"Нощна сянка" излиза на 25 март!

Някак си се разминах с новата вълна на увлечение по вампирските романи. Най-силно за това допринесе, че не харесах “Здрач”, най-продаваната и най-рекламираната книга в жанра, от която и тръгна манията по този род книги. Не казвам, че романът тотално не струва, просто на мен не ми хареса.
Мисля, че е коректно да се постави разграничение между модерните сега, ала “Здрач” романи, и класики като “Дракула” на Стокър, например. В първите, акцентът върху любовната история е твърде подчертан, героите са черно-бели, действието се развива в съвремието, без да се използва потенциала на дълголетието на героите със зъбен дефект. В “Дракула” нещата стоят по друг начин: имаме превъзходна, оригинална история с множество митологични и исторически препратки.
Доста време ми трябваше, за да ме убедят, че “Аз, вещицата” принадлежи към втория, към добрия тип романи. Все пак подходих предпазливо, страхотното начало обаче ме направи по-уверен, всяка фраза е добре изпипана, атмосферата на Оксфорд и университетската библиотека е отлично предадена, изобщо всичко издаваше умел разказвач, оставаше само и фабулата да бъде интересна. Нека видим: И тук имаме любовна история, но пропорциите й в романа са добре премерени, героите са много истински, във връзката им има постоянно интелектуално и сексуално напрежение и – важно! – имат чувство за хумор. Това обаче, което ми направи най-силно впечатление в “Аз, вещицата” е рядката ерудираност на автора, Дебора Харкнес с лекота прескача в миналото, цитира известни трудове, апокрифни и библейски текстове. Изобщо книгата притежава енциклопедичност от порядъка на романите на Еко, но тук всичко е поместено по много естествен начин, без излишни бележки и ремарки, спазва се обаче един много важен критерии – всички препратки да бъдат интересни.
Градацията на напрежението и постепенното назряване на очаквания конфликт, по някакъв начин ми напомняха “Хари Потър”. В случая обаче си нямаме работа с едно персонализирано зло – тип Волдемор, а със строга добре йерархизирана система на свръхестествените същества (вещици, демони и вампири), която не търпи вмешателство в средновековните си правила. Имаме и други реминисценции към Хари Потър, а именно постепенното обиграване в магията на Даяна Бишъп, потомка на първата изгорена на клада вещица и единствената в съвременния свят, която владее едновременно и четирите земни стихии.
Искрено съм се забавлявал на някои от репликите на вампира Матю Клермон, който говори за Шекспир като за Уилям, има мнение по въпроса за еволюцията на видовете и го е споделял лично с Дарвин и т.н. Не е пресилено да разглеждаме и философската страна на “Аз, вещицата”, романът поставя въпросите:
Защо сме на тази земя?
Трябва ли да се приемаме такива каквито сме?
Как да се отнасяме с дарованията си?
За расовата дискриминация, за негативизма и подценяването на различния.
По-силни ли ни прави любовта, или ни прави уязвими?

Продължението на “Аз, вещицата” излиза на 25 март. Чакам я с нетърпение.