещ рикшата, внезапно свърна към релсите и се размина най-много на метър с трамвая. В по-широката и по-безлюдна улица ни последваха гневни викове.

- Кали беше богиня, нали? - попитах аз. - Една от жените на Шива.

Въпреки интереса ми към Тагор не бях чел от години Ведите.

Кришна нададе силен звук. В началото помислих, че това е несдържан израз на презрение, после обаче се обърнах и го погледнах. Той беше затиснал с пръст едната си ноздра и се секнеше шумно в лявата си ръка.

- Да, да - потвърди индиецът. - Кали е свещената "шакти" на Шива.

Той огледа внимателно съдържанието на дланта си, кимна доволно и тръсна пръсти отстрани на рикшата.

- Със сигурност знаете проявленията й, нали? - попита Кришна.

Бяхме подминали няколко потънали в мрак порутени сгради и от една от тях се чу как някакви жени си крещят една на друга.

- Проявленията й ли? Не, не мисля. Тя... статуите... са четириръки, нали?

Огледах се и се запитах дали вече не сме пристигнали. Тук имаше по-малко магазини. Направо не си представях къде сред тези развалини има кафене.

- Разбира се! Разбира се! Тя е богиня, естествено е четириръка. Трябва да видите големия идол в Калигхат. Това там е "джаграта", "много будната" Кали. Много ужасна. Ужасна по красив начин, господин Лучак. Ръцете й показват "абхая" и "вара мудра", мудри, които премахват страха и носят благодат. Но много ужасна. Много висока. Много изпита. Устата й е отворена. Езикът й е дълъг. Тя е с два... как беше думата... с два вампирски зъба.

Хванах се здраво за влажното покривало на седалката и се запитах какво ли ми говори Кришна. Завихме по по-тъмна и по-тясна улица.

- А, да, да. Само тя от боговете е победила времето. Поглъща всички твари, хора и животни. "Purusam, asvam, gam, avim, ajam." Няма дрехи по себе си. Стъпила е с красивите си крака върху труп. Държи в ръце pasa... примка, khatvanga... как ли се превеждаше?... Пръчка, не, жезъл с череп, khadga... меч и отсечена глава.

- Отсечена глава ли?

- Ами да. Би трябвало да го знаете.

- Вижте какво, Кришна, какви ми ги приказвате...

- А, пристигнахме, господин Лучак. Слизайте. Побързайте, ако обичате. Закъсняваме. Кафенето затваря в единайсет.

Улицата беше съвсем тясна и бе наводнена от отпадъчните води и дъжда. Нямаше табели на магазини, камо ли кафене. Стените не бяха осветени, виждаше се само слабото отражение на фенери, идващо от един от горните прозорци. Човекът, който теглеше рикшата, бе пуснал тегличите и палеше малка лула. Аз продължих да седя.

- Побързайте, ако обичате - подкани пак Кришна и ми щракна с пръсти, както бе направил и с носачите.

Спря при някакъв мъж, заспал на тротоара, и отвори врата, която не бях забелязал. Тясното стръмно стълбище се осветяваше от една-единствена електрическа крушка. В далечината се чуха разговори.

Скочих от рикшата и тръгнах след Кришна към светлината. На стълбищната площадка на втория етаж имаше врата и зад нея широк вестибюл.

- Видяхте ли университета, беше на същата улица, малко по-нататък? - попита през рамо Кришна. Кимнах, макар че не бях забелязал сграда, в която да има нещо повече от склад. - Това, разбира се, е университетското кафене. Точно както в Гринидж Вилидж. Да.

Кришна зави наляво и ме заведе в помещение, което наистина приличаше на пещера. Високият таван, тежките колони и стените без прозорци ми напомниха един подземен гараж в центъра на Чикаго. В слабата светлина се виждаха най-малко петдесет-шейсет боядисани в тъмнозелено груби маси, но малко от тях бяха заети. Тук-там седяха сериозни на вид младежи в широки бели ризи. От тавана, висок към шест метра, висяха вентилатори, които се въртяха бавно, и макар че задушният въздух не се помръдваше, светлината от наредените на големи разстояния една от друга крушки потрепваше леко и създаваше стробоскопското впечатление, че съм сред декор за ням филм.

- Кафене - повторих като последния глупак.

- Насам - каза Кришна и ме поведе сред масите с насядалите около тях младежи към най-далечния ъгъл.

На пейка, вградена в стената, седеше младеж към двайсетте, беше сам. Изправи се, когато се приближихме.

- Това, господин Лучак, е Джаяпракеш Муктанандаджи - представи го Кришна и му каза нещо на бенгалски.

Беше тъмно и аз не успях да разгледам добре младежа, но докато се ръкувахме, усетих, че ръката му е влажна и плаха, после забелязах, че е със слабо лице и очила с дебели стъкла и има акне, толкова страшно, че пъпките едва ли не лъщяха.

Продължихме да стоим и да мълчим. Младежът потри длани и погледна крадешком към студентите по другите маси. Когато влязохме, някои се бяха обърнали, но сега не ни наблюдаваше никой.

Тъкмо седнахме и един старец с бяла четина ни донесе кафе. Чашите бяха много нащърбени, с пукнатини, откроили се върху емайла като светещи бледи разклонения. Кафето беше силно и изненадващо хубаво, ако не броим това, че някой вече беше сложил конски дози захар и пресечено мляко. Старецът застана отстрани на масата, а Кришна и Муктанандаджи се извърнаха към мен, затова отворих портфейла си и сложих върху плота банкнота от пет рупии. Мъжът се обърна и си тръгна, без да ми връща ресто.

- Господин Муктанандаджи - подхванах аз, горд, че съм запомнил името, - имате ли някаква информация за поета от Калкута М. Дас?

Момчето наведе глава и каза нещо на Кришна. Той му отговори рязко и се извърна към мен с острозъбата си усмивка.

- Съжалявам, но господин Муктанандаджи не знае толкова добре английски. Всъщност, господин Лучак, изобщо не го знае. Помоли ме да му превеждам. Ако сте готов, господин Лучак, той ще ви разкаже историята си.

- Мислех, че ще бъде интервю - казах аз.

Кришна вдигна дясна длан.

- Да, да. Разберете, господин Лучак, господин Муктанандаджи се съгласи да разговаря с вас само за да ми направи услуга, навремето съм му преподавал, за това. Няма никакво желание да го прави. Ако му разрешите да разкаже историята си, ще превеждам възможно най-добре, а после, в случай че имате въпроси, ще ги предам на господин Муктанандаджи.

"По дяволите", помислих си аз. Днес за втори път допусках грешката да не взема със себе си и Амрита. Подвоумих се дали да не отложа срещата за друг път, но се отказах. По-добре да приключим още сега. Утре щях да получа ръкописа на Дас и ако извадех късмет, вечерта щяхме да си тръгнем оттук.

- Чудесно - казах аз.

Младежът се прокашля и намести очилата с дебели стъкла. Гласът му беше още по-писклив, отколкото на Кришна. Спираше след няколко изречения, та Кришна да преведе, и разтъркваше разсеяно лицето или врата си. В началото се дразнех, че се бавим, но напевният поток на бенгалския, следван от припрения английски, който говореше Кришна, ми действаше като мантра и сякаш ме омайваше. Приличаше на изостреното съсредоточаване и съпричастност, с които гледаме чужди филми просто защото трябва да се напрягаме да следим субтитрите.

Няколко пъти ги прекъсвах, за да ги попитам нещо, но това явно потискаше Муктанандаджи и след няколко минути се задоволих да отпивам от все по-студеното кафе и да слушам. От време на време Кришна се извръщаше и казваше нещо на бенгалски, а момчето му отговаряше и аз се проклинах, че съм такъв смотаняк и знам само един език. Питах се дали Амрита ще разбере такъв бърз бенгалски.

След като историята започна, се хващах, че пренареждам наум често спънатия синтаксис на Кришна и заменям някоя смехотворно избрана дума. Понякога си записвах набързо подробностите, но след малко и това започна да ме разсейва и аз оставих химикалката. Вентилаторите горе се въртяха бавно, светлината трепкаше като далечна улична неонова лампа в лятна нощ и аз насочих цялото си внимание към Джаяпракеш Муктанандаджи, докато той разказваше с гласа на Кришна своята история.

МОЛБА

Когато умра,

не хвърляйте плътта и костите,

на купчина ги струпайте,

за да разкажат

с мириса си

колко струва животът

на тази земя

колко струва накрая

любовта.

Камела Дас

- Аз съм бедняк от кастата на шудрите. Син съм на Джагдисваран Бибхути Муктанандаджи, който има още десет момчета и е участвал в Похода към морето на Ганди. Роден към в село Ангуда недалеч от Дургапур, разположен на железопътната линия от Калкута за Джамшедпур. Селото е бедно и никой от външния свят не се интересува от него освен оня път, когато един тигър изял двама от синовете на Шубхоранджан Венкатешварани и от някакъв вестник в Бхубанешвар дошъл журналист да пита Шубхоранджан Венкатешварани как се чувства след всичко това. Не си спомням добре случката, защото е станала през войната, петнайсетина години преди да се родя.

Семейството ми не винаги е било бедно. Дядо ми С. Мокеши Муктанандаджи е давал на заем пари на селския лихвар. Когато съм се родил аз - осмият от общо единайсет синове, - отдавна бяхме взели обратно парите на дядо и още доста освен тях. За да плати част от лихвите по заемите, баща ми се видял принуден да продаде трийсет декара от най-плодородните си земи - онези, които били най-близо до селото. Останали му седемдесет и пет декара, но пръснати на много километри, които да подели между нас, единайсетте си синове. На такива малки нивички човек не може да отгледа тръстика и за воловете. Положението стана малко по-добро, когато през 1971 година по-големият ми брат Мармадешвар отиде да изпълни патриотичния си дълг и скоро бе убит от пакистанците. Въпреки това нас, останалите, не ни чакаше светло бъдеще.

Тогава на баща ми му хрумна нещо. От осем години учех в Християнската селскостопанска академия в Дургапур. Средствата за училището идваха от много богатия господин Дебе от Бенгалския център за осеменяване на добитъка. Училището не беше голямо. Имахме малко учебници и само двама учители, единият от които полудяваше все повече от сифилис. Въпреки това бях единственият от семейството на баща ми, който някога е ходил на училище, и той реши да ме прати да следвам. Искаше да ме прави лекар или - още по-добре, - търговец, за да нося в семейството много пари. Това решаваше и въпроса с моя дял от земята. Според баща ми един богат търговец или лекар няма да опре до някаква си неплодородна нива. Самият аз посрещнах предложението със смесени чувства. Не бях ходил на повече от двайсетина километра от Ангуда. Не бях се качвал на влак или автомобил. Можех да чета само съвсем лесни книги и да пиша прости изречения на бенгалски, но не знаех английски и хинди, а санскритският ми беше съвсем беден, колкото да прочета няколко реда от "Рамаяна" или "Махабхарата". Накратко, не бях сигурен, че съм подготвен да ставам лекар. Баща ми взе от селския лихвар още пари на заем - вече на мое име. Учителят ми, нали си е луд, ми написа препоръка да ме приемат в Университета на Калкута и го прати на някогашния си преподавател там. Дори господин Дебе, който преди да приеме християнството, бе дал обет пред Ганди, че ще работи смирено за нашите села и ще настоява прахът му да бъде разпилян над главния път на Ангуда, също написа писмо до университета с молба да бъдат така любезни да приемат в учебното заведение едно бедно невежо селянче от нисшата каста. Миналата година обявиха прием на студенти. Почти целият заем отиде за рушвета на учителя и на секретаря на Дебе, после аз напуснах родния дом и се отправих към големия град.

Колко ужасен бях! Няма да ви описвам какво съм чувствал при вида на всички чудеса на Калкута. Достатъчно е да кажа, че час по час правех нови и нови невероятни открития. Но скоро се умърлуших. С оскъдните си средства едвам платих таксата за първия семестър и не ми останаха пари за скъпите общежития недалеч от университета. Първата седмица в града спях зад храстите по парковете, но проливните дъждове и двата побоя, нанесени ми от полицията, ме убедиха да си потърся стая. Четирите предмета, които учех, ме разочароваха. На лекциите по въведение в индийската история имаше над четиристотин студенти. Не ми беше по джоба да си купя учебник и рядко седях достатъчно близо, за да чувам преподавателя, а и той мънкаше на английски, който не разбирах. Затова по цял ден обикалях да търся квартира, беше ми много мъчно за Ангуда. Знаех, че дори и да ям само веднъж на ден ориз с чапати*, след няколко седмици ще остана без пукната пара в джоба. Ако извадех късмет да си намеря квартира, щях да гладувам много по-скоро. После се натъкнах в студентския вестник на обява, че търсят съквартирант, и всичко се промени. Стаята беше на десет километра от университета, на седмия етаж в сграда, където живееха главно бежанци от Бангладеш и Бирма. Студентът, който си търсеше съквартирант, също беше от началните курсове - блестящ мъж, няколко години по-голям от мен, който следваше фармация, но искаше някой ден да стане велик писател или в най-лошия случай атомен физик. Казваше се Санджай и още щом го видях онзи първи път да стои сред купчините вестници и мръсни дрехи, аз някак си разбрах, че животът ми вече никога няма да бъде същият. За моята половина от стаята той ми поиска двеста рупии на месец. Отчаянието ми сигурно се е изписало върху лицето. По онова време разполагах с има-няма стотина рупии. Дадох си сметка, че съм вървял напразно цели два часа. Попитах дали мога да поседна. Преди няколко вечери полицаите бяха налагали ходилата ми с палки и сега те ме боляха непоносимо. По-късно установих, че са счупили и сводовете на стъпалата ми. Още щом чу това, Санджай се смили над мен. Вбеси се, когато му казах за побоите и за огромните рушвети, които ми искат от университетското общежитие. Както щях да науча много скоро, настроенията на Санджай приличаха на буря по време на дъждовния сезон. Гледаш го - спокоен, замислен, неподвижен като статуя, а след миг започва да беснее срещу някоя обществена несправедливост, да блъска с пестник по прогнилите дъсчени стени или да рита някое бирманче надолу по задното стълбище. Членуваше и в Маоистката студентска коалиция, и в Индийската комунистическа партия. Изобщо не се притесняваше, че двете организации се презират и често си нанасят удари. Описваше родителите си като "упадъчни паразити капиталисти" - те имаха малка фармацевтична фирма в Бомбай и всеки месец му превеждаха пари. Първо го бяха пратили да следва в чужбина, но освен че се върнал, за да "поднови връзките си с революционната борба в своята родина", той ги обидил още повече, като предпочел да се запише в шумния плебейски университет в Калкута, а не в някой престижен колеж в Бомбай или Делхи.

* Безквасна питка. - Б. пр.

След като ми разказа всичко това за себе си и чу и моята история, Санджай тутакси промени искането си за наема и го смъкна на пет рупии на месец, а после предложи и да ми даде пари на заем за първите два месеца. Признавам си, разплаках се от радост. През следващите седмици Санджай ми показа как да оцелея в Калкута. Сутрин още преди изгрев слънце отивахме в центъра на града с камионите, които прекарваха до екарисажа мъртви животни. Именно от Санджай научих, че в такъв голям град като Калкута кастовите различия не означават нищо и скоро след като избухне революцията, ще бъдат заличени напълно. Съгласявах се с него, но бях възпитан така, че не можех да седна в автобуса до непознат или да взема от продавача поничката и инстинктивно да не се запитам от коя каста са. И все пак Санджай ме научи да се бръсна при един бръснар на ъгъла, който му беше задължен, научи ме и как да пътувам гратис във влака и как в почивката на тричасовата вечерна прожекция да влизам в киното без билет. Вече не ходех на лекции, а от средни оценките ми скочиха на добри и отлични. Санджай ме отвори как да купувам от студентите в горните курсове стари курсови и тестове. За да го правя, се видях принуден да взема от съквартиранта си на заем още триста рупии, той обаче ми услужи веднага. В началото ме водеше по събранията на Маоистката студентска коалиция и на Индийската комунистическа партия, но безкрайните политически речи и безцелните вътрешни боричкания само ме приспиваха и не след дълго съквартирантът ми вече не настояваше да ходя с него. Много по-приятно ми беше да ходим в бара на хотел "Лакшми", където гледахме как жените танцуват по бельо. Подобно нещо бе едва ли не немислимо за благочестив индуист като мен, но си признавам, вълнувах се страшно. Санджай го наричаше "буржоазен упадък" и обясняваше, че е наш дълг да бъдем свидетели на отблъскващата поквара, която революцията е предопределена да изкорени. Ходихме да ставаме свидетели на упадъка общо пет пъти и всеки път Санджай ми даваше на заем баснословната сума от петдесет рупии.

Живеехме в една стая от три месеца, когато Санджай ми разказа, че е свързан с гундасите - мафиотите, и с капаликите. Подозирах, че има нещо общо с гундасите, но виж, за капаликите нямах и представа. Дори аз знаех, че от доста години азиатските банди и гундасите на Калкута са превзели цели квартали в града. Взимаха от бежанците пари, за да им разрешат да се заселят и да просят в тях, контролираха потока от наркотици, които влизаха и излизаха от Калкута, и убиваха всеки, който им пречеше в "охранителната" дейност, в контрабандата и престъпленията в града. Санджай ми каза, че дори окаяните жители на бордеите, които всяка вечер изпъпляха от chawl**, за да крадат един бог знае защо синьо-червената светлинна маркировка за навигацията по реката, плащали "комисиона" на гундасите. Комисионата била утроена, след като нает от гундасите кораб, който бил натоварен с опиум и контрабандно злато и пътувал за Сингапур, заседнал на река Хугли заради липсата на маркировка. Според Санджай почти цялата печалба от кораба отишла за подкупи на полицията и пристанищните власти, та те да го изтеглят от тинята и да го пуснат да продължи нататък. По това време миналата година страната изживяваше, разбира се, последните етапи от извънредното положение. Във вестниците имаше цензура, затворите бяха пълни с политически затворници, подразнили госпожа Ганди, говореше се, че на юг скопявали младежите като наказание, че са се возели гратис по влаковете. Калкута обаче си имаше свое извънредно положение. През последното десетилетие населението се беше увеличило заради бежанците многократно. Според някои беше достигнало десет милиона. Според други - петнайсет. Когато отидох да живея в квартирата на Санджай, в града за четири месеца се бяха сменили шест кметски управи. Накрая, разбира се, едва ли не по инерция на власт дойдоха комунистите, но дори те не успяха да решат повечето проблеми. Истинските господари на града си оставаха зад кулисите. И днес полицаите в Калкута не се осмеляват да влизат в някои големи квартали. Миналата година се опитаха да патрулират по двама-трима, но след като гундасите върнаха някои от тези патрули на по седем-осем части, шефът на управлението отказа да праща хората си там без защитата на войската. От индийската армия съобщиха, че си имат друга работа.

Санджай призна, че се е забъркал с гундасите покрай връзките си с фармацевтичните среди. Но както ми обясни, в края на първи курс разширил ролята си и започнал да събира от съкурсниците си пари за "охрана", служел и за свръзка между гундасите и Съюза на шефовете на просяците в северната част на града. Не изкарвал много, но се ползвал с голямо уважение. Именно Санджай предал на съюза заповедта да намалят броя на отвличанията, когато "Таймс ъф Индия" подхвана в уводните си статии кампания срещу това, която, както обикновено, трая ден до пладне. По-късно, щом "Таймс" насочи морализаторския си взор към убийствата, извършвани заради зестра, пак Санджай съобщил на шефовете на просяците, че им е разрешено да попълнят оределия си "личен състав" с нови отвличания и осакатявания. Именно чрез тях Санджай получил възможност да се присъедини към капаликите. Тяхното братство е по-старо от гундасите, по-старо дори от града. Те, разбира се, се прекланят пред Кали. Дълги години са я почитали открито в храма Калигхат, но през 1831-а англичаните забраняват братството заради обичая веднъж в месеца в петък да принасят в жертва невръстно момче. Капаликите преминават в нелегалност и направо процъфтяват. По време на борбата за национална независимост през деветнайсети век мнозина се стремят да влязат в братството. Но приемната такса е висока, както ние със Санджай щяхме да се убедим много скоро. Вече от доста месеци той се опитваше да се свърже с тях. После миналата есен те сами му предоставиха тази възможност. Ние със Санджай вече бяхме неразделни приятели. Заедно дадохме обет за вярност към братството, аз също имах някакъв малък принос: бях пренасял съобщения и веднъж, когато Санджай беше болен, дори бях ходил да събирам пари за "охрана".

Изненадах се, когато Санджай ми предложи да се присъединя заедно с него към капаликите. Изненадах се и се изплаших. В родното ми село има храм на Дурга, богинята майка, затова познавах дори такъв яростен неин аватар и въплъщение като Кали. Въпреки това бях разколебан. Дурга е майка, а Кали се слави като разпътна. Дурга е изобразявана съвсем скромна, докато Кали е гола, всъщност дори не гола, а мръснишки разголена, заметната като с наметало само с тъмнината. Който почита Кали и в друго време освен на нейния празник, значи е последовател на вамачара, съмнителна тантра на извращенията.

** Бедняшки жилищни блокове с общи тоалетни и кухни. - Б. пр.

Помня, когато бях малък, един мой братовчед - беше по-голям от мен - показваше на всички картичка с жена, богиня, в непристойно съвкупление с двама мъже. Чичо ни завари да я разглеждаме, взе я и удари братовчед ми през лицето. На другия ден доведоха един брамин, който да ни чете конско за опасността от такива тантрически глупости. Нарече ги "грешката на петте М": мадя, мамса, мация, мудра, маитхун. Това, разбира се, са панча макари, които капаликите може би щяха да изискват от нас: пиене, месо, риба, ръкоблудство и съвкупление. Честно казано, тогава често си мислех за съвкупления, ала се плашех от мисълта, че за пръв път ще го направя по време на богослужение. Но бях задължен на Санджай. Всъщност вече си мислех, че едва ли някога ще успея да му върна дълговете. Затова отидох с него на първата му среща с капаликите.

Те ни чакаха вечерта на празния площад недалеч от Калигхат. Не знам какво съм очаквал - представите ми за капаликите идваха от разказите, с които плашеха немирните деца, - но двамата мъже на площада изобщо не отговаряха на изградения в мен плашещ образ. Бяха облечени като бизнесмени, единият дори носеше дипломатическо куфарче, и въпреки класовите и кастовите различия се държаха възпитано и любезно. Церемонията, която вече беше започнала, бе много внушителна. Беше новолуние, празник в прослава на Дурга, и пред идола на Кали имаше бича глава, набучена на железен кол. В мраморния съд отдолу още капеше кръв. От съвсем малък съм се прекланял благочестиво пред Дурга и не се затрудних да се присъединя към молитвата, отправена към Кали - Дурга. Бързо свикнах с няколкото промени, макар че се случваше погрешно да призовавам Парвати-Дурга, а не Кали-Дурга. Двамата мъже се усмихваха. Само един от откъсите бе съвсем различен и се наложи да го усвоявам наново:

Светът е болка,

о, жено ужасна на Шива,

ти поглъщаш плът,

о, ужасна жено на Шива,

езикът ти пие кръв,

о, черна Майко! О, разголена Майко.

О, любима на Шива,

светът е болка.

Насъбралите се тръгнаха на шествие из Калигхат, като носеха големите глинени изображения. Всички бяха поръсени с кръвта на принесената жертва. Някои бяха аватари на Кали във вид на Чанди - Всяващата ужас, други на Чинамаста - Обезглавената на десетте мапхавиди, когато Кали сама се е обезглавила, за да пие от собствената си кръв. Тръгнахме след шествието и излязохме навън, на брега на река Хугли, където, разбира се, текат водите на свещения Ганг. Там идолите бяха хвърлени във водата с твърдото убеждение, че ще се въздигнат отново. Пеехме заедно с множеството:

Каli, Kali balo bhai

Kali bai are gate nai.

О, братя, вземете името на Кали,

само в нея избавление има.

Бях трогнат до сълзи. Церемонията беше много по-величествена и красива от простичките селски жертвоприношения в Ангуда. Двамата мъже ни одобриха. Същото очевидно важеше и за джаграта на Калигхат, защото ни поканиха на истинска сбирка на капаликите в първия ден на следващото пълнолуние.

Кришна спря да превежда. Беше леко прегракнал.

- Дотук имате ли някакви въпроси, господин Лучак?

- Не - отговорих аз. - Продължавайте.

- През този месец Санджай беше много развълнуван. Давах си сметка, че той няма религиозното възпитание, което аз съм имал щастието да получа. Подобно на всички членове на Индийската комунистическа партия и Санджай трябваше някак да се примири, че политическите му убеждения са в разрез с по-дълбокото индуистко наследство. Разберете, че за нас религията е нещо естествено като дишането, а не някаква отвлечена "вяра", която изисква ясни проявления. Всъщност е по-лесно да наредим на сърцето си да спре, отколкото да забравим индуисткия си светоглед. Да изповядваш индуизма, особено в Бенгалия, означава да приемаш всичко като проявление на божеството и никога да не разделяш изкуствено свещеното от земното. Санджай притежаваше това познание, но тънкият пласт западен светоглед, нанесен върху индуистката му душа, отказваше да го приеме.

Веднъж през този месец го попитах защо изобщо си прави труда да се стреми да става капалика, щом не почита истински богинята. Той се ядоса и започна да ме нарича как ли не. Дори се закани да ми вдигне наема и да си поиска дълговете. После обаче явно си спомни обета на братството, който сме дали, видя скръбта, изписала се върху лицето ми, и се извини. "Властта - рече ми. - Стремя се към всичко това, Джаяпракеш, заради властта. От известно време знам, че капаликите притежават власт, несъизмерима с числеността им. Гундасите не се страхуват от нищо... от нищо освен от капаликите. Мафиотите, колкото и глупави да са, колкото и да са свикнали с насилието, за нищо на света няма да тръгнат срещу някого, за когото знаят, че е капалика. Обикновените хора ги мразят и се преструват, че такова братство вече не съществува, но това е омраза, породена от завист. Страхуват се от самото име капалика." "Може би "уважение" е по-уместна дума" - казах аз. "Не - възрази Санджай, - най-уместна е думата "страх"."

Първата вечер на новолунието, веднага след празника на Дурга, първата вечер от празника на Кали отидохме на изоставен пазар - там ни чакаше мъж в черно, който трябваше да ни отведе на сбирката на капаликите. На път за там минахме по улицата с глинените идоли и докато вървяхме, ни наблюдаваха стотици аватари на Кали - сламени кости, пронизали недовършената им глинена плът. Храмът се помещаваше в голям склад. Под част от него течеше реката и по време на цялата церемония ние чувахме ромола й.

Навън се бе спуснал мек здрач, но щом влязохме в склада, стана тъмно като в рог. Храмът представляваше сграда вътре в сградата. От свещите разбрахме накъде да вървим. По хладния под на воля се стрелкаха змии, но беше много тъмно и не видях какви са, дали кобри и пепелянки или по-безобиден вид. Помислих си, че това придава някакъв мелодраматичен оттенък.

Идолът на Кали беше по-малък, отколкото в Калигхат, но и по-изпит, по-тъмен, с по-остър поглед, изобщо по-ужасен. В мъждивата трепкаща светлина устата сякаш ту се отваряше, ту се притваряше леко в жестока усмивка. Статуята беше току-що боядисана. Гърдите й бяха увенчани с червени зърна, между краката й се чернееше тъмно петно, езикът й беше кървавочервен. В сумрака дългите й зъби бяха много-много бели, а присвитите й очи ни наблюдаваха как се приближаваме.

Имаше още две видими разлики. Първо, трупът, върху който идолът танцуваше, беше истински. Още щом влязохме в самия храм, усетихме миризмата. Смрадта беше примесена с тежкото ухание на благовония. Трупът беше на мъж - с бяла плът, с кости, щръкнали изпод опънатата като пергамент кожа, той сякаш беше изваян от умел скулптор в позата на смъртта. Едното му око беше притворено. Не бях съвсем изненадан, че има и труп. Според преданието капаликите носели нанизи от черепи и преди всяка церемония изнасилвали и принасяли в жертва девствен човек. Само преди няколко дни Санджай се беше пошегувал, че нищо чудно да изберат мен. Но сега, в мрака на храма в склада, сред миризмата на тлен, изпълнила ноздрите ни, бях доволен, че няма признаци капаликите да спазват такъв обичай.

Втората разлика в статуята не биеше толкова на очи и бе някак си по-стряскаща. Кали продължаваше да вдига яростно четирите си ръце: от едната се поклащаше примка, във втората беше жезълът с череп, а третата, най-високо вдигнатата, стискаше меча. Но четвъртата ръка беше празна. Там, където би трябвало да бъде изображението на отсечена глава, имаше само въздух. Пръстите на идола не стискаха нищо. Усетих как сърцето ми започва да бие лудешки, погледнах Санджай и видях, че и той едвам сдържа ужаса си. Миризмата на потта ни се смесваше със свещения мирис на благовония и на мъртва плът.

Влязоха капаликите. Не бяха в мантии или някакво по-особено облекло. Носеха най-обикновени дхоти, с каквито ходят много селяни. Всички бяха мъже. Беше тъмно, не можех да различа знаците на брамините, но предположих, че сред тях има много свещеници. Бяха общо към петдесетина. Мъжът в черно, който ни беше довел в склада, отново се сля със здрача, изпълнил почти изцяло храма, а аз не се и съмнявах, че там има още невидими хора.

Освен нас със Санджай имаше още шестима, които чакаха да бъдат посветени в братството. Застанахме на разтреперан полукръг пред идола. Капаликите отзад се раздвижиха и запяха. Безполезният ми език едвам успяваше да изрече отговорите, и то винаги един миг по-късно. Санджай се отказа от опитите да се присъедини към молебствието и през цялото богослужение се подсмихваше. Само от обезкръвените му устни разбирах колко е притеснен. И двамата току извръщахме очи към празната ръка на Кали. Песента беше от моето детство. Свързвах прочувствените й думи със слънчевата светлина по камъка на храма, с обещанието за празнични гощавки и с уханието на разпилени цветчета. Сега, докато я пеех в нощта, сред миризмата на тлен, изпълнила влажния въздух, думите придобиха друго значение:

О, майко моя,

дъще на планината!

Светът е болка,

бремето му с минало е заредено,

не копнея за нищо, за нищо не жадувам,

понеже суета е неговото царство.

Розови са нозете й,

заслон срещу страха,

и да шепти смъртта:

наблизо съм,

с усмивка ще се срещнем ний.

Службата приключи внезапно. Шествие нямаше. Един от капаликите стъпи в подножието на идола. Вече бях свикнал с тъмнината и ми се стори, че съм познал човека. Беше високопоставена личност в Калкута. Нямаше как да не е, щом само след няколко месеца в града го познавах по лице. Свещеникът заговори тихо. Гласът му почти не се чуваше от звуците на реката. Той спомена свещеното братство на капаликите. "Мнозина са призвани - изрече напевно, - малцина са избрани." Обясни, че посвещаването ни ще продължи три години. При тези думи аз ахнах, а Санджай само кимна. Тогава разбрах, че приятелят ми знае за посвещаването повече, отколкото е споделил с мен. "Ще бъдете помолени да вършите едно или друго, с което да докажете, че сте достойни за Кали и вярвате в нея - каза едва чуто свещеникът. - Сега можете да си тръгнете, но поемете ли веднъж по Пътя, връщане назад няма." После настана тишина.

Погледнах другите, дошли да бъдат посветени. Никой не се и помръдна. Трябваше да си тръгна... и щях да го направя... ако Санджай не продължи да стои като закован с устни, обтегнати в безкръвна усмивка. Краката ми бяха като олово. Гръдният кош ме болеше от лудото биене на сърцето ми. Едвам си поемах дъх. Но не си тръгнах.

"Чудесно - каза свещеникът на Кали. - Преди да се срещнем отново утре в полунощ, трябва да изпълните две неща. Първото можете да направите сега." При тези думи свещеникът извади от гънките на дхоти малък кинжал. Чух как Санджай си поема въздух заедно с мен. Всички - общо осем мъже - изправихме гръб, притеснени и стреснати. Но капалика само се усмихна и завъртя острието върху меката плът на дланта си. Тясната кървава рязка се изду бавно, в светлината на свещите изглеждаше черна. Свещеникът прибра кинжала и взе от стиснатия юмрук на трупа в нозете на идола нещо, което приличаше на стръкове трева. Вдигна един от тях към светлината. После сложи разрязаната си длан над него. Чуваше се ясно как кръвта капе бавно върху каменния под. Няколко от тези алени сълзи се разпръснаха по края на единия от десетсантиметровите стръкове. От мрака веднага излезе друг от капаликите, който вдигна всички стръкове трева, обърна се с гръб към нас и се приближи до идола. Когато се отдръпна, тъничките стръкове едвам се виждаха - стърчаха от стиснатия юмрук на богинята Кали. Не успях да различа кой от еднаквите стръкове е белязан с кръвта на свещеника.

"Излезте напред - подкани той. Посочи Санджай. - Доближете се до богинята. Получете своя дар от джаграта."

Чест му прави на Санджай, че се поколеба само за стотна от секундата. Той излезе напред. Спря под протегнатата ръка на богинята, която сякаш стана по-висока. Точно когато Санджай се пресегна нагоре, се разнесе ужасна смрад, сякаш някакъв отровен газ на тлението бе избрал тъкмо този миг, за да се надигне от затиснатия труп. Санджай посегна нагоре, издърпа една от сламките и веднага я покри с дланите си. Чак когато се върна в кръга ни, отвори длани и погледна стръка трева. Не беше белязан.

След това посочиха едър мъж в другия край на редицата. Краката му трепереха видимо, докато той вървеше към богинята. Скри инстинктивно сламката, която беше издърпал припряно, точно както беше направил Санджай, точно както щяхме да направим всички ние. После вдигна високо непокътнатия стрък трева. Върху всяка гънка на месестото му лице се беше изписало облекчение. Същото стана и с третия мъж, който не се сдържа и въздъхна едва чуто, когато отвори длани и видя чистата сламка между тях. Очите на богинята гледаха втренчено надолу. Червеният език изглеждаше няколко сантиметра по-дълъг, отколкото по времето, когато дойдохме. Четвъртата сламка беше чиста. Аз бях петият, когото избраха. Докато се приближавах към богинята, сякаш се наблюдавах сам от голямо разстояние. Докато се пресягах нагоре, нямаше как да не гледам лицето й. Примката се поклащаше. От хатванга в мен се бяха втренчили празните очни ябълки. Мечът беше от стомана и изглеждаше остър като бръснач.

Докато стоях там, от сгърчения труп като че ли се чу гъргорене. Но може просто да е била реката, която течеше под краката ни. Студените каменни пръсти на богинята не искаха да пуснат стръка трева, който бях избрал. Докато го дърпах, ми се стори, че хватката й става още по-здрава. Накрая стръкът трева се отскубна и без да се замислям, скрих го между дланите си. В слабата светлина дори аз не успях да разгледам повърхността му. Помня какво въодушевление ме обзе, когато се върнах в кръга. Усетих странно разочарование, щом вдигнах ръка, завъртях между пръстите си тънкия стрък и не забелязах никаква следа. Отметнах назад глава и се взрях право в очите на богинята. Сега усмивката й ми се стори по-широка, дългите зъби - по-бели. Шестият мъж беше по-млад от мен, почти момче. Въпреки това отиде с мъжка крачка при джаграта и без следа от колебание си избра от стръковете трева. Върна се в кръга и вдигна бързо стръка, при което всички видяхме червеното петно. На черния под дори капна една последна капка. Тогава затаихме дъх и зачакахме... какво? Не се случи нищо. Свещеникът посочи седмия човек и той също взе небелязан стрък трева. Последният мъж изтегли от хватката на богинята последния стрък. Продължихме да стоим доста дълго в кръга - смълчани, преизпълнени с трепет и очакване, и да се питаме какво ли си мисли момчето, какво ще стане оттук нататък. "Защо не бяга?" Тогава ми хрумна, че макар и момчето да е станало помазаник на Кали, дали именно то не е изключено, а не предопределено за някаква съдба? "Мнозина са призвани, малцина - избрани" - беше казал свещеникът, а аз го бях изтълкувал като преднамерена пародия на отегчителните брътвежи на християнските мисионери, които обикаляха площадите при градския парк. Ами ако това означаваше, че тази джаграта се е усмихнала само на това момче и единствено то е било одобрено да се влее в редиците на капаликите? Разочарованието се смеси с облекчение в объркания въртоп на мислите и страховете ми.

Свещеникът се върна при подиума.

- Изпълнихте първото си задължение - промълви той тихо. А второто ще изпълните, когато се завърнете тук утре в полунощ. А сега вървете да чуете повелята на Кали, невеста на Шива.

Напред излязоха двама мъже, които ни повикаха. Отидохме след тях в дъното на храма вътре в склада, при стена с малки ниши, пред които имаше черни завеси. Капаликите ни насочваха като шафери на сватба, даваха на всеки по стаичка, после правеха още няколко крачки, за да укажат мястото на следващия. Санджай влезе в черната си ниша, а аз подсъзнателно спрях, докато черният мъж отпред не ме повика.

Помещението беше съвсем тясно и доколкото можех да видя в почти пълния мрак, вътре нямаше мебели или украшения по трите каменни стени. Мъжът в черно прошепна:

- Застани на колене.

После дръпна тежката завеса. Изчезна и последната светлинка. Паднах на колене.

Спусна се мъртвешка тишина. Не се чуваше дори реката. Реших да поуспокоя сърцето си, което биеше лудо, започнах да броя пулса си и тъкмо стигнах до двайсет и седем, когато точно до ухото ми се чу шепот.

Гласът беше женски. По-точно нежен, без пол. Тогава скочих и протегнах ръце, ала там нямаше никой.

- Трябва да ми донесеш принос - прошепна гласът.

Отново застанах разтреперан на колене и зачаках някакъв друг звук или нещо да ме докосне. След миг дръпнаха завесата, аз се изправих и излязох от нишата.

Вече се бяхме подредили на полукръг пред идола, когато забелязах, че сме само седмина. "Господи - помислих си. - Избягал е." Тогава Санджай ме докосна по ръката и кимна към богинята. Голият труп, върху който тя танцуваше, беше по-млад, не така разложен. И обезглавен.

Четвъртата й ръка вече не беше празна. Онова, което богинята стискаше за косата, се поклащаше леко. Върху младото лице се беше изписала лека изненада. Капките трополеха едва чуто по пода, като току-що завалял дъжд.

Не бях чул вик.

- Kali, Uali, balo bhai - запяхме ние. - Kali bai are gate nai.

Капаликите излязоха в редица по един. Мъжът в черно ни отведе в мрака при някаква врата. В преддверието си обухме сандалите и напуснахме сградата. Ние със Санджай стигнахме по плетеницата от улички до Странд Роуд. Там спряхме рикша и се прибрахме в стаята. Беше много късно.

- Какво искаше тя? - попитах аз, след като и двата фенера бяха запалени и ние си легнахме и се завихме с одеялата. - Какъв принос?

- Глупак - каза Санджай. Трепереше неудържимо като мен. Леглото му се тресеше. - До утре в полунощ трябва да й занесем труп. Човешки.

Калкута, Калкута, ти си поле, от нощта обсебено,

безмерна жестокост,

нагънат като змия шарен бързей,

по който се нося неизвестно накъде.

Шунилкумар Нанди

Кришна спря да превежда. Гласът му ставаше все по-дрезгав, докато накрая съвсем заприлича на крякане, съответстващо на жабешките му очи. Едвам откъснах поглед от Муктанандаджи. Дадох си сметка, че съм бил погълнат от разказа му и съм забравил за присъствието на Кришна. Сега се подразних, че е замълчал, точно както се дразним от повреден касетофон или телевизор, спрял на най-интересното място.

- Какво има? - попитах аз.

Кришна понаведе глава и аз се извърнах. Към нас се приближаваше собственикът с бялата четина. Колкото и да беше невероятно, огромното помещение се беше изпразнило, без изобщо да забележа. Тежките столове бяха преобърнати и наслагани по всички други маси. Вентилаторите бяха престанали да се въртят бавно. Погледнах си часовника. Беше единайсет и трийсет и пет.

Собственикът - ако това наистина беше той, - изсумтя нещо на Кришна и Муктанандаджи. Кришна махна уморено с ръка, а мъжът повтори нещо - вече по-високо и сприхаво.

- Какво има? - казах отново аз.

- Трябва да затваря - изграчи Кришна. - Плаща за тока.

Погледнах няколкото слаби крушки, които все още светеха, и само дето не се изсмях на глас.

- Можем да довършим утре - каза Кришна.

Муктанандаджи беше свалил очилата и разтъркваше уморено очите си.

- Ох, да му се не види - рекох аз.

Извадих няколкото индийски банкноти, които бях взел със себе си, и дадох на стареца двайсет рупии. Той продължи да стои и да мърмори. Дадох му още десет рупии. Мъжът се почеса по четинестата буза и затътри крака към бар-плота. Бях се разделил с по-малко от три долара.

- Продължавайте - подканих аз.

- Санджай беше сигурен, че до полунощ ще намерим два трупа. Все пак бяхме в Калкута.

На сутринта отидохме в центъра на града и попитахме хариджаните, които прекарваха мъртви животни, дали в камионите им има и трупове на хора. Не, отговориха те, кметството наемало други хора - бедняци, но не от нисшата каста, - сутрин те обикаляли и събирали труповете, с които тротоарите неминуемо били осеяни. Правели го само в центъра. Не ходели нататък, където започвали големите бордеи. Там с труповете се занимавали роднините или кучетата.

- След като съберат телата в центъра, къде ги карат? - попита Санджай.

В моргата "Сасун", гласеше отговорът. Хапнахме при градския парк няколко мекици и в десет и половина двамата със Санджай вече бяхме при моргата "Сасун".

Тя се помещаваше на първия етаж и в сутерена на сграда в стария английски квартал. Пред стълбището като на стража още стояха каменни лъвове, но вратата беше заключена и закована с дъски, очевидно не се използваше от години. Всичко се вършеше през задния вход, където камионите спираха и откъдето поемаха отново.

Моргата беше препълнена. По количките в коридора и дори пред кабинетите имаше заметнати с чаршафи трупове. Носеше се много силна смрад. Това ме изненада.

От един кабинет излезе мъж в бяла престилка на жълти петна, който държеше поставка с прихванати към нея листове и който ни се усмихна.

- Какво обичате?

Нямах представа какво да кажа, но Санджай веднага заговори убедително:

- Ние сме от Варанаси. Дошли сме в Калкута заради двама от нашите братовчеди, които за беда останаха без нивите си в Западна Бенгалия и пристигнаха наскоро да си търсят работа в града. Но уви, както личи, са се разболели и още преди да се наемат някъде, са умрели на улицата. Жената на клетия ни втори братовчед ни го съобщи с писмо, после заминала при роднините си в Тамилнад. Кучката му с кучка дори не се е опитала да потърси трупа на съпруга си и на другия ни братовчед, ние обаче пристигнахме въпреки големите разходи, за да ги приберем във Варанаси и да ги кремираме както подобава.

- А, такава ли била работата - свъси се санитарят. - Тези проклети южнячки! Не знаят да се държат. Добичета.

Кимнах в знак на съгласие. Всичко се бе наредило толкова лесно!

- Мъж или жена? Старец, младеж или новородено? - попита отегчено човекът от моргата.

- Моля?

- Другият братовчед. Ясно е, че жената, която е заминала, е била омъжена за мъж, но какъв е полът на другия роднина? И възрастта на двамата? Освен това кой ден са били прибрани от улицата? Първо полът.

- Мъж - каза Санджай.

- Жена - отговорих аз едновременно с него.

Санитарят, който ни беше повел към друго помещение, спря като закован. Санджай ме изгледа на кръв, още малко и да ме одере с поглед.

- Извинявайте - подхвана той благо-благо. - Камила, клетата братовчедка на Джаяпракеш, със сигурност е жена. Но сега аз не мога да мисля за нищо друго освен за братовчед си Самар. Ние с Джаяпракеш сме роднини по съребрена линия.

- Аха - каза санитарят, но ни изгледа с присвити очи. - Да не сте случайно студенти?

- Не - усмихна се Санджай. - Аз работя в магазина за килими на баща си във Варанаси. Джаяпракеш пък помага на чичо си в кърската работа. Аз съм учил малко. А той си е съвсем неук. Защо питате?

- Просто така. Просто така - отвърна санитарят. Той ме погледна и аз се притесних, че ще чуе как сърцето ми бие лудешки. - Понякога студентите, които следват медицина тук, в нашия университет... ох... губят свои близки, които умират направо на улицата. Насам, ако обичате.

Помещенията на приземния етаж бяха големи и задушни, от боботещата климатична инсталация вътре беше прохладно. По масите и количките бяха наслагани трупове. Не бяха подредени освен по възраст и пол. Детското отделение, покрай което минахме, беше препълнено.

Санджай посочи дата отпреди една седмица, когато братовчедите ни уж са умрели. От разказа му излезе, че братовчед ни Самар е прехвърлил четирийсетте.

В първото помещение, където влязохме, имаше двайсетина мъже. Бяха в различен стадий на разложение. Тук беше доста горещо. По труповете капеше вода в напразен опит да ги охлади. Двамата със Санджай запушихме устата и носовете си с долния край на ризите. Очите ни се насълзиха.

- Проклетият режим на тока - смутолеви санитарят. - Напоследък е през няколко часа. Е?

Той отиде при няколко от труповете и махна чаршафите. Протегна ръце, сякаш предлагаше за продан вол.

- Не - отсече Санджай, след като се взря покрусено в първото лице. Отиде при друг труп. - Не. Не. Я чакайте... не. Трудно е да кажа.

- Хммм.

Санджай обикаляше от маса на маса, от количка на количка. Ужасните лица го гледаха с изцъклени очи, с отворени уста, някои с подпухнали изплезени езици. Други се хилеха отблъскващо, сякаш ни приканваха да изберем тях.

- Не - продължи да повтаря Санджай. - Не.

- Това са всички трупове, докарани тази седмица. Сигурни ли сте, че не сте объркали датите?

Служителят от моргата дори не си направи труда да прикрива отегчението и неверието в гласа си. Санджай кимна и аз се запитах каква ли игра играе. "Посочи някого и да се махаме оттук!"

- Чакайте - каза той. - А този там в ъгъла?

Трупът лежеше сам върху метална маса, сякаш някой го е метнал от разсеяност там. Коленете и китките стърчаха, ръцете бяха стиснати в юмруци. Трупът беше почти плешив и се беше извърнал към влажната стена, сякаш засрамен от безжизнената си голота.

- Прекалено стар е - изпелтечи служителят, но моят приятел вече беше отишъл с пет бързи крачки в ъгъла.

Надвеси се и се взря в лицето. Щръкналият бял юмрук на трупа се допря леко до вдигнатата риза и голия корем на Санджай.

- Братовчеде Самар! - изхлипа моят приятел.

Той се вкопчи във вкочанената ръка.

- Не, не, не - намеси се човекът от моргата. После се изсекна в пеша на захабената си престилка. - Този е тук едва от вчера. Прекалено нов е.

- Въпреки това е клетият братовчед Самар - отвърна задавено Санджай.

Видях в очите му истински сълзи.

Служителят от моргата сви рамене и се зае да проверява нещо върху подложката с листовете. Наложи му се да отгърне няколко.

- Неустановена самоличност. Докаран сутринта във вторник. Намерен гол на улица "Шудел"... съответства, нали? Предполагаема причина за смъртта - счупен врат в резултат на падане или на душене. Дрехите му вероятно са откраднати. Предполагаема възраст - шейсет и пет години.

- Братовчедът Самар беше на четирийсет и девет - каза Санджай.

Той си избърса очите и пак запуши с ризата носа си. И този път служителят само сви рамене.

- Защо, Джаяпракеш, не потърсиш братовчедката Камила? - рече Санджай. - А аз ще уредя превоз за братовчеда Самар.

- Не, не - намеси се човекът от моргата.

- Не ли? - повторихме в хор ние със Санджай.

- Не. - Служителят погледна свъсен листовете върху поставката. - Не можете да откарате трупа, докато не се установи самоличността му.

- Но нали аз я установих. Това тук е братовчедът Самар - напомни Санджай, без да пуска костеливия юмрук на трупа.

- Не, не. Имах предвид да се установи официално. Това трябва да се направи в пощата.

- В пощата ли? - учудих се аз.

- Да, да, да. Общинската служба "Безследно изчезнали" и "Непотърсени трупове" се намира там. На третия етаж. След като се установи самоличността, ще платите такса от двеста рупии в бюджета на общината. Двеста рупии на тяло, де.

- Ой! - ревна Санджай. - Двеста рупии за какво?

- За официалното установяване на самоличността и за удостоверението, разбира се. После трябва да отидете в кметството на улица "Ватерлоо". Работят с граждани само в събота.

- Но това е чак след три дни! - възроптах аз.

- Защо трябва да ходим там?

- За да платите, разбира се, таксата за превоза - петстотин рупии. - Служителят въздъхна. - И така, за да ви дам трупа, трябва да ми донесете удостоверението за установена самоличност, квитанцията за платена такса, квитанцията за такса "Превоз" и, разбира се, копие от разрешителното ви, че имате право да прекарвате покойници.

- Ох! - рече Санджай. Той пусна ръката на братовчеда Самар. - И откъде да си извадим такова разрешително?

- От Бюрото за разрешителни към щатската администрация недалеч от Радж Бхаван.

- Ами да - каза Санджай. - И това ще ни струва...

- Осемстотин рупии на покойник, който смятате да превозвате. За повече от пет мъртъвци има намаление.

- Това ли е всичко, което трябва да представим? - попита Санджай, а в гласа му прозвуча нотката, която често бях чувал, преди той да почне да блъска по стените или да изрита някое от бирманчетата, които се трупаха във вътрешния двор и по стълбището.

- Да, да - каза служителят. - Освен смъртния акт. Него мога да ви издам и аз.

- Аааа! - въздъхна Санджай. - И това ще ни струва?...

- Само петдесет рупии - усмихна се служителят. - Без наема.

- Наем ли? - повторих аз през ризата.

- Да, да, да. Тук при нас е пренаселено, както сами виждате. За предоставеното място взимаме наем от петнайсет рупии на ден. - Той си провери листовете върху поставката. - Наемът на братовчед ви Самар възлиза на сто и пет рупии.

- Но нали той е бил тук само един ден! - възкликнах аз.

- Така си е, така си е. Но се опасявам, че трябва да вземем наем за цялата седмица, защото той е бил настанен при специални условия предвид неговия... напреднал стадий. А сега ще потърсим ли братовчедка ви Камила?

- Това ще ни струва близо две хиляди рупии! - избухна Санджай. - За всяко тяло!

- О, да, да - потвърди с усмивка мъжът от моргата. - Надявам се във Варанаси да се търсят килими.

- Ела, Джаяпракеш - каза Санджай и се обърна да си ходи.

- Ами братовчедката Камила? - извиках аз.

- Идвай, де! - рече пак Санджай и ме затегли към изхода.

Пред моргата беше спрял бял камион. Санджай отиде при шофьора.

- Труповете? - каза той. - Къде отиват?

- Какво?

- Къде отиват непотърсените трупове, след като ги откарат оттук?

Шофьорът изправи гръб и се свъси.

- В болницата за инфекциозни болести "Найду". Повечето. Там ги унищожават.

- Къде се намира тя?

- В горния край на шосе "Читпур".

Имаше голямо задръстване и ни отне цял час, докато се доберем дотам с трамвая. Старата болница беше пълна с хора, които се надяваха да оздравеят или чакаха да умрат. Дългите, задръстени с легла коридори ми напомняха за моргата. През решетките по прозорците влизаха птици, които подскачаха по разбърканите чаршафи, дано намерят някоя троха. По напуканите стени се стрелкаха гущери и докато вървяхме, аз видях как под един от креватите притичва гризач.

Изведнъж на пътя ни се изпречи мустакат стажант лекар.

- Вие кои сте?

Стреснат, Санджай каза имената ни. Забелязах как мисли трескаво - дано му хрумне някаква правдоподобна история.

- Тук сте заради труповете, нали? - попита лекарят.

И двамата примигахме.

- Репортери сте, нали? - попита човекът.

- Да - потвърди Санджай.

- Да го вземат мътните! Знаехме си, че все ще се разбере отнякъде - изръмжа лекарят. - Е, ние нямаме никаква вина!

- Как така да нямате? - възкликна Санджай.

Извади от джоба на ризата си опърпаното старо тефтерче, където си записваше кой колко дължи на шефовете на просяците, номерата на квитанциите за прането и списъците какво трябва да купим от магазина.

- Какво ще кажете в свое оправдание?

Той наплюнчи върха на счупен молив.

- Елате с мен - тросна се лекарят.

Преведе ни през отделението на тифозните, после през кухнята до него. Излязохме навън и подминахме купчини отпадъци. Зад болницата имаше обрасъл с бурени пущинак, разпрострял се на доста декари. В далечината се виждаха брезентовите навеси и ламаринените покриви на разрастващ се бедняшки квартал. Насред бурените имаше ръждясал булдозер и на него се беше облегнал старец по торбести панталони до коленете с допотопна пушка.

- Ей! - изкрещя лекарят. Старецът скочи и свали от рамото си пушката. - Там! Там! - извика лекарят и посочи бурените.

Старецът гръмна с пушката и ехото прокънтя о сградата зад нас.

- Мамка му, мамка му! - развика се лекарят и бързо се наведе да вдигне голям камък.

При звука на изстрела от буренаците се беше показало сиво куче с щръкнал гръден кош, което сега ни наблюдаваше. Изпосталялата животинка подви опашка и захапала нещо розово, хукна да бяга. Лекарят метна камъка, който падна в тревата по средата между него и псето. Старецът при булдозера се бореше с предпазителя на пушката.

- По дяволите - изруга лекарят и ни поведе през полето.

Навсякъде се виждаха ровове и купчини пръст, сякаш булдозерът копаеше като огромна домашна котка тук от години. Спряхме на ръба на плитък ров, където бяхме видели кучето.

- Ай! - възкликнах аз и се дръпнах назад.

Разложената човешка ръка, която се подаваше от влажната пръст, се беше докоснала до сандала ми и до голия ми крак. Виждаха се и други неща. После забелязах в далечината още ровове и още кучета.

- Преди десет години всичко си беше наред - обясни лекарят, - но сега, когато индустриалната зона е толкова наблизо...

Той млъкна, за да метне друг камък по друга глутница псета. Те се отправиха спокойно към храстите. Старецът зад нас бе успял да махне празния патрон и зареждаше друг.

- Това какви са били, мюсюлмани или християни? - попита Санджай.

Беше вдигнал молива.

- По всяка вероятност индуисти. Знае ли човек? - избълва лекарят. - Крематориумите не желаят да приемат неплатежоспособни клиенти. Но вече от няколко месеца проклетите кучета ги изравят. Имахме желание да покриваме разходите, докато... Чакайте. Чули сте какво се случи днес, нали? И заради това сте тук.

- Разбира се - каза напосоки Санджай. - Но вие може би искате да ни кажете вашата версия.

Почти не слушах. Бях погълнат от това да разглеждам наоколо и да откривам нови и нови човешки части, които се показваха от преобърнатата пръст като мъртви риби, излезли на повърхността на езеро. Поне от онова, което виждах, едва ли имаше вероятност ние със Санджай да намерим тук цял труп за принос. Над нас кръжаха гарвани. Старецът беше седнал върху веригата на булдозера и май беше задрямал.

- Заради днешната история получихме много жалби - каза лекарят. - Но трябваше да предприемем нещо. Постарайте се да съобщите, че болницата е била готова да плати кремациите.

- Да - рече Санджай и си записа нещо.

Отново тръгнахме към сградата на болницата. Край планините от боклуци имаше импровизиран палатков лагер на роднини на пациентите.

- Трябваше да предприемем нещо - повтори лекарят. - Нали разбирате, режим на тока. А при тези кучета, които се навъртат насам, не можехме да направим онова, което сме правили от години. Затова платихме на общината да извози труповете и днес сутринта извадихме от хладилника трийсет и седем, които да бъдат откарани в крематориума "Ашутош". Откъде да знаем, че ще пратят камион с открита каросерия, който часове наред ще чака в задръстванията.

- Наистина откъде - каза Санджай и си записа нещо.

- А после, след като товарът е бил изсипан в парка на крематориума, се е появило множеството, участващо в празника.

- Да! - намесих се и аз. - Днес започва Кали Пуджа.

- А ние откъде да знаем, че церемонията ще привлече в парка точно на този крематориум десет хиляди души? - попита рязко лекарят.

Не му напомних, че Кали е богиня, покровителка на всички крематориуми и места, където витае смъртта, включително бойни полета и неиндуистки гробища.

- Знаете ли колко време продължава една истинска кремация дори в новите електрически пещи в града? - попита лекарят. - Два часа - отговори си той сам. - Два часа всяка.

- Какво е станало с труповете? - попита Санджай така, сякаш темата не е особено интересна за него.

Вече беше ранен следобед. До полунощ оставаха десет часа.

- Ах, жалбите! - простена лекарят. - Мнозина от поклонниците са припаднали. Днес сутринта беше много горещо. Но се наложи да оставим повечето трупове тук. Заради следобедните задръствания шофьорите отказаха да се върнат при нас в болницата или в моргата "Сасун" и да натоварят отново камионите.

- Благодаря ви - рече Санджай и се ръкува с мъжа. - Нашите читатели с радост ще научат и гледната точка на болницата. А, между другото, вашият пазач ще бъде ли тук и след като се мръкне? - кимна Санджай към заспалия старец.

- Да, да - тросна се лекарят, който беше плувнал в пот. - Макар че полза никаква. Еййй! - провикна се той и се наведе да вземе камък и да го метне по псето, което точеше лиги и влачеше към шубрака нещо голямо.

В десет часа същата вечер отидохме в крематориума "Ашутош". Санджай беше уредил да вземе за малко един от микробусите, с които шефовете на просяците събираха сакатите си подопечни. Тясното пространство отзад беше без прозорци и вонеше ужасно.

Не знаех, че Санджай знае да управлява автомобил. Не се уверих в това и след като безразсъдно започнахме да се провираме с натиснат клаксон и мигащи фарове по задръстените вечерни улици.

Портата на крематориума беше заключена, но ние влязохме през пералнята до него. Водата вече не течеше от отворените тръби, по циментовите плочи и корита нямаше пране, работниците от кастата на перачите си бяха тръгнали на свечеряване. Между крематориума и пералнята имаше каменен зид, но за разлика от много огради в града по него не бяха наслагани парчета стъкло и ножчета за бръснене и ние се прехвърлихме лесно.

След като се озовахме от другата страна на зида, се поколебахме какво да правим. Вече имаше звезди, но новата луна не беше изгряла. Беше тъмно като в рог. Постройките с ламаринени покриви на крематориума се очертаваха в тъмното като сиви силуети. Имаше още една сянка по-близо до портата: дървена площадка на колела, огромна и висока, с огънат на купол навес и гигантски дървени колела.

- Божията колесница на Кали Пуджа - пошушна Санджай.

Аз кимнах. Отстрани на площадката бяха наслагали ламаринени листове, но и двамата знаехме, че огромното разярено четириръко божество е вътре. Идолите за празници рядко се смятаха за джаграта, но знае ли човек с каква сила се сдобиваше този тук нощем, на място, където витаеше смъртта?

- Насам - прошепна Санджай и се отправи към най-голямата постройка най-близо до кръглата алея. Минахме покрай купчини дърва - гориво за заможни семейства, и струпани на едно място изсъхнали кръгли кравешки изпражнения за по-обичайните кремации. В светлината на звездите павилионът без покрив за погребалния оркестър наподобяваше гола сива плоча. Заприлича ми на маса в моргата, която чака трупа на огромен бог. Извърнах се притеснен към колесницата с покритото с ламарини божество.

- Насам - каза Санджай.

Труповете бяха наслагани на криви редици. Ако имаше луна, сянката на колата с божеството щеше да пада върху тях. Направих една крачка и се извърнах.

- Уф! - простенах. - Утре ще си изгоря дрехите.

Представях си какво ще стане, ако тръгна в жегата из навалицата с тях.

- Моли се да има утре - изсъска Санджай и започна да прекрачва сгърчените трупове.

Някои бяха заметнати с платнища и одеяла. Повечето лежаха направо под небето. Бях свикнал със слабата светлина на звездите и вече различавах кости, които бяха щръкнали от плътта и проблясваха белезникаво. Тук-там над купчините разбъркани трупове се подаваше огънат крайник. Сетих се за ръката, която се беше докоснала до крака ми зад болницата, и потреперих.

- Побързай!

Санджай си избра труп от втория ред и започна да го влачи към задната стена.

- Чакай! - прошепнах отчаян, но той вече бе погълнат от тъмнината и аз бях останал сам с черните препятствия под краката ми.

Отидох в средата на третия ред и веднага съжалих. Понечех ли да стъпя, кракът ми хлътваше в нещо, което поддаваше гнусно. Излезе лек вятър и на няколко крачки от мен се вдигна парче разкъсан плат.

Изведнъж нещо се размърда в редицата трупове най-близо до колесницата с божеството и се чу шум. Изправих се и стиснах длани в немощни юмруци. Беше птица - огромна, прекалено тежка, за да полети, с настръхнали черни криле. Тя заподскача по труповете и изчезна в тъмнината зад навеса с богинята. Изпод прихванатите надве-натри ламаринени листове екна трополене. Представих си как огромният идол се размърдва, как четирите му ръце се пресягат към краищата на дъсчената площадка, как слепите му белеещи се очи се разтварят, за да огледат неговите владения.

Нещо се вкопчи в глезена ми и го стисна здраво.

Изпищях, скочих встрани, препънах се и се свлякох сред преплетените студени крайници. Накрая се подпрях с китка в крака на труп с лице, заровено в тревата. Хватката около глезена ми не се разхлаби. И не само това, теглеше ме назад.

Застанах с усилие на колене и прокарах трескаво ръка по десния си крак. Викът ми беше толкова силен, че очаквах откъм портата да дотичат пазачи. Надявах се някой да дойде на бегом при мен. Но пазачи нямаше. Повиках с цяло гърло Санджай, отговор обаче не последва. Глезенът ми направо гореше там, където нещото се беше вкопчило здраво в него.

Наложих си да се поуспокоя и да се изправя. Хватката се поотпусна. Застанах на коляно и се взрях в нещото, което ме стискаше.

Трупът беше покрит с гладък като коприна брезент, към който бяха прикачени много найлонови върви. Бях стъпил в една от широките примки и със следващата си крачка я бях затегнал. Отне ми само няколко секунди да разплета въжето.

Усмихнах се. Изпод копринената плащаница се показваше само бледа длан, която в светлината на звездите изглеждаше бяла като ларва. Пъхнах я с върха на сандала обратно под покривалото. "Чудесно!" Нека Санджай се бори като презрените превозвачи на трупове с плътта на мъртвеца. Без дори да докосвам тялото под брезента, го пъхнах навътре в копринените гънки, завързах го с поклащащите се върви, вдигнах пихтиестата маса върху рамото си и забързах покрай черните постройки. Докато се отдалечавах от колесницата с божеството, шумовете вътре в ламарините заглъхнаха.

Санджай ме чакаше в сянката на зида.

- Побързай! - изсъска той.

Беше минало единайсет часът. Бяхме на доста километри от храма на капаликите. Прехвърлихме с общи усилия двете тела през зида.

Пътуването от крематориума до храма на капаликите се състоеше от кошмари - от нелепи кошмари. Товарът ни се търкаляше отзад в микробуса, докато Санджай криволичеше по шосето, като изтласкваше встрани волските каруци, принуждаваше пешеходците да скачат върху купчините боклуци, за да не бъдат прегазени, и мигаше трескаво с фаровете, за да предупреди камионите в насрещното движение, че няма да се отдръпнем. На два пъти той свръщаше в лявото платно и бяхме принудени да се покатерим на тротоара. Онази нощ пътят ни през Калкута беше белязан от крясъци и какви ли не ругатни.

Накрая се случи неизбежното. На едно кръстовище недалеч от градския парк Санджай се опита да профучи пред трите платна на насрещното движение. Регулировчикът скочи от огромната тракторна гума, откъдето насочваше движението, и вдигна длан, за да ни спре. За някакъв лудешки миг бях убеден, че Санджай ще го прегази. Той обаче стовари и двата си крака върху спирачката и дръпна назад волана, сякаш се опитваше да озапти разбеснял се вол. Микробусът се завъртя на една страна, за малко да се преобърне, и закова на трийсетина сантиметра от протегнатата ръка на полицая. Двигателят заглъхна. Един от труповете отзад се беше дотъркалял при нас и голото му ходило стърчеше между моята седалка и седалката на шофьора. За късмет и двете тела още бяха омотани в брезента. Дръпнах припряно платнището, за да скрия ходилото, точно когато вбесеният регулировчик заобиколи микробуса и застана откъм страната на Санджай. Надзърна през десния прозорец и лицето му се сгърчи от възмущение.

- Какво, да ви вземат мътните, правите?

Широката каска на полицая се клатушкаше, докато той крещеше. Благодарих на всички богове, че не е сикх. Крещеше си на западнобенгалско наречие. От време на време удряше с тежката палка по вратата на Санджай. Ако беше сикх - а повечето полицаи в Калкута са сикхи, - щеше да ни налага с нея по главите. Странни хора са тия сикхи.

Още преди Санджай да е измислил какво да отговори или да е запалил отново двигателя, полицаят отстъпи крачка назад и побърза да закрие с длан лицето си.

- Пфу! - ревна той. - Какво карате там вътре?

Сниших се на седалката. Всичко беше изгубено. Полицаят щеше да ни арестува. Щяха да ни осъдят до живот и да ни хвърлят в ужасния затвор "Хугли", но щяхме да лежим там само няколко дни, защото капаликите щяха да ни убият.

Но Санджай се усмихна широко и се надвеси през прозореца.

- А, уважаеми господине, нима не познахте превозното средство?

Той плесна с длан по очуканата врата. Полицаят се свъси разярен, но отстъпи още една крачка назад.

- Брррр - каза той през длан.

- Да, да, да - извика Санджай със същата тъпа усмивка. - Микробусът е собственост не на друг, а на Гопалакришна Нирендренат Дж. С. Махапатра, шеф на Съюза на просяците в Читпур и Горен Читаранджан! И отзад возим шестима от най-окаяните му прокажени, които носят най-големи печалби. Много големи, драги ми господине! - Санджай запали с лява ръка двигателя, а с широко движение на дясната показа задната част на микробуса. - Закъснял съм с цял час, трябва да прибера, уважаеми господине, хората на Махапатра там, където те се хранят и спят. Господин Махапатра ще ми откъсне главата. Но ако ни арестувате, уважаеми господин полицай, поне ще имам оправдание, задето съм закъснял толкова позорно. Ако искате да ни задържите, с удоволствие ще отворя задните врати. Но колкото и големи печалби да носят, господине, прокажените вече не могат да вървят и ще се наложи да ми помогнете да ги изнесем от микробуса.

Санджай се престори, че отваря вратата, за да слезе.

- Не! - ревна регулировчикът. Той разклати тежката палка към ръката, с която Санджай отваряше вратата. - Изчезвайте! Незабавно!

И при тези думи той ни обърна гръб и забърза към средата на кръстовището. Там размаха ръце и наду свирката към пищящото гъмжило от превозни средства, които през краткото му отсъствие върху гумата бяха задръстили три улици.

Санджай подкара микробуса, заобиколи скупчените автомобили, като мина през тревата в средата на площада, и зави пред насрещното платно към Странд.

Спряхме възможно най-близо до склада. Улицата беше много тъмна, но отзад в микробуса имаше фенер. Наложи се Санджай да го запали, за да измъкнем труповете за принос от заплетените въжета на плащаницата, в която беше омотан моят. Часовникът ми, подарък от Санджай, показваше дванайсет без десет. Но той често изоставаше.

Във внезапно припламналата светлина на фенера видях, че Санджай е взел от крематориума трупа на старец. Беше беззъб, имаше съвсем малко коса и пердета и на двете очи. Беше се заплел в паяжината от въжета, прихванати към покривалото на моя труп.

- Да го вземат мътните! - изсумтя Санджай. - Все едно е смрадлив парашут. Не, в брезента се е заплела някаква проклета мрежа.

Накрая се наложи Санджай да прегризе със зъби въжето.

- Побързай - подкани той. - Махни покривалото от твоя труп. Няма да го приемат завит.

- Но според мен...

- Махни го, ти казах - тросна се съвсем разярен Санджай. Още малко и очите му щяха да изхвръкнат от почервенялото му лице. Фенерът запука и засъска. - Мамка му, мамка му, мамка му! - избухна той. - Трябваше да направя с теб това, което смятах в началото. Щеше да бъде толкова просто. Мамка му.

Вбесен, Санджай хвана своя труп под мишниците и го дръпна, за да го освободи от преплетените въжета.

Аз продължих да стоя като вцепенен. Дори когато започнах да развързвам последните възли и да разплитам последните върви, не си давах сметка какво точно вършат ръцете ми. "Знаеш ли какво, Джаяпракеш. Ти си жертва на социалната несправедливост. Трогна ме с тежкия си жребий. Ще смъкна наема от двеста на пет рупии месечно. Ако искаш пари на заем за първите два-три месеца, веднага ще ти дам."

По бузите ми се застичаха сълзи, които капеха върху плащаницата. Някъде от далечината чух как Санджай ми вика да побързам, но ръцете ми се движеха бавно и методично и развързваха последните заплетени въжета. Спомних си как съм се разплакал от благодарност, задето Санджай ме е взел за съквартирант, колко изненадан и признателен съм бил, че е повикал и мен да бъда посветен заедно с него за капалика.

"Трябваше да направя с теб това, което смятах в началото."

Избърсах припряно очите си, дръпнах ядосано покривалото и го метнах в дъното на микробуса.

- Оооооо! - изтръгна се от мен писък.

Отскочих назад и се блъснах отстрани в микробуса, след което за малко да се свлека върху нещото, разкрило се пред мен. Фенерът се преобърна и се затъркаля по металния под. Изпищях още веднъж.

- Какво има?

Санджай се беше върнал тичешком при микробуса. Спря и се хвана здраво за вратата.

- Ооооо!

Нещото, което бях изнесъл като невеста от крематориума, може би някога е било човек. Но не и сега. Не беше останала никаква следа. Тялото се беше подуло и бе двойно по-голямо от човешкото - приличаше по-скоро на великан, на разложена морска звезда, отколкото на човек. Лицето беше безформено - бяла пихтия с нагънати отверстия и подути цепки там, където някога са били очите, устата и носът. Нещото представляваше отвратително подобие на човешка форма, направено надве-натри от покрита с гной плесен и мъртва обезобразена плът.

Беше бяло, съвсем бяло като коремчетата на мъртвите шарани, изхвърлени от Хугли. Кожата приличаше на залята с белина прогнила гума, на нещо, свалено от долната страна на отровна гъба. Трупът се беше издул като стегнат плондир, беше подпухнал от ужасния натиск, оказван отвътре от разширилите се газове и набъбналите до пръсване органи. Тук-там се виждаха парчета натрошени ребра и кости, които стърчаха от шупналата пихтия като клечки, забучени в превтасало тесто.

- Ооооо - простена Санджай. - Удавник.

Сякаш в потвърждение на думите му ни лъхна смрадта на речна тиня и в една от черните очни ябълки се показа нещо, което приличаше на плужек. То размърда в нощния въздух лъскави пипала и после се скри от светлината. Усетих как в шупналата пихтия се движат много други неща.

Притиснах се до страничната стена на микробуса и се плъзнах към задната врата. Смятах да се шмугна покрай Санджай и да избягам в гостоприемната нощ, но той ми препречи пътя и ме тикна обратно в тясното пространство заедно с онова нещо.

- Вдигни го - нареди ми той.

Взрях се в него. Падналият фенер хвърляше помежду ни бесни сенки. Нямах сили за друго, освен да гледам.

- Вдигни го, Джаяпракеш. Церемонията започва само след две минути. Вдигай го.

Идеше ми да му се нахвърля. Идеше ми да го удуша и да чуя как последните глътки въздух гъргорят в лъжливото му гърло. Но видях пистолета. Беше се появил в юмрука му изневиделица, като цвят на лотос в дланта на обигран пътуващ фокусник. Беше малък. Толкова малък, че приличаше на играчка. Но си беше истински. Изобщо не се съмнявах в това. И черният кръг на цевта беше насочен точно между очите ми.

- Вдигни го.

Нищо на света не бе в състояние да ме убеди да вдигна нещото върху пода отзад. Нищо освен съвсем ясното съзнание, че не се ли подчиня, след три секунди ще бъда мъртъв. Мъртъв. Като нещото в микробуса. И че ще лежа заедно с него. Върху него. С него.

Застанах на колене, вдигнах фенера, докато той не бе запукал и не бе подпалил покривалото, и пъхнах ръце под нещото. То сякаш очакваше прегръдката ми. Плъзна ръка отстрани на хълбока ми като плахата милувка на свенлива любовница. Пръстите ми хлътнаха в бялото нещо. На допир плътта беше студена и податлива като гума и аз бях сигурен, че всеки миг пръстите ми ще потънат в нея. Вътре в пихтията мърдаха и шаваха някакви меки неща, аз слязох от микробуса и отстъпих крачка назад. Нещото се свлече върху мен и за миг аз изпитах ужасяващото чувство, че трупът ще се втечни и ще ме залее като мокра речна глина.

Вдигнах лице към нощното небе и тръгнах с несигурна крачка. Отзад Санджай метна на рамо студения си товар и ме последва към храма на капаликите.

Sa etan panca pasun apasyat - purusam, asvam, gam, avim, ajam... Purusam prathaman alabhate, puruso hi prathamah pasunamm...

Запяхме свещените думи от "Сатапатха Брамана".

- И приносът ще се осъществи в следния ред... първо човек, после кон, бик, овен и коза... Човекът е пръв сред зверовете и най-приятен за боговете...

Коленичихме в мрака пред джаграта Кали. Бяха ни облекли в най-обикновени бели дхоти. Краката ни бяха боси. Челата ни бяха белязани. Ние, седемте мъже, които щяха да бъдат посветени, бяхме коленичили на полукръг пред богинята. Зад нас на дъга бяха наслагани свещи, следваше външният кръг на капаликите. Пред нас лежаха телата, които бяхме донесли като принос. Върху стомаха на всеки от труповете капаликите бяха сложили малък бял череп. Черепите бяха човешки, на деца. Празните очни ябълки ни наблюдаваха вторачено като ненаситните очи на богинята.

Светът е болка.

О, ужасна жено на Шива,

ти плът поглъщаш.

Главата на осмия посветен още висеше в ръката на Кали, сега обаче младото лице беше бяло като тебешир и устните се бяха ширнали в злокобна усмивка. Но трупът беше изчезнал от мястото си в подножието на идола и свитият крак на богинята бе вдигнат над празното пространство.

О, ужасна жено на Шива,

езикът ти кръв пие,

о, черна Майко! О, Майко разголена!

Докато стоях на колене, не усещах почти нищо. В мозъка ми още кънтяха думите на Санджай: "Трябваше да направя с теб това, което смятах в началото." Бях глупаво селянче. И още по-страшно, бях глупаво селянче, което никога нямаше да се върне в селото си. Каквото и да изживеех през тази нощ, знаех, че простичките истини на живота в Ангуда са останали завинаги в миналото.

О, любима на Шива,

светът е болка.

Храмът потъна в тишина. Затворихме очи и потънахме в дхиана, най-дълбокото съзерцание, което е възможно в присъствието на джаграта. Нахълтаха звуци. Реката нашепваше нечуто някакви срички. Нещо се плъзгаше по пода недалеч от босите ми крака. Аз не усещах нищо. Не мислех нищо. Когато отворих очи, видях, че аленият език на идола е увиснал още повече от зейналата уста. Не ме изненадваше нищо.

Напред излязоха други капалики, пред всеки от нас, от другата страна на отблъскващите жертвеници, които бяхме донесли, коленичи по един брамин. Моят изглеждаше добродушен. Може би беше банкер. Човек, свикнал да се усмихва на хората, защото с това си изкарва прехраната.

О, Кали, о, всяваща ужас,

о, Чинамаста, която е обезглавена,

о, Чанди, най-яростна от всички аватари,

о, Камаски, поглъщаща души,

чуй молитвата ни, о, ужасна жено на Шива.

Моят брамин вдигна дясната ми ръка и я обърна с дланта нагоре, сякаш се канеше да ми предсказва съдбата. Другата му ръка се скри в гънките на широката дхоти. Когато се показа отново, аз видях как за миг проблясва остра стомана.

Първосвещеникът положи чело върху вдигнатия крак на богинята. Гласът му беше много тих.

- Богинята ще се възрадва, ако получи от плътта ви, примесена с кръв.

Останалите свещеници се раздвижиха едновременно като по команда. Остриетата се плъзнаха по дланите ни, сякаш капаликите белеха бамбук. Острието отряза дебело парче от месестата част на дланта ми, която се хлъзна по него. Всички простенахме, но само дебелият мъж извика от болка.

- Ти, о, Всемогъща Богиньо, която обичаш жертвена плът. Приеми кръвта на този човек ведно с плътта му.

За мен думите не бяха нови. Бях ги чувал всеки октомври, по време на скромните празненства Кали Пуджа в нашето село. Всяко бенгалско дете знае молитвата. Но никога досега не бях присъствал на жертвоприношение, което да не е символично. Никога не бях виждал брамин, който държи високо кръгло розово парче от плътта ми, а после се навежда, за да го сложи в зейналата уста на труп.

После усмихнатият дребен мъж срещу мен, който сякаш се извиняваше, ме хвана за наранената ръка и я обърна с дланта надолу. Капаликите отзад в мрака заповтаряха в съвършено съзвучие най-свещената от гаиатри мантрите, а черните капки западаха бавно и тежко по бялата повърхност на удавника в нозете ми.

Мантрата свърши, моят банкер брамин извади чевръсто изпод мантията си парче бял плат и ми превърза ръката. Замолих се на богинята всичко да приключи по-скоро. Изведнъж се почувствах някак си кух, пригади ми се. Ръцете ми се разтрепераха и аз се притесних, че ще изгубя съзнание. Дебелият мъж през трима души от мен наистина припадна, свлече се напред върху студените гърди на трупа на беззъба старица, който беше донесъл. Без да му обръща внимание, неговият свещеник се върна при другите в тъмнината.

"Много те моля, богиньо, нека всичко свърши", заповтарях аз.

Но то не свърши. Поне в онзи миг.

Първият брамин вдигна чело от крака на джаграта и се обърна към нас. Мина бавно покрай полукръга, в който се бяхме наредили, и огледа телата, които бяхме донесли като приноси. Пред мен се позастоя по-дълго. Не намирах сили да вдигна очи и да го погледна. Бях убеден, че ще сметнат трупа на удавника за недостоен. Дори сега от него се носеше смрадта на речна тиня и тлен, наподобяваща лош дъх, който се е вдигнал от зейналата му паст. Но след миг свещеникът продължи нататък. Огледа и приноса на Санджай и пак закрачи покрай редицата.

Престраших се да погледна крадешком встрани и видях как браминът изритва с бос крак туловището на дебелия мъж от студената му възглавница. Натам забърза друг капалика, който веднага намести детския череп върху хлътналия стомах на трупа. Дебелият мъж продължи да лежи в безсъзнание до студената вещица - двама неправдоподобни любовници, изтръгнати от своята прегръдка. Малцина сред нас се съмнявахме чия ще бъде следващата глава, която черната богиня ще вдигне за косата.

Тъкмо се бях овладял и вече не треперех, когато свещеникът се върна и застана пред мен. Този път щракна с пръсти и при него дойдоха трима капалики. Долових, че на Санджай му се иска ужасно да се дръпне и да се отдалечи от мен. Самият аз не чувствах нищо. В мен се плисна невероятна студенина, която охлади туптящата ми ръка, угаси страховете ми и изпразни съзнанието ми. Когато капаликите се наведоха към мен, ми идеше да се изсмея. Предпочетох да не го правя.

Те вдигнаха нежно, едва ли не с любов пихтиестия труп и го отнесоха при плочата в подножието на идола. После ми махнаха да отида при тях.

Следващите няколко минути са се слели като откъслечни сънища в паметта ми. Помня, че коленичих заедно с капаликите пред безформеното мъртво нещо. Струва ми се, че казахме Пуруша Шукта от десетата мандала в Ригведа. От мрака при нас дойдоха още мъже с кофи вода, за да измият разложената плът на моя принос. Спомням си, че ми се стори доста смешно да къпеш някого, който е прекарал толкова време в свещената река. Не се засмях.

Първосвещеникът донесе стръка трева, по който и досега имаше спечена кръв и който преди ден бе предрешил съдбата на онзи младеж. Свещеникът го топна в съсъд с черни сажди и нарисува полумесеци над отверстията в трупа, откъдето навремето очите са гледали света. Бях виждал свещени изображения, изрисувани по този начин, и отново едвам се преборих с желанието да прихна при мисълта, че така са отбелязани веждите. В церемониите на село с този обред давахме зрение на глинените фигури.

Приближиха се и други мъже, които сложиха върху челото трева и цветя. Докато повтаряхме сто и осем пъти основната мула-мантра, високият ужасен идол на Кали ни наблюдаваше от високото. Свещеникът отново излезе напред, този път за да докосне всеки от крайниците и да долепи палец до отеклата бяла плът там, където някога е било сърцето. После изрекохме в хор разновидност на ведическата мантра, която завършва с "Ом, да ти даде Вишну органи, Тващар да извае формата, Праджапати да даде семето, а Кали да го поеме."

Гласовете изпълниха отново мрака и се извисиха, запяха най-свещената веда - гаиатри мантра. Точно тогава екна силен звук и в храма се изви мощен вятър. За миг бях сигурен, че реката е придошла и ще ни отнесе всички.

Вятърът всъщност беше студен и затътна из храма, вдигна косата ни, нагъна белия плат на дхоти и угаси почти всички свещи, подредени на права линия пред нас. Доколкото си спомням, в храма не се спусна пълен мрак. Някои от свещите продължиха да горят, а пламъците им заиграха от зловещия повей. Но дори и да е имало светлина, пък била тя и слаба, не мога да обясня онова, което се случи после.

Не се помръдвах. Продължих да стоя на колене само на метър - метър и половина от идола и помазания му принос. Не съм забелязал някой да се движи, само по едно време няколко капалики зад нас драснаха клечки кибрит, за да запалят отново част от свещите. Направиха го за секунди. После вятърът утихна, звукът заглъхна, а джаграта Кали отново бе осветена отдолу.

Трупът се беше преобразил.

Плътта пак беше бяла като ларва, сега обаче Кали беше стъпила върху тяло, което видимо беше на мъж. Както и преди, беше голо, по челото му още имаше цветя, очите му бяха обрамчени със сажди, но там, където допреди миг имаше разложен израстък, сега висеше член. Обезобразеното лице не беше цяло - нещото още нямаше устни, клепачи и нос, - но определено беше човешко. После отверстията по него се запълниха от очи. Бялата плът беше разядена от отворени рани, но вече не се виждаха разцепени кости.

Стиснах клепачи и отправих безмълвна молитва - вече не помня към кое божество. Санджай ахна и аз вдигнах очи.

Трупът дишаше. През отворената уста свистеше въздух, доскоро мъртвата гръд се надигна веднъж, после втори път и задиша равномерно. Изведнъж тялото седна с плавно движение. Целуна бавно и благоговейно с уста без устни ходилото на Кали. После дръпна краката си изпод идола и се изправи несигурно. Лицето се обърна право към мен и там, където преди е бил носът, аз видях резки влажна плът. Нещото пристъпи напред.

Нямах сили да извърна очи, докато високото нещо вървеше сковано към мен. То направи трите крачки, които ни деляха, и се надвеси над мен, затулвайки цялата богиня без изпитото лице, което продължи да гледа през рамото му. Дишаше трудно, сякаш дробовете му и досега бяха пълни с вода. И наистина, докато нещото крачеше, долната му челюст увисна леко и от отворената му уста рукна вода, която потече по надигащите се гърди.

Едва когато то беше на педя-две от мен, успях да отскубна очи. Смрадта на река ме обгърна като мъгла. Възкръсналото нещо доближи бавно бяла длан и ме докосна по челото. Дори след като я дръпна и тръгна бавно към следващия посветен в братството, продължих да усещам над очите си отпечатъка на ръката му, който прогаряше като леден огън пламналата ми кожа.

Капаликите запяха последната си молитва. Устните ми се раздвижиха сами и се включиха в хора:

Kali, Kali, balo bhai

Kali bai are gate nai.

О, братя, името на Кали вземете,

единствено в нея избавление има.

Песента заглъхна. При първия брамин дойдоха още двама, за да му помогнат да отведе новопробудените в здрача в дъното на храма. Останалите капалики се изнизаха в друга посока. Огледах вътрешния кръг и забелязах, че дебелият мъж вече не е с нас. Ние, останалите шестима, продължихме да стоим в сумрака и да се гледаме. Мина може би една минута, после първосвещеникът се върна. Беше облечен по същия начин, изглеждаше по същия начин, но въпреки това беше различен. Ходеше по-спокойно, стойката му бе по-нехайна. Заприлича ми на актьор, който след успешно представление се е слял със зрителите, смъкнал е едното превъплъщение, за да се вживее в друго.

Той се усмихна, приближи се щастлив и се ръкува с всеки от нас с думите:

- Namaste. Сега вече си капалика. Чакай любимата богиня да те призове отново.

Когато ми го каза, допирът на ръката му върху моята бе по-нереален, отколкото отпечатъка върху челото ми, който още усещах.

Един мъж в черно ни отведе в преддверието, където се облякохме в мълчание. Другите четирима се сбогуваха и си тръгнаха заедно - бъбреха като малки ученици, пуснати след наказание. Ние със Санджай продължихме да стоим сами при вратата.

- Вече сме капалики - прошепна той.

Озари ме с лъчезарна усмивка и протегна ръка. Погледнах го, погледнах и отворената длан и се изплюх върху пода. После обърнах гръб на Санджай и без да казвам и дума, излязох от храма.

Оттогава не съм го виждал. Месеци наред обикалям града, спя на тайни места, не се доверявам на никого. През цялото време очаквам "любимата богиня да ме призове" и се страхувам от този миг. Но не идва никой. В началото изпитвах облекчение. После се изплаших още повече, отколкото в началото. Сега вече ми е все едно. Наскоро се върнах съвсем открито в университета, започнах да минавам по познати улици и да ходя по места, които съм посещавал навремето. Като това тук.

Хората сякаш долавят, че съм се променил. Видят ли ме, познатите ме избягват. Минувачите по улицата ми правят път да мина. Може би сега вече съм недосегаем. Може би въпреки паническото ми бягство съм капалика. Не знам. Не съм се връщал в храма или в Калигхат. Може би съм белязан не като капалика, а като жертва на братството. Чакам да науча отговора.

Бих напуснал завинаги Калкута, но нямам пари. Кой съм аз, беден селянин от кастата на шудрите родом от Ангуда, но едва ли някога ще се върна отново там.

Само господин Кришна ми остана приятел. Именно той ме повика да ви разкажа своята история. Вече я чухте.

Кришна едвам преведе последното изречение, беше съвсем прегракнал. Краката на собственика се подаваха на пода иззад тезгяха, където той беше заспал. В помещението беше тихо. Отвън не долитаха никакви звуци. Часовникът ми показваше два и двайсет след полунощ.

Станах рязко и неволно съборих стола. Болеше ме гърбът, от дългия полет и умората бях паднал духом. Протегнах се и разтърках схванатите мускули при гръбначния си стълб.

Муктанандаджи изглеждаше съвсем изтощен. Беше махнал очилата с дебели стъкла и разтъркваше уморено очите си и основата на носа. Кришна се пресегна към студеното му кафе, изпи го на един дъх и на няколко пъти се опита да се прокашля.

- Имате ли... хрррр... имате ли въпроси, господин Лучак?

Както стоях, погледнах и двамата. Не бях сигурен дали гласът ми няма да ме подведе. Кришна се изсекна шумно с пръсти, изплю се на пода и заговори отново:

- Имате ли някакви въпроси, господине?

Продължих да го гледам безизразно, после отвърнах:

- Само един въпрос - рекох аз.

Веждите на Кришна се извиха любезно.

- Какво, по дяволите - подхванах аз. - Да го вземат мътните... какво общо има всичко това с поета М. Дас?

Юмрукът ми се стовари сякаш сам върху масата. Чашите с кафето подскочиха. Беше ред на Кришна да ме изгледа смаяно. Спомних си, че точно така ме е гледала и учителката в детската градина, когато бях на пет години и по време на следобедния сън бях подмокрил гащите. Кришна се извърна към Муктанандаджи и му каза пет думи. Младежът си сложи уморено очилата и отвърна още по-кратко.

Кришна ме погледна.

- Сигурно сте разбрали, че говорим за М. Дас.

- Какво? - възкликнах тъпо аз. - Кой? В какъв смисъл, да го вземат мътните? Какво искате да ми кажете, че свещеникът е бил великият поет М. Дас? Сериозно ли говорите?

- Не - каза безизразно Кришна. - Не свещеникът.

- А кой тогава?

- Жертвата - каза бавно Кришна, сякаш говореше на несхватливо дете. - Приносът. М. Дас е бил онзи, когото господин Муктанандаджи е донесъл за жертвоприношението.

Калкута, на пазара продаваш

въжета за удушвачи.

Тушар Рой

Онази нощ сънувах коридори и пещери. После мястото на съня се премести в склада за мебели на едро в Саутсайд в Чикаго, където бях работил лятото след втори курс в университета. Складът беше затворен, но аз продължих да обикалям из безкрайните изложбени зали, задръстени с какви ли не мебели. Миришеше на евтина политура и на изкуствена дамаска. Затичах се между наслаганите близо един до друг мебели. Изведнъж си бях спомнил, че Амрита и Виктория и досега са някъде в магазина и ако не ги намеря бързо, всички ще стоим чак до сутринта заключени в него. Не исках двете да са сами и да ме чакат, затворени в тъмното. Продължих да тичам и да ги викам по име - обикалях от изложбена зала на изложбена зала и крещях.

Телефонът иззвъня. Пресегнах се към будилника върху нощното шкафче, който си бяхме донесли, но звъненето не спря. Беше осем и пет. Точно както се бях досетил, шумът идваше от телефона и Амрита вдигна, след като излезе от банята. Докато говореше, аз продължих да дремя. Звукът на пуснат душ отново ме извади от съня.

- Кой беше?

- Господин Чатерджи. Чак утре ще можеш да вземеш ръкописа на Дас. Извини се за забавянето. Иначе всичко останало било уредено.

- Ммм. По дяволите. Още един ден.

- В четири сме канени на чай.

- Хммм. Къде?

- У господин Майкъл Ленард Чатерджи. Ще ни прати кола. Искаш ли да слезеш долу за закуска с дъщеря си и с мен?

- Ммм.

Придърпах третата възглавница върху лицето си и отново се унесох.

Стори ми се, че само след пет минути Амрита е влязла в стаята, беше гушнала Виктория. След нея се появи и сервитьор в бяло, който носеше поднос. Будилникът показваше десет и двайсет и осем.

- Благодаря ви - каза Амрита.

Остави бебето на килима и даде на келнера няколко рупии бакшиш. Виктория запляска с ръце и след като отметна главица, загледа как мъжът излиза. Амрита пое подноса, закрепи го върху едната си ръка и сложила пръст под брадичката си, направи изящен реверанс.

- Namastey*, добро утро, sahib**. Управата ви пожелава прекрасен и хубав ден, макар че той почти отмина. Да, да, да.

* Здравейте (хинди). - Б. пр.

** Учтиво обращение към европеец в колониална Индия. - Б. пр.

Облегнах се на възглавниците, а Амрита размаха салфетка, все едно бърше праха пред мен, после намести внимателно подноса. Пак направи реверанс и подложи длан. Пуснах върху нея стрък магданоз.

- Задръжте рестото - казах аз.

- О, благодаря, благодаря, много сте щедър, уважаеми господине - изтананика Амрита, както вървеше заднишком и се кланяше раболепно.

Виктория пъхна в устата си три пръста и ни загледа подозрително.

- Мислех, че днес ще ходиш да си търсиш сари - казах аз. Амрита дръпна тежките завеси и аз се взрях в ослепителната сива светлина. - Господи - възкликнах, - това наистина ли е слънце? В Калкута?

- Ние с Камахия вече напазарувахме. Чудесен магазин. Но със съвсем разумни цени.

- Намери ли нещо?

- О, да. Ще доставят плата по-късно. И двете купихме едва ли не цели топове. Сигурно съм изхарчила целия ти аванс.

- Ужас!

Сведох очи и направих кисела физиономия.

- Какво има, Боби? Кафето да не е студено?

- Не, хубаво е. Всъщност много хубаво. Току-що си дадох сметка, че съм пропуснал възможността да видя още веднъж Камахия. Ужас.

- Все ще го преживееш някак - каза Амрита и сложи Виктория на леглото, за да й смени памперса.

Кафето наистина беше хубаво, в малката метална каничка имаше още. Махнах салфетката от подноса и видях две яйца, намазана с масло препечена филия и... о, чудо на чудесата... три резена истински бекон.

- Невероятно - възкликнах аз. - Благодаря ти, моето момиче.

- О, за нищо - отвърна Амрита. - Кухнята, разбира се, беше затворила преди доста часове, но им казах, че е за прочутия поет от стая шестстотин и дванайсет. За поета, който е будувал почти цяла нощ и си е разказвал с момчетата разни небивалици за казармата, а после се е прибрал и се е смял толкова силно, че е събудил жена си и бебето.

- Извинявай.

- За какво толкова си говорихте нощес? Бълнуваше, наложи се да те ръгам.

- Извинявай, извинявай, извинявай.

Тя смени памперса на Виктория, отиде да хвърли стария и след като се върна, приседна в края на леглото.

- Наистина, Боби, какво толкова ти разкри Тайнственият непознат на Кришна? Има ли изобщо такъв човек?

Поднесох й препечената филия - да си хапне малко. Тя поклати глава, след това обаче я взе от ръката ми и отхапа.

- Наистина ли искаш да чуеш разказа?

Амрита кимна. Аз отпих от кафето, реших да не се впускам в подробности и заговорих с нехаен, леко подигравателен глас. От време на време прекъсвах, за да изкажа с няколко думи или с клатене на глава мнението си за някои части от разказа, и накрая успях да вместя в по-малко от десет минути тричасовия монолог на Муктанандаджи.

- Господи - възкликна Амрита, след като млъкнах.

Изглеждаше объркана, дори разтревожена.

- При всички положения беше ужасно да приключа така първия си ден в красивия център на Калкута - казах аз.

- Изплаши ли се, Боби?

- Господи, не. Защо да се плаша, моето момиче? Единственото, което ме притесняваше, бе дали ще успея да се прибера в хотела, без да се разделям с портфейла си.

- Да, но...

Амрита не се доизказа, отиде при Виктория, върна в ръката й биберона, който беше паднал, и пак дойде да седне на леглото.

- Ако не друго, Робърт, цяла вечер си седял с един луд... Жалко... Жалко, че не дойдох да ти превеждам.

- И аз съжалявам - признах си чистосърдечно. - Мен ако питаш, Муктанандаджи е повтарял през цялото време Обръщението от Гетисбърг на бенгалски, а Кришна си е измислил цялата история с призраците.

- Значи според теб момчето не е казало истината.

- Истината ли? - повторих аз. Свъсих й се. - В какъв смисъл? За трупове, върнати отново към живот? За мъртви поети, възкресени от речната тиня? Скъпа, М. Дас е изчезнал безследно преди цели осем години. Трупът му би трябвало отдавна да се е разпаднал, нали?

- Не, друго имах предвид - рече Амрита.

Усмихна се, но някак уморено. Осъзнах, че изобщо не е трябвало да я водя тук. Бях се притеснявал, че ще имам нужда от преводач, от човек, който да ми помага да се ориентирам в тази култура. "Дрън-дрън, та пляс."

- Може би момчето просто си е втълпило, че казва истината - уточни Амрита. - Не е изключено наистина да се е опитало да влезе в братството на капаликите, или както там се казват. Възможно е и да е видяло нещо, което не е разбрало.

- Да, възможно е - съгласих се аз. - Не знам. Хлапето не беше на себе си - зачервени очи, изпъпчено лице, нервни движения. Нищо чудно да е било и дрогирано. Останах с впечатлението, че Кришна добавя и променя много неща. Чувствах се като герой от онези комедии, в които чужденецът сумти, а след това преводачът дърдори цели десет минути. Нали се сещаш? Все пак няма да се учудя, ако момчето се е опитало да влезе в тайното братство, а те са му разиграли тези страхотии, за да му направят по-силно впечатление. Но според мен всичко това е измислено от Кришна.

Амрита взе подноса и го отнесе на шкафчето. Започна да реди по различни начини чашата и сребърните прибори. Не ме гледаше.

- И защо? Поискаха ли ти пари?

Отметнах чаршафа и отидох на прозореца. По средата на улицата пъплеше трамвай, който в движение разтоварваше и товареше пътниците. Небето още бе изрисувано с ниски облаци, но имаше достатъчно слънце и по напуканата пътна настилка падаха сенки.

- Не са ми искали пари - отговорих аз. - Поне не с толкова много думи. Но Кришна приключи вечерта с кратък ярък епилог - обясни ми много тихо как приятелят му трябвало да намери начин да се измъкне от града, за да отиде някъде другаде, в Делхи или може би дори в Южна Африка. Даде да се разбере, че няма да откажат, ако им дам неколкостотин щатски долари.

- Поиска ли ти пари? - натърти по-остро от обикновено Амрита.

- Не. Не с толкова много думи...

- Колко им даде?

Не личеше да е ядосана, просто й беше любопитно.

Отидох при куфара и се заех да вадя чисто бельо и чорапи. Отново си дадох сметка, че най-силният довод срещу брака, най-неоспоримият довод срещу това да живееш с някого години наред, се свежда до това, че този човек постоянно ти дава да разбереш колко предвидим си, и това унищожава напълно илюзията, че имаш свободна воля.

- Двайсет долара - отговорих аз. - Нямах пътнически чек за по-малка сума. Оставих ти всички индийски пари.

- Двайсет долара - повтори замислено Амрита. - При днешния курс това прави към сто и осемдесет рупии. Муктанандаджи едва ли ще стигне с тези пари чак до Южна Африка - отсече тя.

- Все ми е тая, ако искат, двамата могат да си купят с тях и кокаин. Или да учредят благотворителен фонд с името "Да спасим Муктанандаджи от гнева на капаликите". И даренията в него да бъдат освободени от данъци. Хайде, включвайте се всички.

Амрита не каза нищо.

- Приеми го така - допълних аз. - Без тези двайсет долара няма да повикаме детегледачка и няма да отидем на кино в Ексетър, а после в "Макдоналдс". Разказът му беше много по-увлекателен от някои филми, които сме ходили да гледаме в Бостън. Как се казваше онзи смешен детски филм, който гледахме за по пет долара билета заедно с Дан и Барб точно преди да заминем?

- "Междузвездни войни" - уточни Амрита. - Как мислиш, ще можеш ли да използваш нещо от този разказ за статията си в "Харпърс"?

Аз пристегнах колана на халата за баня.

- Ще използвам самата среща и кафенето. Ще разкажа колко нереални и нелепи са били някои от действащите лица в моето... как ли го нарече Мороу... а, да, в моето търсене на М. Дас. Но няма да мога да използвам небивалиците на Муктанандаджи. Повечето от тях, де. Ще ги спомена, но цялата тази история с капаликите е твърде зловеща. Вече никой не се хваща на тия дрънканици за богинята убийца. Ще проверя дали капаликите наистина не са някакви главорези, нещо като мафията на Калкута, но останалото звучи твърде нелепо, за да го включа в сериозна статия за един чудесен поет. Не само е зловещо, но и...

- Извратено ли?

- Не, от списанието едва ли ще възразят, ако включа и малко здравословна перверзия. Думата, която търсех, е "изтъркано".

- Бог да ни пази от клишета, нали?

- Точно така, моето момиче.

- Добре, Боби. Какво ще правиш сега?

- Хмм, уместен въпрос - отбелязах аз.

Играех си с Виктория на криеница. И двамата използвахме част от чаршафа, за да се крием зад него. Заливахме се от смях, когато го вдигах като завеса между нас. После Виктория се криеше зад пръстите си, а аз се озъртах озадачен, уж се опитвам да я намеря. Харесваше й.

- Мисля да си взема душ - отговорих аз. - После ще ви качим с малката на следобедния самолет за Лондон. Дотук изобщо не се е налагало да превеждаш, ако не броим бръщолевенето на пиколото. Уморих се да храня толкова гърла тук. Няма причина да стоите и ден повече в Калкута, дори и да се наложи да почакам Чатерджи. Днес е събота. Можете да поостанете в Лондон, да погостувате ден-два на вашите, а после ще се приберем в Ню Йорк по едно и също време... например във вторник вечер.

- Извинявай, Боби. Няма да стане по няколко причини.

- Глупости - възразих аз. - Ще стане, защо да не стане. - Ние с Виктория се намерихме и пак избухнахме в смях. - Посочи възраженията и аз тутакси ще ги оборя.

- Първо, днес в четири часа сме поканени на чай у семейство Чатерджи...

- Ще се извиня от твое име. Друго?

- Второ, още не съм получила от магазина плата за сарито.

- Ще го донеса аз. Друго?

- Трето, ще ни липсваш на нас с Виктория. Нали, съкровище?

Виктория се откъсна от играта и погледна любезно майка си. След това промени правилата и се зави презглава с нейния край на чаршафа.

- Съжалявам, но и трите ти опита са неуспешни - казах аз на Амрита. - Губиш. И вие, милички, ще ми липсвате, но след като си заминете, може би ще успея да прекарам известно време с твоята приятелка Камахия. Мисля, че днес в два следобед има полет за Лондон. Ако няма, ще изчакам с вас на летището следващия.

Амрита събра няколко от играчките на бебето и ги сложи в едно от чекмеджетата.

- Има и четвърти проблем - каза тя.

- Какъв?

- "Бритиш Еъруейс" и "Пан Ам" са отложили всички полети от Калкута освен този в седем без петнайсет със самолета на "Бритиш Еъруейс" от Тайланд. Човекът ми обясни, че имало някакви затруднения с получаването на багажа. Снощи ми стана скучно и звъннах да питам.

- Мамка му. Сериозно ли? Ужас. - Виктория долови промяната в тона и пусна чаршафа. Беше на път да се разплаче. - Все трябва да има начин да се измъкнете от тази смрадлива дупка... извинявай, малкото ми.. от този град.

- О, да. Вътрешните полети на "Еър Индия" не са отменени. В Делхи можем да се прехвърлим на някой от полетите на "Пан Ам", от Бомбай можем да се качим и на индийски самолет от международните линии. Но вече сме изпуснали ранния полет до Делхи, а всички останали са с ужасно закъснение. Предпочитам да те изчакам, Боби. Не искам да пътувам без теб из страната. Правила съм го достатъчно като малка.

- Добре, скъпа - казах аз и я прегърнах. - Добре, ще се опитаме да хванем самолет на "Бритиш Еъруейс" в понеделник сутринта. Господи, шест и половина сутринта! Е, поне ще ни дадат закуска. Нали нямаш нищо против да осъществя плана си и да си взема душ?

- Не, нямам - отвърна Амрита и прегърна бебето. - Ще звънна в представителството на "Бритиш Еъруейс", а ти върви да се изкъпеш.

Същия следобед тръгнахме да разглеждаме забележителностите. Пъхнах Виктория в раницата за бебета и излязохме в жегата, врявата и суматохата. Беше много горещо и задушно. Обядвахме в ресторант с името "Шахиншах", който се оказа повече от добър, после отидохме с такси в Индийския музей.

На малка табела отвън пишеше "ЙОГИЙСКИТЕ УПРАЖНЕНИЯ В ПАРКА АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕНИ!" Вътре беше много горещо, витринките бяха прашни и сградата беше изненадващо безлюдна, ако не броим шумната и отблъскваща група германски туристи. Проявих умерен интерес към антропологичните експонати на първия етаж, но погледът ми беше привлечен най-вече от произведенията на изкуството, намерени при археологически разкопки.

- Какво е това? - попита Амрита, след като видя, че съм се надвесил над една от витринките.

До мъничката черна фигурка пишеше "Изображение на богинята Дурга като Кали, ок. 80 г. пр. н. е.". Беше всичко друго, но не и страшна. Не открих и следа от примки, черепи и отсечени глави. Едната ръка държеше нещо като клонка, втората - преобърната чашка за яйца, третата - нещо като тризъбец, което приличаше по-скоро на швейцарско сгъваемо ножче, а последната ръка беше протегната и поднасяше с разтворена длан мъничък жълт сладкиш като поничка. Подобно на всички статуи на богини, които бях видял в музея, и тази беше с широк ханш, стегнати гърди и дълги уши. Лицето й беше свъсено, многото й зъби бяха остри, но така и не забелязах вампирски бивни или проточен език. Богинята беше увенчана с пламъци. Много по-страшна според мен беше статуята в една съседна витрина, която също беше с надпис "Дурга". Това уж дружелюбно въплъщение на Парвати беше с десет ръце, всяка стиснала оръжие, по-зловещо, отколкото в предишната.

- Твоята приятелка Кали не изглежда чак толкова ужасна - отбеляза Амрита.

Дори Виктория се надвеси от раницата, за да разгледа витрината.

- Това нещо тук е отпреди две хилядолетия - обясних аз. - Може би междувременно Кали е станала по-зла и кръвожадна.

- Някои жени не остаряват красиво - съгласи се Амрита и тръгна към следващия експонат.

Виктория явно си хареса голям бронзов идол на Ганеша, игривия бог със слонска глава, покровител на благоденствието, и до края на престоя в музея си играхме да търсим още и още негови изображения.

Амрита искаше да посетим и мемориала "Виктория", за да разгледаме предмети, запазили се от времето на британската колониална власт, но вече беше късно и се задоволихме само да минем оттам с таксито и да покажем на бебето внушителната бяла постройка, за която му обяснихме, че носи неговото име.

Влязохме в хотела в пороен дъжд, преоблякохме се набързо и когато отново слязохме долу, видяхме, че колата на Чатерджи ни чака и вече не вали.

За пръв път от доста дни бях с вратовръзка и докато колата се сливаше с уличното движение, седях притеснен, подръпвах възела и си мечтаех яката да е по-широка или вратът ми - по-тесен. Отзад бялата ми риза с къс ръкав вече беше мокра и аз най-неочаквано забелязах колко износени и неподдържани изглеждат верните ми мокасини. Накратко, чувствах се намачкан, размъкнат и плувнал в пот. Погледнах крадешком Амрита. Както винаги, тя изглеждаше страхотно и беше съвсем спокойна. Беше в бялата памучна рокля, която си беше купила в Лондон, беше си сложила и гердана от лапис лазули, който й подарих, преди да се оженим. Косата й би трябвало да виси на безжизнени кичури, но тя както винаги бе лъскава и падаше буйно върху раменете й.

Пътувахме с колата близо час, което ми напомни, че като площ Калкута е по-голяма от Ню Йорк. Уличното движение беше точно толкова безредно и налудничаво, както обикновено, но мълчаливият шофьор на Чатерджи намираше в суетнята най-бързия път. Притесненията ми не се разсеяха особено при вида на големите бели табели, които бяха наслагани на доста от кръстовищата с хаотично въртящи се превозни средства и на които пишеше на бенгалски, хинди и английски: "ПОВИШЕНА БДИТЕЛНОСТ! ЗА ЕДНА ГОДИНА НА ТОВА МЯСТО СА ЗАГИНАЛИ ... ДУШИ!" Квадратчетата бяха запълнени с подвижни цифри, които се вадеха и се сменяха както едно време по бейзболните игрища. Най-голямото число, което видяхме по време на пътуването, беше 28. Запитах се някак между другото дали това са жертвите по цялото шосе или само в този участък от няколко квадратни метра.

От време на време подкарвахме с шеметна скорост по магистрали, от двете страни на които имаше огромни chawls - невероятни бордеи с ламаринени покриви, стени от зебло и кални улици, които се бяха разпрострели на километри и винаги завършваха със сивите монолитни сгради на заводите, бълващи към дъждовните облаци огън и непречистени сажди. Дадох си сметка, че такива широкообхватни философски представи като екологията и опазването на околната среда са лукс, достъпен единствено на нашите развити индустриални държави. Въздухът в Калкута, в който вече се стелеше възсладката миризма на нечистотии, на запалени кравешки изпражнения, на милиони тонове боклуци и безбройните вечно горящи огньове, ставаше съвсем негоден за дишане от неотработените газове на автомобилите и промишлените отпадъци.

Самите заводи представляваха огромни постройки от изронени тухли, ръждясала стомана, плъзнали навсякъде бурени и счупени прозорци - картини от някакво мрачно бъдеще, когато индустриалната епоха ще си е отишла както динозаврите, но ще е оставила след себе си своите прогнили скелети, пръснати навсякъде из пейзажа. Да, дим се виеше и над най-порутените развалини, а от черната паст и на най-тъмните сгради излизаха и пак влизаха опърпани човеци. Почти не можех да си представя да живея в някои от тези колиби без под и да работя в някоя от тези мрачни фабрики.

Амрита явно си мислеше същото, защото пътувахме в мълчание и наблюдавахме панорамата на човешката безнадеждност, разкрила се зад прозорците на автомобила.

После само за няколко минути минахме по мост над цяла плетеница от железопътни релси, след това и през преходен квартал с малки магазинчета и внезапно се озовахме в стар, добре уреден район с улици с три платна и големи къщи, охранявани от зидове и железни порти. Мъждивото слънце проблясваше по безбройните парчета натрошено стъкло, с които оградите бяха поръсени отгоре. Върху една висока стена видяхме разчистено от стъклата пространство с широчина около метър, но по мазилката с цвят на кал личаха черни отпечатъци от обувки. По дългите алеи пред къщите се виждаха лъснати до блясък автомобили. По портите с шипове от ковано желязо в горния край имаше табелки, на които най-малко на три езика пишеше: "Внимание, зло куче".

Не се искаше кой знае каква прозорливост, за да се досети човек, че тук навремето са живели англичани, отделили се от шумотевицата на града и на туземците така, както умее само британската управляваща класа. Дори тук се забелязваше упадък: често мръсни стени, непокрити покриви и прозорци със сковани надве-натри върху тях дъски, - но този упадък бе овладян за разлика от необузданата ентропия, която сякаш властваше в другите квартали на Калкута, а усещането за занемареност бе донякъде притъпено от ярките цветя и другите очевидни опити за градинарство, мяркащи се понякога зад високите входни порти.

Спряхме пред една от тези порти. Шофьорът слезе припряно от колата и с ключ, окачен на верижка върху колана му, отключи катинара. Покрай кръглата алея растяха окичени с цвят високи храсти и дървета с надвиснали клони.

Бяхме посрещнати от Майкъл Ленард Чатерджи.

- О, господин и госпожо Лучак! Добре дошли!

Заедно с него пред вратата стоеше и жена му, а до нея имаше невръстно дете, което в началото реших, че им е син, но после се досетих, че сигурно им е внук. Госпожа Чатерджи беше прехвърлила шейсетте и аз отсъдих, че съм сгрешил в преценката за възрастта на съпруга й и той явно е по-възрастен, отколкото съм мислел. Беше от онези постоянно оплешивяващи мъже с гладко лице, които, след като навършат петдесет, си изглеждат все на толкова, докато не наближат седемдесетте.

Поговорихме малко на предното стълбище. Както би могло да се очаква, домакините обявиха Виктория за много сладка, ние пък се възхитихме от внука им. После ни разведоха набързо из къщата и ни поканиха във вътрешния двор с изглед към една от пресечките.

Къщата ми се стори интересна. За пръв път имах възможност да видя как живее индийско семейство от висшата класа. Онова, което веднага ми направи впечатления, бе резкият контраст: големи строги стаи с високи тавани и с боя, която се лющи по напуканите стени, красив, но издраскан орехов шкаф, на който беше сложена препарирана мангуста с проскубана козина, скъп кашмирски килим ръчна изработка, постлан върху напукан линолеум, просторна, навремето съвременна кухня, която сега беше пълна с прашни бутилки, стари щайги, очукани метални тенджери, точно в средата имаше камина на въглища. Някога белият таван беше опушен.

- Навън ще бъде по-приятно - каза Чатерджи и отвори вратата пред Амрита.

Плочникът още беше влажен от последния пороен дъжд, но тапицираните столове бяха сухи, а по масата имаше чаши за чай. Дъщерята на Чатерджи, едра млада жена с красиви очи, поседя малко с нас и няколко минути поговори с Амрита на хинди, после взе сина си и ни остави. Чатерджи явно бе изумен от езиковите способности на Амрита и я попита нещо на френски. Тя му отговори с лекота и двамата се засмяха. Домакинът превключи на тамилски, както разбрах по-късно, Амрита пак му отговори. Двамата започнаха да си разменят любезности на руски. Аз отпих от чая и се усмихнах на госпожа Чатерджи. Тя също ми се усмихна и ми предложи сандвич с краставица. Продължихме да се усмихваме още няколко минути, по време на триезичния оживен разговор между господин Чатерджи и Амрита, после Виктория започна да нервничи. Амрита я взе, а Чатерджи се извърна към мен.

- Искате ли още чай, господин Лучак?

- Не, благодаря, достатъчно.

- Може би нещо по-силно?

- Ами...

Чатерджи щракна с пръсти и веднага се появи прислужник. След няколко секунди той се върна при нас с поднос, върху който имаше няколко шишета и чаши.

- Пиете ли скоч, господин Лучак?

"Папата католик ли е?", помислих аз.

- Да.

Амрита ме беше предупредила, че скочът в Индия не става за пиене, но след една глътка разбрах, че в шишето на Чатерджи има първокачествено уиски, почти сигурно дванайсетгодишно, почти сигурно вносно.

- Отлично е.

- "Гленливит" - обясни Чатерджи. - Без примеси. Струва ми се по-истинско, отколкото уискито с примеси.

Няколко минути обсъждахме поезията и поетите. Опитах се да насоча разговора към М. Дас, но домакинът не искаше са обсъждаме безследно изчезналия поет и само спомена, че Гупта е уредил утре да получа ръкописа. Заговорихме колко трудно е и в Индия, и в Щатите един сериозен писател да живее от книгите си. Останах с впечатлението, че Чатерджи е наследил парите си и че има и други интереси, вложения и доходи.

Разговорът неизбежно се насочи към политиката. Чатерджи се впусна да разказва с удоволствие какво облекчение е изпитала страната, след като на предишните избори Индира Ганди е била отстранена от власт. Проявявах голям интерес към възстановената демокрация в Индия и се надявах да включа темата в статията си за Дас.

- Тя, господин Лучак, беше тиранка. Така нареченото извънредно положение бе хитър ход, който да прикрие грозното лице на нейното потисничество.

- Как мислите, дали Индира Ганди ще се завърне в политиката?

- Изключено! Изключено, господин Лучак!

- А аз смятах, че Индира Ганди и досега има много поддръжници и че партията Индийски национален конгрес пак може да спечели мнозинство, ако сегашната коалиция се разпадне.

- Не, не - махна пренебрежително с ръка Чатерджи. - Вие не разбирате. Госпожа Ганди и синът й са бита карта. До една година ще бъдат в затвора. Помнете ми думата. Вече има разследване срещу сина й за различни скандали и жестокости, а когато истината излезе на бял свят, той пак ще извади късмет, ако не го осъдят на смърт.

Кимнах.

- Четох, че с крайните си мерки за ограничаване на раждаемостта е отблъснал мнозина.

- Той е свиня - отсече без всякакви емоции Чатерджи. - Нагъл невеж диктатор и свиня. Програмите му не бяха нищо повече от опит за геноцид. Беше взел на мушка бедните и необразованите, макар че самият той си е неграмотен. Дори майка му се беше уплашила какво чудовище е. Ако днес случайно се озове сред тълпа, хората ще го разкъсат с голи ръце. И аз бих се включил с удоволствие. Още чай, госпожо Лучак?

По тихата пресечка зад оградата от ковано желязо мина кола. По широките листа на фикуса над нас изтрополиха няколко капки дъжд.

- Вашите впечатления от Калкута, господин Лучак?

Внезапният въпрос на Чатерджи ме завари неподготвен. Отпих от уискито, изчаках топлината му да плъзне по жилите ми и чак тогава отговорих:

- Калкута е прекрасна, господин Чатерджи. Много сложен град, трудно е човек да си състави мнение само за два дни. Жалко, че не разполагаме с повече време, за да го опознаем.

- Голям дипломат сте, господин Лучак. Всъщност искате да кажете, че Калкута е отблъскваща. Вече е засегнала чувствата ви, нали?

- Не точно отблъскваща - поправих го аз. - Но бедността наистина ме потиска.

- О, да, бедността - повтори Чатерджи и се усмихна, сякаш думата съдържаше дълбок ироничен смисъл. - Тук наистина има голяма бедност. Много нищета - според западните представи. Това сигурно наскърбява американския ум, защото американците многократно са насочвали огромната си воля към премахване на бедността. Как го е казал бившият ви президент Джонсън... да обявим война на бедността, нали? Човек би си помислил, че той ще се задоволи с войната във Виетнам.

- Войната срещу бедността е поредната, която сме загубили - казах аз. - В Щатите и досега си има бедност.

Оставих празната чаша и до мен изникна прислужник, който ми наля още уиски.

- Да, да, но сега говорим за Калкута. Един от добрите ни поети я е описал като "полусмачкана хлебарка". Друг наш писател я сравнява с възрастна издъхваща куртизанка, заобиколена от бутилки кислород и прогнили обелки от портокал. Съгласен ли сте, господин Лучак?

- Според мен това са доста силни метафори, господин Чатерджи.

- Мъжът ви винаги ли е толкова предпазлив, госпожо Лучак? - попита домакинът и ни се усмихна над чашата. - Не, не, не се притеснявайте, че ще се обидя. Свикнал съм с американците и с начина, по който гледат на нашия град. Те реагират по два начина: или смятат Калкута за "екзотична" и насочват вниманието си единствено към туристическите наслади, или веднага изпадат в ужас, отдръпват се и се опитват да забравят какво са видели и не са разбрали. Да, да, американската душа е точно толкова предсказуема, колкото и стерилната и уязвима храносмилателна система на американците, озовали се в Индия.

Погледнах госпожа Чатерджи, но тя дундуркаше Виктория върху коленете си и явно не чуваше какво говори мъжът й. В същия миг Амрита ме стрелна с очи и аз го изтълкувах като предупреждение. Усмихнах се, за да й покажа, че няма да се впускам в излишни спорове.

- Вероятно сте прав - рекох аз. - Но не бих дръзнал да твърдя, че разбирам "американската" и "индийската душа", ако изобщо съществува такова нещо. Първите впечатления винаги са повърхностни. Не мога да го отрека. Отдавна се възхищавам на индийската култура, още преди да се запозная с Амрита, а тя определено споделя с мен част от красотата й. Но си признавам, Калкута е доста стряскаща. В проблемите на града има нещо уникално... уникално и притеснително. Може би е заради мащабите. Приятели са ми казвали, че колкото и да е красив, град Мексико е изправен пред същите проблеми.

Чатерджи кимна, усмихна се и остави чашата. Допря върховете на пръстите си на нещо като колибка и ме погледна така, както учител гледа ученик, за да прецени дали си струва да си пилее времето за него.

- Често ли пътувате, господин Лучак?

- Не. Преди няколко години обиколих Европа. Прекарах известно време в Танжер.

- А в Азия не сте идвали, така ли?

- Не, не съм.

Чатерджи отпусна ръце, сякаш мисълта му е била потвърдена по красноречив начин. Но урокът още не беше приключил. Домакинът щракна с пръсти, изстреля някаква заповед и след миг прислужникът донесе тънка синя книжка. Не успях да разчета заглавието.

- Кажете ми, господин Лучак, дали това според вас е справедливо и смислено описание на Калкута - подкани Чатерджи и зачете:

Струпани нагъсто къщи, толкова стари, че сякаш щяха да се срутят всеки момент, и сред тях се вият и лъкатушат тесни криви улички. Тук човек не може да се усамоти и ако се престраши да дойде в този квартал, вижда, че улиците, наричани така само от любезност, гъмжат от безделници, вижда и през мътните от прахта прозорци стаи, толкова пълни, че няма къде игла да падне... смрадливите канавки... боклуците, задръстили тъмните пресечки... стените с полепнали по тях сиви сажди, вратите, увиснали на пантите... и вездесъщите деца, които се облекчават където им падне.

Той спря да чете, затвори книгата и вдигна вежди в любезен въпрос.

Нямах нищо против и занапред да се държа като пълен наивник, ако това забавляваше домакина ни.

- Има някои уместни неща - заявих му аз.

- Да. - Чатерджи се усмихна и вдигна книгата. - Това, господин Лучак, е описание на Лондон през петдесетте години на ХIХ век, направено от човек, живял по онова време. Не бива да забравяме, че Индия едва сега навлиза във времето на Промишления преврат. Хаосът и суматохата, които ви стряскат толкова много... - не, не, не отричайте, господин Лучак, - те са негова неизбежна рожба. Имате късмет, господин Лучак, че този период вече е отминал за вашата култура.

Кимнах и не се поддадох на желанието да му кажа, че описанието, което бе прочел, бе твърде уместно и за квартала в Южен Чикаго, където съм израсъл. Но още си мислех, че си струва да опитам още веднъж да изясня чувствата си.

- Това си е самата истина, господин Чатерджи. Съгласен съм с вас. Днес, докато пътувахме насам, си мислех нещо подобно и вие го изразихте много добре. Но съм длъжен да отбележа, че за краткия ни престой тук долових в Калкута нещо... нещо различно. И аз не знам какво. Странно усещане за... вероятно за насилие. Усещане за насилие, което дреме под повърхността.

- Или може би за безумие? - попита безизразно Чатерджи.

Аз си замълчах.

- Мнозина наблюдатели, които твърдят, че познават града ни, господин Лучак, открояват това усещане за вездесъщо насилие. Виждате ли тази улица? Да, тази там.

Аз погледнах накъде сочи. По иначе безлюдната пресечка бавно се движеше волска каруца. Ако не броим нея и фикусовите дървета с пъстри дънери, човек можеше да си помисли, че е в стар занемарен квартал на американски град.

- Да - потвърдих аз. - Виждам я.

- Преди няколко години - продължи домакинът - седях тук и докато закусвах, станах свидетел на убийството на цяло семейство. Не, те не бяха убити. Те бяха заклани, господин Лучак, заклани. Там. Направо пред очите ми. Където сега минава каруцата.

- Какво се е случило?

- Беше по време на размириците между индуисти и мюсюлмани. Имаше едно бедно семейство мюсюлмани, което живееше у тукашен лекар. Бяхме свикнали с присъствието им. Мъжът беше дърводелец и баща ми го е викал много пъти да свърши едно или друго. Децата им си играеха с по-малкия ми брат. После, през 1947 година, точно в разгара на размириците, семейството реши да се изсели в Източен Пакистан. Видях ги как се задават по улицата - бяха петима с най-малкото дете, още пеленаче в ръцете на майка си. Бяха в теглена от кон каруца. Закусвах, когато чух врявата. На пътя им се изпречи тълпа. Мюсюлманинът започна да се разправя с хората. Допусна грешката да удари с камшика водача на тълпата. Онези се разяриха. Седях точно на вашето място, господин Лучак. Виждах много добре всичко. Хората размахаха сопи, започнаха да хвърлят павета, впуснаха се в ръкопашен бой. Няма да се учудя, ако са използвали и зъбите си. Когато всичко приключи, мюсюлманинът и семейството му приличаха на кървави вързопи, метнати на улицата. Дори конят им беше мъртъв.

- Господи - простенах аз. А после в тишината: - Значи казвате, господин Чатерджи, че сте съгласен с онези, които твърдят, че в града ви се долавя безумие.

- Точно обратното, господин Лучак. Споменавам този случай, защото хората в тълпата ми бяха... и още са... ми съседи: учителят господин Голвалкар, хлебарят господин Ширшик, възрастният господин Мухкерджий, който работи в пощенския клон при хотела ви. Бяха най-обикновени хора, господин Лучак, които до този тъжен случай живееха съвсем благоразумно и които след това се върнаха към благоразумния си живот. Споменавам това, защото то показва колко глупав е всеки, възприемащ Калкута като гнездо на бенгалското безумие. За всеки град може да се каже, че под повърхността му тлее безумие. Видяхте ли днешния брой на вестника, който излиза на английски?

- Вестника ли? Не.

Чатерджи разгъна вестника, оставен до захарницата. Подаде ми го.

Под уводната статия пишеше "Ню Йорк". Предната вечер там имало проблеми с електрозахранването, най-сериозните от 1965 година насам. Почти веднага в гетата и най-бедните квартали започнали грабежи. Хиляди се включили в наглед безразсъдния вандализъм и кражби. Хората се трупали да насърчават крадците: цели семейства разбивали витрините и отнасяли кой телевизори, кой дрехи, всичко, което можело да се вдигне. Били задържани стотици, но от кметството и полицията признавали, че са били безсилни, толкова масови били кражбите.

Във вестника бяха препечатани и уводни статии от американски издания. Според либералите това било нова вълна в обществените протести, надигнала се заради дискриминацията, бедността и глада. Консервативно настроените журналисти изтъкваха, че който е гладен, едва ли ще тръгне да краде стереоуредби, и призоваваха за по-крути мерки. Всички по-разумни уводни статии звучаха кухо в светлината на този с нищо непредизвикан произвол. Човек оставаше с впечатлението, че големите градове по света са защитени от пълната варварщина само с тънка стена от електрически ток.

Подадох вестника на Амрита.

- Какъв ужас, господин Чатерджи. Напълно прав сте. Със сигурност не съм искал да останете с впечатлението, че подхождам фарисейски към проблемите на Калкута.

Чатерджи се усмихна и пак допря върховете на пръстите си. Стъклата на очилата му отразяваха сивото сияние и тъмната сянка на главата ми. Той кимна леко.

- Стига да разбирате, че това е урбанистичен проблем, господин Лучак. Проблем, задълбочен от равнището на бедността тук и от преселниците, наводнили града ни. Калкута буквално е залята от необразовани чужденци. Проблемите ни са съвсем реални, но ги имаме не само ние.

Кимнах, без да казвам нищо.

- Не съм съгласна - обади се Амрита.

Двамата с Чатерджи се обърнахме изненадани. Амрита остави вестника с рязко движение на китката.

- Изобщо не съм съгласна, господин Чатерджи - натърти тя. - Според мен това е проблем на културата, какъвто в много отношения се наблюдава само в Индия, да не кажа, само в Калкута.

- Така ли? - възкликна домакинът.

Както беше долепил пръстите на двете си ръце, започна да почуква с тях. Въпреки усмивката и самоувереността му личеше, че е учуден и подразнен, задето му противоречи жена.

- В какъв смисъл, госпожо Лучак?

- Тъй като явно всички доказват хипотезите си с конкретни случки - каза тя тихо, - нека ви разкажа на какво станах свидетелка вчера.

- Слушаме ви - подкани Чатерджи и в усмивката му имаше едва загатната напрегната гримаса.

- Вчера закусвах в откритото кафене на "Оберой" - подхвана Амрита. - На нашата маса бяхме само ние с Виктория, но в ресторанта имаше много хора. На съседната маса седяха няколко пилоти от "Еър Индия". На няколко метра от нас една жена от кастата на недосегаемите подрязваше тревата с най-обикновена ножица...

- Много ви моля - прекъсна я Чатерджи, сега вече гримасата се виждаше съвсем ясно върху гладкото му лице. - Предпочитаме израза "човек от трудоустроената класа".

Амрита се усмихна.

- Да, знам - каза тя. - Трудоустроената класа или хариджан, Божии любимци. Израсла съм с тези представи. Но със сигурност знаете, господин Чатерджи, че това са просто евфемизми. Та жената беше от "трудоустроената класа", защото по рождение не се числи към никоя от кастите и ще си остане извън тях, докато е жива. Децата й също като нея са обречени на черен труд. Тя е недосегаема.

Усмивката на нашия домакин беше застинала, но той пак не прекъсна Амрита.

- Та тази жена беше приклекнала и режеше тревата стрък по стрък, като се придвижваше по един доста труден според мен начин. Никой не й обръщаше внимание. Тя беше невидима като бурените, които плевеше. През нощта от портика се беше откъснал електрически кабел. Беше паднал върху моравата във вътрешния двор на хотела, но никой не се беше сетил да го поправи или да спре тока. Келнерите се накланяха и минаваха под него, ако трябваше да отидат до басейна. Жената стигна до кабела и се опита да го отмести. Той не беше изключен от мрежата. Щом го допря, жената беше отхвърлена с все сила назад, но не успя да се пусне от жицата. Сигурно я е заболяло ужасно, но тя изпищя само веднъж. Буквално се гърчеше на земята, направо пред очите ни по нея течеше ток. Казвам "пред очите ни", господин Чатерджи. Сервитьорите стояха отстрани и я наблюдаваха със скръстени ръце. Работниците по скелето само я погледнаха безизразно. Един от пилотите, който седеше недалеч от мен, пусна някаква шега и продължи да си пие кафето. Аз, господин Чатерджи, не съм от хората, които реагират бързо. Откакто се помня, предпочитам някой друг да върши вместо мен и най-простите неща. Навремето молех сестрите си те да ни купят билети за влака. Дори днес, когато си поръчахме с Боби пица, настоях той да се обади по телефона. Но когато мина половин минута и стана ясно, че мъжете във вътрешния двор на хотела - а те бяха най-малко десетина, - няма да направят нищо, за да спасят жената и електрическият ток ще я умъртви, аз реших да предприема нещо. Не се искаше много мислене или смелост. Недалеч от вратата имаше метла. С дървената дръжка махнах кабела от ръката на жената.

Погледнах стъписан Амрита. Изобщо не ми беше споменала. Чатерджи кимаше объркан, но аз пръв си възвърнах дар словото.

- Жената пострада ли?

- Очевидно не - отговори Амрита. - Някой спомена дали да не я откарат в болница, но след петнайсет минути тя отново подрязваше тревата.

- Да, да - каза Чатерджи. - Това е доста интересно, но не бива да се вади от контекста...

- Вторият случай се разигра само час-час и нещо след първия - продължи спокойно Амрита. - Тръгнахме с една приятелка да купуваме плат за сари недалеч от кино "Елит". Имаше страхотно задръстване. Насред улицата беше застанала стара крава. Хората крещяха и натискаха клаксоните, но никой не се и опита да я отпъди. Изведнъж кравата започна да пикае на мощна струя. Недалеч от нас на тротоара стоеше момиче - много красиво, на около петнайсет години, в снежнобяла блуза и с червено шалче около врата. Та момичето тутакси се завтече към улицата, подложи длан под струята урина и си наплиска челото.

Листата изшумолиха в тишината. Чатерджи стрелна с поглед жена си и пак се извърна към Амрита. Върховете на пръстите му се опираха беззвучно един в друг.

- Това ли е втората случка? - попита той.

- Да.

- Въпреки че сте напуснали родината си Индия още като дете, госпожо Лучак, със сигурност помните с каква почит се отнасяме ние към кравите като олицетворение на нашата вяра.

- Да, помня.

- И със сигурност знаете, че не всички в Индия изпитват... ужаса на западняците от класовите различия.

- Да, знам.

- Смята се, че урината, особено човешката, притежава силни духовни и лечебни свойства, знаете ли? Знаете ли и че сегашният ни министър-председател господин Мораджи Десай пие всяка сутрин по малко от собствената си урина?

- Да, знам.

- В такъв случай, госпожо Лучак, да ви призная, не виждам какво толкова разкриват вашите случки освен културен шок и отвращение към някогашните ви културни традиции.

Амрита поклати глава.

- Не е само културен шок, господин Чатерджи. Аз съм математичка и съм склонна да разглеждам различните култури по-скоро отвлечено, като сходни множества с някои общи елементи. Или, ако предпочитате, като поредица човешки експерименти за това как да живеем, как да мислим и да се отнасяме един към друг. Сигурно заради произхода ми, сигурно защото като дете съм пътувала много, се отнасям до известна степен обективно към различните култури, които съм посещавала и сред които съм живяла.

- И?

- И смятам, господин Чатерджи, че някои елементи в културните нагласи на Индия липсват в повечето други култури - а дори те да са ги притежавали, са предпочели да се откажат от тях. Тук, в родината си, откривам някакъв изначално заложен расизъм, какъвто едва ли има другаде. Тук откривам, че философията на ненасилието, в духа на която съм възпитана - и с която се чувствам най-добре, - и досега е подкопавана от преднамерени и груби проявления на диващината, и то не от друг, а именно от нейните поборници. А това, че вашият министър-председател пие всеки ден по няколко чаши от урината си, господин Чатерджи, не ме убеждава да го правя и аз. Не убеждава и останалия свят. Баща ми често ми напомняше, че докато Махатма Ганди е обикалял от село на село, първото, което е проповядвал, е било не братството между хората, не как да се извоюва независимост от англичаните, не ненасилие, а основите - именно основите на човешката хигиена. Не, господин Чатерджи, сега ви говоря като индийка и ви заявявам, че според мен не всички трудности в Калкута се свеждат до урбанистичните проблеми, каквито има навсякъде.

Чатерджи я изгледа над пръстите си. Притеснена, жена му се намести на стола. Виктория погледна майка си, но не издаде и звук. Не знам какво щяхме да си кажем оттук нататък, ако точно тогава първите големи капки дъжд не забарабаниха около нас като влажни топовни изстрели.

- Мисля, че вътре ще ни бъде по-приятно - каза госпожа Чатерджи, а бурята се разрази с пълна сила.

Докато се прибирахме в хотела, присъствието на шофьора на Чатерджи ни спираше да обсъждаме случилото се, ние обаче все пак общувахме със сложни кодове, познати само на женените двойки.

- Трябвало е да отидеш на работа в ООН.

- Аз съм работила там - напомни Амрита. Забрави ли, едно лято като преводач. Две години преди да се запознаем.

- Хм, и колко войни избухнаха?

- Нито една. Предоставих това на професионалните дипломати.

- Не си ми казала, че по време на закуска си видяла как онази жена е била ударена от ток и за малко да умре.

- Не си ме питал.

Има моменти, когато дори един съпруг знае, че трябва да замълчи. Гледахме през мърдащата пелена на дъжда бордеите отстрани на пътя. Някои от хората там дори не се опитваха да се скрият от дъжда и клечаха безжизнено в калта, свели глави под пороя.

- Видя ли децата? - попита тихо Амрита.

Не ги бях забелязал, но сега им обърнах внимание. Имаше момиченца на по седем-осем години, които държаха деца. За да се предпазят от дъжда, бяха застанали под навеси, надлези и протекли платнища. Дрипавите им рокли бяха боядисани в ярки цветове, но дори огненочервеното и морскосиньото не можеха да прикрият мръсотията и вехторията. По тънките си като вейки китки и глезени момичетата носеха гривни от масивно злато. Бъдещата си зестра.

- Има много деца - отбелязах аз.

- И в същото време почти няма деца - почти прошепна Амрита.

Бързо осъзнах, че е права. За повечето деца, които виждахме, детството вече беше отминало. Чакаше ги бъдеще, в което им предстояха грижи за по-малките братя и сестри, тежък труд, ранен брак, грижи за собствените им деца. Сред по-малките деца, които виждахме да тичат голи в калта, само единици щяха да оцелеят през следващите няколко години. А онези, които все пак доживееха до нашата възраст, щяха да посрещнат новия век в нация, която е надхвърлила един милиард души и която е изправена пред глад и обществен хаос.

- Боби - каза Амрита. - Знам, че в американските начални училища не се преподава сериозно математика, но в гимназията сте учили Евклидова геометрия, нали?

- Да, тя, моето момиче, се учи дори в прогимназията.

- Тогава знаеш, че има и неевклидова геометрия.

- Чувал съм за нея какви ли не ужасии.

- Сериозно ти говоря, Боби. Опитвам се да разбера нещо тук.

- Я да чуем.

- Ами замислих се за това, след като споменах на Чатерджи множествата и експериментите.

- Аха.

- Щом индийската култура е експеримент, западняшките ми предубеждения ми подсказват, че той се е провалил. Най-малкото като способност да се приспособява и да защитава хората.

- Безспорно.

- Но ако тя е просто друго множество, моята метафора предполага много по-страшна възможност.

- Каква?

- Ако възприемаме нещата като множества, убедена съм, че моите две културни множества са напълно несъвместими. А самата аз съм рожба на тези две култури. Излиза, че съм елемент, общ за две множества, които нямат помежду си общи елементи.

- Изтокът си е Изток, Западът - Запад и те никога не ще се срещнат.

- Разбираш какъв ми е проблемът, нали, Боби?

- Може би един психолог, специалист по брачните проблеми, би могъл да...

- Млъквай, де. Покрай тази метафора ми хрумна едно по-стряскащо сравнение. Ами ако различията, които ни плашат в Калкута, са породени от култура, която е не друго множество, а съвсем различна геометрия?

- А каква е разликата?

- Мислех, че познаваш Евклид.

- Запознавали са ни, но така и не успяхме да се сближим.

Амрита въздъхна и се взря в промишления кошмар, сред който пътувахме. Хрумна ми, че това тук е индустриалната пустош от "Гетсби" на Фицджералд, повдигната на десета степен. Хрумна ми още, че и моите литературни сравнения вече са заразени от математическите метафори на Амрита.

Видях мъж, клекнал да се облекчи край пътя. Той вдигна ризата над главата си и приготви пиринчено канче с вода така, че да го достига с пръстите на лявата ръка.

- Теориите за множествата и за числата се застъпват - продължи Амрита. От напрежението в гласа й изведнъж осъзнах, че тя говори съвсем сериозно. - А геометриите не се застъпват. Те се основават на различни теореми, признават различни аксиоми и пораждат различни истини.

- Различни истини ли? - повторих аз. - Нима е възможно да има различни истини?

- Сигурно не е възможно - рече Амрита. - Истината сигурно е една. И само една от геометриите е истинска. Но въпросът е: какво става с мен... с всички нас... ако сме избрали погрешната истина?

Когато влязохме в хотела, ни чакаха от полицията.

- Един господин иска да ви види - обясни заместник-управителят, докато ми подаваше ключа от стаята.

Погледнах към фоайето - смятах, че ще видя Кришна, но мъжът, който стана от лилавото канапе, беше висок, с тюрбан и брада, очевидно сикх.

- Господин Люч-щак?

- Лу-чак. Да, аз съм.

- Казвам се Сингх, следовател от Полицейското управление на Калкута.

Той ми показа значка и излиняла снимка в пожълтяла пластмасова карта.

- Следовател ли?

Не му протегнах ръка.

- Господин Лучак, бих искал да поговорим за един случай, който управлението разследва.

"Кришна ме е забъркал в някаква история."

- Какъв случай, господин следовател?

- Изчезването на М. Дас.

- А, това ли! - възкликнах аз и подадох на Амрита ключа от стаята. Нямах намерение да каня горе следователя. - С жена ми искате ли да говорите, господин следовател? Малката трябва да се нахрани.

- Не. Ще ни отнеме само минута, господин Лучак. Извинявайте, че ви развалям следобеда.

Амрита понесе Виктория към асансьора, а аз се огледах. Заместник-директорът и няколко пикола ни наблюдаваха любопитно.

- Дали да не отидем в Стаята за гости, господин следовател?

Това беше индийският евфемизъм за бара.

- Чудесно.

В бара беше по-сумрачно, но аз успях да разгледам високия сикх, докато си поръчвах джин с тоник, а той - само тоник. В гласа му се долавяше ехото на годините, прекарани в Англия, но не провлаченото произношение на Оксфорд, а отсечената точност на Сандхърст* или някоя от другите академии. Мъжът беше облечен в добре скроен бежов костюм, който много приличаше на униформа. Тюрбанът беше виненочервен.

* Градче, където се намира Кралската военна академия. - Б. пр.

Външният му вид потвърди малкото неща, които знаех за сикхите. Малцинствена религиозна общност, те вероятно съставляваха най-войнствената и съзидателна част от индийското общество. Бяха техничари по душа и макар че повечето живееха в Пенджаб, се срещаха почти навсякъде из страната - караха например таксита или управляваха сложна апаратура. Бащата на Амрита ми беше споменавал, че деветдесет на сто от неговите водачи на булдозери са били сикхи. Пак сикхите преобладаваха в горните ешелони на въоръжените сили и полицията. Според разказите на Амрита само сикхите успели да се възползват от Зелената революция и съвременната селскостопанска техника, които приложили в огромните си кооперативи в Северна Индия.

Пак сикхите носели отговорност за много от кланетата на цивилни мюсюлмани по време на размириците между двете религиозни общности.

- Наздраве - каза следователят сикх и отпи от тоника.

В масивния му ръчен часовник изтрака метална гривна. Тя олицетворяваше вярата му, точно както брадата и малкият обреден кинжал, който той вероятно носеше. В четвъртък един мъж от охраната на летището в Бомбай беше попитал сикха пред нас на опашката дали носи друго оръжие освен сабята. Всички бяхме претърсени, а сикхът само изсумтя, че не носи оръжие, и беше пуснат да мине.

- С какво мога да бъда полезен, господин следовател?

- Можете да ни съобщите дали знаете къде се намира поетът М. Дас.

- Дас е изчезнал преди много време, господине. Изненадан съм, че още се интересувате.

- Случаят му се разследва и досега, уважаеми господине. През 1969 година следователите са стигнали до извода, че той вероятно е станал жертва на престъпление. Във вашата държава делата за убийства имат ли давност?

- Не, според мен нямат - отговорих аз. - Но в Щатите трябва да се открие труп, за да се обяви, че става дума за убийство.

- Точно така. Затова ще ви бъдем признателни за всичко, което можете да ни съобщите. М. Дас е оставил мнозина влиятелни приятели, господин Лучак. Днес, осем години след изчезването на поета, доста от тях са се издигнали и се радват на още по-голямо уважение. Всички ще изпитаме облекчение, ако случаят бъде приключен.

- Добре - казах аз и му обясних какво ми е възложено от "Харпърс" и каква е уговорката със Съюза на бенгалските писатели.

Подвоумих се дали да му разказвам за Кришна и Муктанандаджи, после реших, че такива небивалици само ще създадат на полицаите излишни усложнения.

- Значи нямате друго потвърждение, че М. Дас е жив, освен поемата, която ще получите или няма да получите чрез Съюза на писателите? - попита Сингх.

- Това и писмото, което Майкъл Ленард Чатерджи прочете на заседанието на Изпълнителния съвет - казах аз.

Сингх кимна, сякаш знаеше много добре за писмото. Попита:

- И смятате утре да вземете ръкописа, така ли?

- Да.

- Къде ще стане това?

- Не знам. Още не са ми казали.

- По кое време.

- И това не са ми съобщили.

- Ще се срещнете ли с Дас?

- Не. Поне аз не мисля, че ще се срещнем. Не, сигурен съм, че няма да го видя.

- Защо?

- Ами защото всичките ми молби да се срещна с великия творец и да се убедя, че е жив, се натъкнаха на каменна стена.

- На каменна стена ли?

- На отрицателен отговор. На категоричен отказ.

- О! А не смятате ли да се видите с него след това?

- Не. А ми се искаше. Щеше да бъде хубаво към статията ми да има и интервю. Но да ви призная, господин следовател, ще се радвам да го взема този проклет ръкопис, утре сутринта да си тръгна заедно с жена ми и с детето от Калкута и да предоставя на литераторите да преценят дали поемата е писана от М. Дас.

Сингх кимна, сякаш смяташе подхода ми за доста разумен. После си записа набързо нещо в малък бележник на спирала и си допи тоника.

- Благодаря ви, господин Лучак. Помогнахте ми много. Още веднъж извинете, че ви наруших съботната вечер.

- Не се притеснявайте.

- А, да - допълни той, - и още нещо.

- Да?

- Утре, когато отидете да вземете ръкописа, за който се твърди, че е на Дас, нали нямате нищо против полицаи от Градското управление да ви следват незабележимо? Това може да помогне на разследването.

- Да ме следят ли? - повторих аз.

Допих джина с тоник. Ако възразях, можех да си навлека главоболия, а и полицаите сигурно пак щяха да ни следят. Освен това, ако знаех, че някъде наблизо има полицаи, това сигурно щеше да поразсее тревогата, която ме бе обзела за срещата.

- По-добре не казвайте на колегите си - допълни Сингх.

Аз кимнах. Беше ми все тая дали Чатерджи, Гупта и целият Съюз на писателите ще си имат неприятности.

- Добре - казах аз. - Нямам нищо против. Щом ще помогне на разследването. Лично аз нямам представа дали Дас наистина е жив. С удоволствие ще ви съдействам.

- Прекрасно. - Следователят Сингх се изправи и най-после двамата се ръкувахме. - Приятно пътуване, господин Лучак. И творчески успехи.

- Благодаря ви, господин следовател.

Цяла вечер не спря да вали. Дори и с Амрита да смятахме да прекараме съботната вечер навън в града, беше достатъчно да дръпнем завесите и да надзърнем през прозореца, за да се откажем от такива мисли при вида на калта, пороя и загнездилата се навсякъде беднотия. Тропическият здрач се свеждаше до кратък преход между сивия дъждовен ден и черната дъждовна нощ. В другия край на наводнения площад мъждукаха няколко фенера.

Виктория беше уморена и нервна, затова я сложихме рано в гнездото й върху леглото. После се обадихме в рум сървиса и чакахме цял час вечерята. Накрая тя все пак се появи, но се свеждаше главно до урок никога да не поръчвам в индуистка държава сандвичи с печено. Примолих се на Амрита да ми даде малко от вкусната си китайска храна.

В девет часа, докато тя си взимаше душ преди лягане, на вратата се почука. Едно момче носеше плата от магазина за сарита. Беше мокро до кости, но платът беше добре опакован в голям найлонов плик. Дадох му бакшиш от десет рупии, момчето обаче настоя да съм ги сменял с две банкноти от по пет рупии. Банкнотата от десет рупии беше леко скъсана и в Индия явно не приемаха пари, ако са повредени. Тази размяна ми развали настроението, после пък Амрита излезе в копринения халат от банята, надзърна само веднъж в плика и оповести, че това не е нейният плат. В магазина бяха разменили нейната поръчка с поръчката на Камахия. Цели двайсет минути търсихме в указателя телефона на младата жена, но "Бхарати" се срещаше точно толкова често, колкото името "Джоунс" в телефонния указател на Ню Йорк, а и Амрита подозираше, че семейството на Камахия вероятно няма телефон.

- Чудо голямо! - казах аз.

- Лесно ти е на теб. Не си обикалял цял час, докато намериш плата, който ти трябва.

- Камахия сигурно ще ти донесе твоя.

- Дано го направи утре, щом ще пътуваме рано в понеделник сутринта.

Легнахме си рано. Виктория се събуди веднъж, разплакана от нещо в невръстния си сън, и понеже размахваше ръце и крака, я гушнах и тръгнах да я разхождам из стаята, докато тя не се унесе и не олигави блажено рамото ми. През следващите два часа ми се струваше, че в стаята е ту много горещо, ту студено. Стените попукваха от различни механични звуци. Имах чувството, че вътре в тях се движат множество кухненски асансьори, усърдно качвани и смъквани от вериги и макари. През няколко врати група араби крещяха и се смееха - изобщо не се сещаха да влязат вътре в апартамента и да затворят вратата.

Някъде в единайсет и половина станах от леглото с влажни чаршафи и отидох на прозореца. Дъждът още шибаше тъмната улица. Нямаше никакво движение.

Отворих куфара. Бях взел само две книги: бройка от стихосбирката си с твърди корици, която беше излязла съвсем наскоро, и стихосбирка на М. Дас с меки корици, издание на "Пенгуин", която бях купил от една книжарница в Лондон. Седнах на стола при вратата и щракнах нощната лампа.

Признавам си, първо разлистих собствената си книга. Тя се разгърна на краткото стихотворение "Зимни духове". Опитах се да го прочета от началото до края, но яркият образ на старицата, която се разхожда из ферма във Върмънт и общува с приятелски настроените домашни духове, а снегът се сипе по нивите наоколо, някак не се връзваше с горещата нощ в Калкута и звука на бездушния проливен дъжд, който блъскаше по рамките на прозорците. Взех другата книга.

Поезията на Дас ме грабна веднага. От кратките стихотворения в началото най-много ми хареса "Семеен излет" с неговия развеселен, но не и снизходителен поглед върху необходимостта да се отнасяме търпеливо към чудачествата на своите близки. Човек разбираше, че става дума за Източна Индия само по казаното някак между другото "на залива Бенгалски сините води, без облаци над тях, без дим на кораби далечни и платна" и по лаконичното описание на "храма махабалипурамски, пясъчник, лъснат от времето морско, от молитви горещи, сега играчка в ъгъл далечен за деца, на колене покатерени, и в снимките на чичо Нани".

Погледнах с други очи на неговата "Песен за Майка Тереза". Сега академичните отгласи от влиянието на Тагор в темата за надеждата не ми се сториха толкова очевидни, по-силно впечатление ми направиха недвусмислените думи за "смърт, която те застига на улицата, на ъгъла те застига, сред отчаяние и сред немара тя се движи - молба детинска за подкрепа и за обич, към яловата гръд на този град студен отправена". Запитах се дали някога епичният разказ на Дас за младата монахиня, която е чула отправения към нея призив на път за поредната мисия и е дошла в Калкута, за да помогне на страдащите множества, ако не с друго, то поне като им осигури място, където да умрат в мир, ще бъде признат някога за класическа творба на състраданието, както я възприемах аз.

Затворих книгата и погледнах задната корица, където беше снимката на М. Дас. Тя ми вдъхна увереност. Високото чело и тъжните влажни очи напомняха фотографии на Джавахарлал Неру. Лицето на Дас се открояваше със същата патрицианска изтънченост и достойнство. Само устата с прекалено пълните устни, извити нагоре, съдържаха намек за чувствеността и леката егоцентричност, толкова необходими на един поет. Стори ми се, че виждам откъде Камахия Бхарати е наследила чувствената си красота.

Когато изключих лампата и се пъхнах под завивките до Амрита, се чувствах по-спокоен за утрешния ден. Дъждът навън продължаваше да блъска и да шиба по притихналия град.

Песента на Кали