Творците

История на героите на въображението

Даниъл Дж. Бурстин

"Поетът пък във трескав унес мята

очи между небето и земята

и щом фантазията му роди

каквото и да е, той в миг с перото

описва го така, че за четеца

превръща своето въздушно нищо

във нещо с местожителство и име."

Шекспир, "Сън в лятна нощ", V, 1*

* Тук и нататък произведенията на Шекспир са цитирани по преводите на В. Петров, освен в изрично посочените случаи. - Б. пр

"За мен в изкуството не съществува минало и бъдеще. Ако едно произведение не може да живее вечно в настоящето, то изобщо не бива да се взима предвид. Изкуството на гърците, египтяните, на великите художници от други епохи, не е изкуство на миналото и може би е по-живо днес, отколкото всякога досега."

Пабло Пикасо (1925)

"В изкуството ние сме първите наследници на цялата земя... Злополуките осакатяват и времето преобразява, ала избираме ние."

Андре Малро (1950)

Лична бележка до читателя

След "Откривателите", разказ за стремежа на човека да опознае света и самия себе си, повече от всякога се убедих, че стремежът към знания е единственият път към човешката реализация. Тази следваща книга, също написана от гледна точка на образования Запад, е сага за героите на въображението. Докато в "Откривателите" се разказва за завоеванието на илюзиите - илюзиите на знанието, - това е история на новосътворените фантазии (и илюзии). Защото това е история за творците във всички изкуства, които са разширили, украсили, измислили и сътворили нашия опит. Докато древната наука представлява само исторически интерес и днес Гален и Птолемей съществуват единствено за учения, древните изкуства са живи съкровища за всички нас.

Тези творци, създатели на нещо ново и оригинално, никога не могат да остареят, тъй като в изкуството няма един-единствен верен отговор. Историята на откривателите може да се разказва в елементарен хронологичен ред, защото последните научни открития изместват по-старите. Изкуствата обаче са нещо съвсем друго - история на безкрайното натрупване. Ето защо трябва да открием ред в случайните завои на въображението. Тук съм избрал творци, които ми допадат, които са внесли нещо ново в изкуството. Ала всеки от нас трябва да усети как новото се натрупва върху старото и как старото обогатява новото, как Пикасо подчертава Леонардо и как Омир осветлява Джойс.

Пролог

Загадката на Сътворението

"Казано е, че най-висшата похвала за Бог се състои в Неговото отрицание от атеиста, който намира творението за толкова съвършено, че не му е нужен творец."

Марсел Пруст (1921)

Първа част

Светове без начало

"Ако Бог е сътворил света, къде е бил преди сътворението?...

Как би могъл Бог да сътвори света без никакъв суров материал?...

Ако той е съвършен и завършен, как може в него да е възникнало желание да твори?"

Свещен джайнистки текст (IХ в.)

Заслепеното "виждане" при хиндуистите

Хиндуистите са оставили красноречива история на опитите си да отговорят на загадката на Сътворението. Ведите, свещени химни на архаичен санскрит от около 1500 до 900 г. пр. Хр., не изобразяват благосклонен Творец, а отразяват човешкото благоговение пред Творението, представено във ведическите песни за блясъка на този свят. Обект на тяхното преклонение са "девите" (сродни с латинската дума deus, "бог"), произлизащи от старосанскритското понятие "див", означаващо "сияйност". Боговете били "сияйните". Светлината на техния свят още отначало правела впечатление на хиндуистите. Не подредбата, не йерархията на съществата, нито редът на природата, а ослепителното великолепие, светлината на света. Неговото възникване и евентуален край изглеждали маловажни в сравнение със сияйността на видимия свят.

Ведическите химни ни оставят множество имена, митове и легенди, необременени от загадките на произхода и съдбата. Над всичко пламти сияен огън, осветяващ хиндуисткото "виждане". Богът на огъня бил навсякъде - колцина бил той? Жертвеният огън бил вестител, отнасящ изгорената жертва при боговете. Поклонническият център Бенарес бил Градът на светлината. Твърди се, че бог Агни (означаващ "огън", близък до латинската дума ignis) бил "жрец на боговете и бог на жреците". В небето той бил слънцето, в атмосферата бил мълнията, а на земята - огънят.

"О, Агни, осветяващ мрака, ден след ден се приближаваме към теб,

със свята мисъл ти отдаваме почит.

Ръководещ ритуалите, ярко сияещият пазител на космическия ред..."

Богът, който създава огъня и светлината, прави възможно виждането. Богомолецът се пречиства не с покръстване, нито с промяна на духа, а със самия акт на виждане, индийската дума дарсан. Хиндуистът отива в храма, не за да се моли, а за дарсан, за да види изображението на божеството. Всеки град, посветен на някой от хилядите богове, има свой специфичен "дарсан": Бенарес (Варанаси) - дарсан на бог Висванат, Хималаите - дарсан на Вишну или някой недалечен хълм - дарсан на местен бог. В живота на свещения Бенарес стремежът към виждане до голяма степен въплъщава характеристиката на хиндуистките религии. Хиндуистът е заслепен от образа на свещеното - не само на свещени хора, но и на места като хималайските върхове, където живеят боговете, на Ганг, който тече от рая до земята, или на безчет обикновени места, където богове, богини или невъзпети герои са проявили своя божествен нрав. Хиндуистките поклонници извървяват стотици километри само за поредния дарсан.

Затова и народът на Индия придава особена стойност на виждането, дарсан, на свята личност или велик водач. Когато Махатма Ганди прекосявал страната с влак, край релсите и гарите се събирали хиляди хора само за да зърнат Махатмата през прозореца. Те "взимали неговия дарсан". Според хиндуистите божеството, светият дух, свещеното място или образ "дават дарсан", а хората "взимат дарсан", за което, изглежда, не съществува аналог в никоя западна религия.

Дарсан е двупосочен поток на виждане. Както поклонникът вижда бога, така и богът вижда поклонника и двамата осъществяват връзка чрез очите си. При строеж на нов храм, още преди да бъдат направени божествените образи, боговете биват молени да гледат с добро око всеки, който дойде да ги види. И когато образите на боговете бъдат направени, очите им се завършват най-накрая. Когато образът се освещава, очите му най-после се отварят със златна игла или с върха на четката. Понякога в очните кухини се поставят големи очи от емайл. Изпъкналите или кръгли очи, заради които индийските картини на богове ни изглеждат странни, са указание за доминирането на виждането във връзката на хиндуиста с неговите божества. В средата на челото на много богове като Шива и Ганеша има трето око. "Хилядоокият" Брама обикновено има четири глави, за да гледа едновременно във всички посоки, а понякога цялото му тяло е осеяно с очи като леопардова кожа.

За хиндуиста виждането се е превърнало във форма на докосване. В Брахманите, свещените жречески текстове, свързани с Ведите, се казва: "Окото е истината. Ако двама души влязат в спор помежду си... трябва да вярваме на оногова, който казва "Видял съм", а не на оногова, който казва "Чул съм". Тази близост на зрителната връзка обяснява и защо хиндуистите забраняват определени видове зрителен контакт на публично място, не само между влюбени, но дори и между съпрузи.

Докато "виждането" носи пречистване и удовлетворение на хиндуиста, западните религии юдаизъм, християнство и ислям намират своя път в Словото. "В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото... И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина."* Западните религиозни традиции се пазят от видимото, от образа. Протестантската реформация например изгражда теологията си въз основа на крайна подозрителност към всички изображения.

* Тук и нататък Библията е цитирана по изданието на Св. Синод от 1992 г., освен в изрично посочените случаи. - Б. пр.

Западните религии започват с идеята, че Единственото - един Бог, една Книга, един Син, една Църква, един Народ Божи - е по-добро от многото. Хиндуистите, заслепени от чудното разнообразие на творението, не виждали нещата така. Светът бил толкова сложен - затова, колкото повече богове, толкова по-добре! Как би могъл който и да е бог да обясни толкова разнообразно творение? И защо не друга алтернатива, а монотеизмът и политеизмът? Оксфордският ориенталист Макс Мюлер (1823-1900), който запознал Запада с Ригведа, трябвало да измисли специална дума за хиндуисткия светоглед. Понятието "катенотеизъм", култ към един бог в даден момент, характеризира хиндуисткото благоговение към чудесата на Творението. Своебразна олимпийска демокрация позволявала на поклонника да съсредоточи своя дарсан върху конкретен бог във всеки отделен момент. Ала този бог не бил по-висш от останалите.

В тази толерантна, постоянно множаща се общност на богове и богини всяко божество било готово да получи дарсана на вярващите. За разлика от противната завист на гръцките богове, чиято отровна гордост мотивирала Омировите епоси! И от абсолютния Творец-Бог на евреите, християните и мюсюлманите. "Защото Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител." Но всеки от троицата Вишну, Шива и Деви се вижда като творец, крепител и върховна власт, заобиколен от галактика по-нисши богове. Западният вярващ се обърква при опит да открие йерархия сред тях. Заслепеното виждане не открива йерархия, а тайнство, изразяващо се във всяко растящо нещо. Както се пее в Упанишадите, коментари на Ведите (ок. 400 г. пр. Хр.):

"- Донеси ми плод от банана.

- Ето, татко.

- Разчупи го.

- Разчупих го, татко.

- Какво виждаш?

- Мънички семенца, татко.

- Разчупи едно от тях.

- Разчупих го, татко.

- А сега какво виждаш?

- Нищо, татко.

- Сине - казал бащата, - ти не схващаш същността и в тази същност съществува могъщото бананово дърво. Повярвай ми, сине, в тази същност е същината на всичко, което съществува. Това е Истината, това е Същината. И ти си тази Същина, Свертакету!"

Нищо чудно, че богобоязливият хиндуист така и не измислил единствен велик Творец-Бог.

Проверявайки всевъзможни отговори на загадката на Сътворението, Ригведа предлага митове за началото. Разнообразната вселена, разказва една от тези истории, се образувала от първично жертвоприношение. Първият човек Праджапати, господарят на съществата, който съществувал още преди възникването на вселената, бил принесен в жертва. Не е ясно как се е появил той, нито защо и кой го е принесъл в жертва. Самите богове, изглежда, били негови деца. "Химнът за първия човек" разказва как се появила вселената:

"Когато разделили човека,

на колко части го разделили?

Как се наричали устата му, ръцете му,

бедрата и ходилата му?

Устата му станала браминът,

от ръцете му бил сътворен воинът,

бедрата му станали вайшите,

от ходилата му се родили шудра.

Луната се появила от ума му,

от окото му се родило слънцето,

от устата му - Индра и Агни,

от дъха му се явил вятърът.

От пъпа му се появил въздухът,

от главата му се образувало небето,

от ходилата му - земята, четирите посоки - от ухото му,

така се сътворили световете.

С жертвоприношението боговете принесли жертва на Жертвата -

това бил първият свещен закон.

Тези могъщи същества достигнали небето,

където са вечните духове, боговете."

Така жертвоприношението повтаря същностната загадка на Сътворението в циклите на пресъздаването и жреците наново сътворяват света. Без това периодично жертвоприношение, няма ли да се завърне първичният хаос?

Макар че търсели и намирали утехата на мита в безбройните си общности от богове и богини, хиндуистите никога не си позволявали да прибягват към догми. Колко били боговете? Кой бил техен властелин? Какво знаели те за собственото си сътворение и първото сътворение, ако изобщо имало такова? Въпреки цялото това чудно богатство от митове и поезия, браминските поети в Ригведа изразявали дръзко съмнение. Ето какво се пее в техния "Химн за Сътворението":

"Ала в края на краищата кой знае и кой може да каже

откъде е дошло всичко и как е станало Сътворението?

Самите богове са по-млади от Сътворението,

тогава кой знае откъде е възникнало всичко?

Откъде води произхода си цялото творение,

дали го е сътворил, или не е,

оня, който бди над всичко от небесните висини,

той знае - а може би и не знае."

И не съществува по-голяма разлика между Запада и Изтока от това нежелание на хиндуистките мъдреци да отговорят на сияйността на творението с елементарни догми и определения. Западните философи от гърците насетне се ангажират със "закона на изключеното трето" - Сократ трябва да е или смъртен, или безсмъртен, - но хиндуистите виждали много повече възможности. Една хиндуистка секта, джайнистите, твърди, че възможностите не са две, а задължително седем, откъдето идват и техните "доктрини на възможностите", обгръщащи и мрака, и ослепителното сияние на Сътворението в здрача на съмнението.

За хиндуиста Сътворението не било възникването на чудото на света. А разчленяването, раздробяването на първичното Единство. За него Сътворението не било проява на рационален, благосклонен Създател в чудни нови форми, а фрагментиране на природното единство в безброй ограничени форми. Хиндуистът виждал Сътворението на нашия свят като "самоограничение на трансцендентното". За хиндуиста самата ни представа за Сътворението била обърната наопаки. Вместо преобразяване на нищото във всичко, хиндуисткото сътворение се разпадало на безброй несъвършени късчета, които вече съществували. Хиндуистът се насочвал към Единството, което съществувало в началото, и се стремял да обедини отново природата. Циклите на раждане и смърт увековечили тази раздробяваща сила на Сътворението. "Самсара", превъплъщението на душата от един в друг живот, увековечила обособяването на индивида. Със съхраняването на кастовите различия, всяко поколение плащало за злодеяния, извършени в предишен живот. Крайната цел била "избавяне от колелото", бягство от цикъла и окончателно сливане с първичното Единство.

Многобройните хиндуистки секти намерили няколко различни отговора на загадката на сътворението. Джайнистите, както пее техният поет от IХ в., се задоволявали с природните сили:

"Нито едно същество не е притежавало умението да сътвори този свят -

защото как би могъл безплътен бог да сътвори вещественото?

Как би могъл Бог да сътвори света без никакъв суров материал?

Ако кажете, че той първо е създал него, а после - света, ще се изправите пред безкраен упадък.

Ако твърдите, че този материал е възникнал спонтанно, ще изпаднете в друга заблуда,

защото така цялата вселена може сама да си е била творец и да е възникнала също толкова спонтанно.

Ако Бог е сътворил света само със собствената си воля, без никакъв суров материал,

тогава светът е само неговата воля и нищо друго. А кой би повярвал на тази глупост!

Ако той е съвършен и завършен, как може в него да е възникнало желание да твори?"

Докато целта на християнина е "Вечният живот", целта на хиндуиста е да бъде несътворен. Йогата ("единение") представлява организиран опит за обръщане посоката на Сътворението и завръщане към съвършеното Единство, от което е бил разчленен светът.

Безразличието на Конфуций

В някои части на света дори най-дълбокомислените хора не се измъчвали от загадката на Сътворението. Ежедневните грижи били обект на разсъжденията им и ядро на тяхната философия. Те не обръщали внимание на въпросите за произхода и съдбата. Нито ги смущавала възможността да съществуват други светове преди или след този. Нима това ги прави по-непълноценни? Тяхното безразличие към загадките на Сътворението спестило енергията им за дела на този свят. Ала то е и симптом за подозрителност към промяната, нежелание да си представят новото.

"Ние още не можем да служим на човека - предупреждава Конфуций (ок. 551--479 г. пр. Хр.), - тогава откъде бихме могли да знаем как да служим на духовете?" Попитан "Ами смъртта?", той отговаря: "Ние още не знаем нищо за живота, тогава откъде бихме могли да знаем за смъртта?" Нищо чудно че китайците почти не са ни оставили митове за Сътворението. Единственият такъв мит, съхранен в китайския фолклор, изглежда, е късна заемка от Шумер или Ригведа.

Сред великите творци, великите застъпници на морални идеали няма по-поразителен пример от самия Конфуций. Той не твърдял, че учението му има божествен произход, нито вдъхновение, запазено само за него. За разлика от Мойсей, Буда, Исус и Мохамед, той не обявил божествени заповеди. Също както хиндуизмът е понятие за индийските религии, конфуцианството обхваща традиционните вярвания на китайското езиково семейство. Техните "религиозни" ритуали или жертвоприношения не били ръководени от професионален свещеник, а от главата на семейството, а държавните жертвоприношения се ръководели от държавния глава. Конфуций твърдял, че само възражда древното учение.

Той не бил разпънат на кръст, нито бил превърнат в мъченик. Не извел народа от пустинята, нито предвождал войски в битки. Оставил скромен отпечатък върху живота на своето време и не привлякъл много съвременници за ученици. Тъй като бил амбициозен бюрократ реформист, Конфуций завършил живота си разочарован. Спокойно можем да си го представим като древен Дон Кихот. Но неуспешните му рицарски походи срещу злините на тогавашните хаотични китайски държавици, някак си разбудили неговия народ и в продължение на две хилядолетия доминирали над китайската култура.

Роден в обедняло благородническо семейство, Конфуций рано останал сирак. Образован само в традиционните аристократични изкуства на стрелбата с лък и музиката, той започнал от нископоставения чиновнически пост на надзирател на пасбищата. Докато бавно се изкачвал в бюрократичната йерархия на родната си държава Лу, Конфуций се сдобил с репутацията на учен човек. Твърдяло се, че помнел наизуст цялата "Книга на поезията" - класическа антология от триста стихотворения. Той започнал да проповядва реформиране на потисническата данъчна система и без да се обявява за друга система на управление, настоявал за нов тип управник, "висша личност", чиято цел е благото на народа.

Когато през 498 г. пр. Хр. Конфуций навършил петдесет и три годишна възраст, учениците му активно участвали в управлението на рода Чи, който завзел властта в Лу. Ала в тази разтърсвана от въстания страна той не виждал надежда за осъществяване на реформите си и я напуснал, за да дири по-плодородна почва. Като изпитвал способността си да убеждава, през следващите дванадесетина години Конфуций се скитал от една държава в друга, но тъй като не бил политик, навсякъде се провалял.