Бездната

Предговор

С. Дж. Полихрониу

През последните две десетилетия станахме свидетели на възхода на нов политически феномен, който може най-общо да бъде описан като авторитарен популизъм. Това е явление, което идеологически се позиционира в десния край на политическия спектър, макар и да съществуват някои трудно доловими различия в политиките по различни въпроси между унгарския популистки режим на Виктор Орбан и тези на Таип Ердоган в Турция, Жаир Болсонаро в Бразилия или на Доналд Тръмп в Съединените щати. Това обаче, което свързва авторитарните популистки лидери в началото на 21-ви век, е афинитетът им към форми на политическо поведение, които водят към репресивни мерки, подкопаване на всички форми на колективно вземане на решения – и всъщност на целия процес на демократизация – и формиране на автократични режими. Авторитарните лидери като Орбан, Болсонаро и Тръмп използват реторика, която най-общо може да бъде описана като „неофашистка“ и ксенофобска, ако не и откровено расистка, която обаче също така търси подкрепа, като прибягва до идеологията на крайния национализъм.

Причините за разрастването на феномена авторитарен популизъм, изглежда, са тясно свързани с тревогите около глобализацията, имиграцията и размиването на националната идентичност сред все по-големи сегменти от населението, най-вече гражданите от ниските и работническите класи. Тези фактори несъмнено са в основата на изненадващата победа на Доналд Тръмп на американските президентски избори през 2016 г. над Хилари Клинтън, макар че той загуби популярния вот с три милиона гласа. Наистина, авторитарният популизъм получи най-силния си тласък с качването на Тръмп на власт и поради факта, че той зае най-високата позиция в най-силната държава в света, стана de facto лидер на авторитарното популистко течение, което се разпространява в либералните демокрации през последните две десетилетия.

За щастие Доналд Тръмп се оказа президент само за един мандат, след като загуби изборите през 2020 г. от Джо Байдън. Типично за антидемократичните му импулси и точно както беше загатвал през цялото време, той отказа да признае загубата си, като твърдеше, без никакви доказателства, че изборите са „фалшифицирани или откраднати“, и предизвика бунт. С това явната стратегия на бившия президент да спечели изборна победа чрез съдебни дела на базата на безпочвени твърдения за изборни измами беше осъществена с ясното намерение електоралната му база да бъде още по-твърдо убедена, че е нужно да се саботира демократичният процес.

И ето я бедата: Тръмп може да не заема поста, но тръмпизмът е все така жив и здрав в „земята на свободните и храбрите“. Републиканската партия е партия на Тръмп, а последователите на движението „Да направим Америка отново велика“ живеят в съвършено различна галактика от тази на останалото население. Несъмнено Съединените щати в момента са може би най-разделената и поляризирана страна в света. Различията между гражданите не са просто политически или идеологически. Те са епистемологични. И наистина, различията между електоралната база на Тръмп – може би около 40 процента от американското население – и останалата част от политическото тяло са различните им разбирания за самата реалност!

Последователите на Тръмп отхвърлят науката, не вярват в действителните факти и масово са въвлечени в конспирации. И измамникът, който обитаваше Белия дом от 20 януари 2017 г. до 20 януари 2020 г., познаваше политическата си клиентела твърде добре и се възползва изцяло от ситуацията, като стана суперразпространител на невярна информация и безкрайни лъжи, като в същото време не преставаше да обсипва много богатите и корпоративния свят с всевъзможни подаръци (огромни данъчни облекчения и сериозни дерегулации) и да предава подло бедните и средните американци, гласували за него.

Тръмп обаче не е просто лъжец и измамник. Той беше най-лошият кошмар на Америка, троянски кон за демокрацията, най-тежката смъртна заплаха за света. Четирийсет и петият президент на Съединените щати е отговорен за смърт­та на много хиляди американци заради безразсъдното си отношение към пандемията и коронавируса, за докарването на страната до ръба на гражданска война, а планетата – опасно близо до екокатастрофата, като отричаше глобалното затопляне, което накара един от най-големите умове на света и почитан общественик и интелектуалец на нашето време (Ноам Чомски) да нарече Тръмп „най-лошия престъпник в историята“.

По време на управлението на Тръмп имах удоволствието и честта да продължа да интервюирам Ноам Чомски относно събитията, развиващи се в Съединените щати и света. Интервютата, събрани в този том, които първоначално излязоха в Truthout , се отнасят за периода след избирането на Тръмп през ноември 2016 г. до изборите през 2020 г. Те съдържат брилянтни анализи, дълбоки прозрения и спиращи дъха критики към президентството на Тръмп и явлението тръмпизъм, предложени от невероятен гений. Надявам се обаче тази книга да бъде четена не само от тези, които си дават сметка за екзистенциалната заплаха, която представляваше Доналд Тръмп – и може би все още представлява – за бъдещето на демокрацията в Съединените щати и устойчивостта на планетата, но също така и от тези, които са хипнотизирани и боготворят най-големия политически измамник на новото време и „най-лошия престъпник в историята“.

Тръмп в Белия дом

С. Дж. ПОЛИХРОНИУ: Ноам, немислимото се случи. Въпреки всички прогнози за обратното Доналд Тръмп отбеляза решаваща победа над Хилари Клинтън и този, когото режисьорът Майкъл Мур описа като „нещастен, невеж, опасен клоун през половината време и социопат през цялото“, ще бъде следващият президент на Съединените щати. Според теб кои бяха решаващите фактори, които накараха американските гласоподаватели да предизвикат най-голямото объркване в историята на американската политика?

НОАМ ЧОМСКИ: Преди да отговоря на въпроса, мисля, че е важно да отделя известно време на случилото се на 8 ноември – дата, която може да се окаже сред най-важните в човешката история, в зависимост от начина, по който ще реагираме.

Не преувеличавам.

Най-важната новина от 8 ноември остана почти без внимание – факт, който сам по себе си означава много.

На 8 ноември Световната метеорологична организация (СМО) представи доклад пред международната конференция за промените в климата в Мароко (COP22), която беше свикана, за да придвижи напред Парижкото споразумение, COP21. Световната метеорологична организация докладва, че изминалите пет години са били най-топлите, откакто се правят измервания. Също така докладва за повишаващи се морски нива, които скоро ще се повишат още в резултат на неочаквано бързото топене на полярния лед, зловещо, от огромните антарктически глетчери.

В момента, за пет години, ледът в Северния ледовит океан­ е намалял с 28 % под средното за последните 29 години – като не само е повишил морското равнище, но е намалил и охлаждащия ефект на полярния лед, който отразява слънчевите лъчи и така ускорява злокобния ефект на глобалното затопляне. СМО също така съобщи, че температурите са опасно близо до установения от COP21 праг, наред с други мрачни доклади и прогнози.

На 8 ноември се случи и още едно събитие, което може да се окаже с необикновено историческо значение, поради причини – отново – останали почти незабелязани.

На 8 ноември най-силната държава в историята на света проведе избори, които ще оставят отпечатък върху събитията отсега нататък. Резултатът даде пълен контрол над управлението – изпълнителната власт, Конгреса, Върховния съд – в ръцете на Републиканската партия, която се превърна в най-опасната организация на всички времена.

Освен последната фраза всичко останало е безспорно. Последната фраза може да изглежда странна, дори възмутителна. Така ли е обаче? Фактите говорят друго. Партията се е посветила на възможно най-бързото унищожаване на организирания човешки живот. Тази позиция няма исторически прецедент.

Преувеличение ли е това твърдение? Да видим на какво ставаме свидетели.

По време на първичните избори на републиканците всички кандидати отричаха, че това, което се случва, се случва – с изключение на разумни и умерени политици като Джеб Буш – който каза, че всичко това не е сигурно, но няма защо да се безпокоим, защото произвеждаме повече природен газ благодарение на фракинга. Или Джон Касик, който се съгласи, че глобалното затопляне се случва, но добави, че „ще горим въглища в Охайо и не смятаме да се извиняваме за това“.

Спечелилият кандидат, понастоящем избран за президент, призовава за бързо увеличаване употребата на изкопаеми горива, включително въглища, премахване на регулациите, отказ от подпомагане на развиващите се страни, за преминаване към устойчива енергия и, най-общо казано, препускане към пропастта възможно най-бързо.

Тръмп вече предприе стъпки за ликвидирането на Агенцията за защита на околната среда (EPA), като сложи началото на реформите в тази агенция с назначаването на злокобния (и горд) отрицател на промените в климата Майрън Ибъл, негов главен съветник по енергийните въпроси, за неин шеф. От друга страна, милиардерът петролен магнат Харолд Хам обяви очакванията си, които не изненадаха никого – премахване на регулациите, намаляване на данъците за индустрията (и най-общо на богатия корпоративен сектор), производство на повече изкопаеми горива, отмяна на временното спиране на нефтопровода Дакота Аксес, наложено от Обама. Пазарът реагира бързо. Акциите на енергийните корпорации също полетяха нагоре, включително акциите на най-големия производител на въглища „Пийбоди Енерджи“, който беше поискал производство за фалит, но след победата на Тръмп регистрира 50 % ръст.

Ефектите от отричането на климатичните промени от републиканците вече се чувстват. Имаше надежди, че споразумението COP21 от Париж ще доведе до позволяващ проверки договор, но тези мисли бяха изоставени, защото републиканският Конгрес не би приел никакви обвързващи ангажименти. В резултат имаме доброволен договор, очевидно много по-слаб.

Резултатите могат скоро да станат още по-ярки и видими, отколкото са сега. Само в Бангладеш се очаква в близките години да се наложи десетки милиони да бягат от ниските равнини заради повишаване на морското равнище и по-лошото време, които ще предизвикат мигрантска криза, в сравнение с която днешната ще бледнее. До голяма степен справедливо водещият климатолог на Бангладеш казва, че „тези мигранти би следвало да имат право да се преместят в страните, от които идват всичките тези парникови газове. Милиони би трябвало да получат правото да заминат за Съединените щати“.

И в другите богати страни, които са станали такива, защото са предизвиквали настъпването на нова геологическа епоха, антропоцен, белязана от радикална промяна на околната среда поради човешка дейност. Катастрофалните последици могат само да се задълбочават – не само в Бангладеш, но и в цяла Южна Азия, – когато температурите, вече непоносими за бедните, се повишават неумолимо и хималайските глетчери започват да се топят и да заплашват водоснабдяването в региона. Знае се, че в Индия вече около 300 милиона души не разполагат с адекватна като качество и количество питейна вода. И тези последици ще се разпространят много по-широко.

Трудно се намират думи, които да опишат факта, че хората, изправени пред най-важния въпрос в историята – дали организираният човешки живот ще оцелее в някакво подобие на този, който познаваме, – отговарят с ускорен спринт към катастрофата.

Подобни наблюдения се отнасят и за другия огромен въпрос, който засяга оцеляването на хората – заплахата от ядрено унищожение, която е надвиснала над главите ни от седемдесет години и сега се засилва.

Не по-лесно се намират думи, които да предадат крайно удивителния факт, че при цялото масирано отразяване на изборния фарс горните две заплахи се споменават само мимоходом. Поне аз не мога да намеря подходящите думи.

И накрая да се върна на поставения въпрос. За да сме точни, трябва да кажем, че Клинтън спечели мнозинството гласове. Явната решителна победа на противника ѝ се дължи на странните особености на американската политика, включително Избирателната колегия – остатък от основаването на страната като съюз от отделни щати, системата „победилият печели всичко“ във всички щати, формирането на избирателните райони за Конгреса (понякога наричано джеримандъринг – манипулиране на географските граници с цел получаване на политически предимства), така че селският вот да получи по-голяма тежест (на миналите избори, а вероятно и на тези, демократите имаха добро предимство в гласове за Камарата, но на практика получиха по-малко места), много ниската избирателна активност (обикновено половината на тази за президентските избори, включително сегашните). От някакво значение за бъдещето е и фактът, че сред младите, на възраст между осемнайсет и двайсет и пет години, Клинтън печели категорично. Сандърс имаше още по-голяма подкрепа. До каква степен това ще има значение зависи от бъдещето, пред което ще се изправи човечеството.

Според текущата информация подкрепата за Тръмп сред белите гласоподаватели – работническата класа и ниските слоеве на средната класа, по-специално хората с доходи между 50 000 и 90 000 долара годишно, от селски и градски райони, основно без висше образование – чупи всички рекорди. Тези групи споделят гнева към центристката система, която е налице из целия Запад – той пролича и в неочаквания вот за Брекзит, и в колапса на центристките партии в континентална Европа.

Много от гневните и разочарованите са жертви на неолибералната политика на предишното поколение, описана в свидетелството пред Конгреса на председателя на Фед Алан Грийнспан – „Св. Алан“, както почтително го наричат някои професионални икономисти и други почитатели, докато чудната икономика, която той наблюдаваше, не рухна през 2007–2008 г. и не заплаши да повлече след себе си цялата световна икономика. Както обясняваше Грийнспан в славните си дни, успехите му в управлението на икономиката се дължали основно на „растящата несигурност на работниците“. Застрашените работещи хора не биха се осмелили да искат по-високи заплати, социални придобивки и повече сигурност, а биха се задоволили със стагниращи реални възнаграждения и орязани придобивки, което е показател за здрава икономика – според неолибералните стандарти.

Работещите хора, подложени на тези експерименти от икономическата теория, не са особено щастливи от резултата. Не преливат от радост например от факта, че през 2007 година, пика на неолибералното чудо, реалните заплати на работниците без ръководни функции бяха по-ниски, отколкото няколко години преди това, или че реалните заплати на мъжете работници са около нивата от шейсетте години. Същевременно малцина на върха – десета част от 1 процент – се радват на огромни постъпления в джобовете си. Това не е резултат от пазарни сили, постижения или заслуги, а по-скоро е последица от определени политически решения, които са разгледани внимателно от икономиста Дийн Бейкър в наскоро публикуван труд.

Тази закономерност се илюстрира и от съдбата на минималната заплата. През периодите на висок и егалитарен растеж, петдесетте и шейсетте, минималната заплата, която задава минимален размер за останалите заплати, следваше производителността. Това приключи с началото на неолибералната доктрина. След това минималната заплата замръзна (в реално изражение). Ако всичко беше продължило както преди, сега минималната заплата щеше да е около 20 долара на час. Днес искането да е 15 долара се смята за политическа революция.

При всички приказки за почти пълна заетост днес участието на работната сила остава под предишната норма. И за работещите хора има голяма разлика между стабилната работа в производството със съгласувана с профсъюза заплата и социални придобивки, както беше в миналото, и временна работа с малка сигурност в сферата на услугите. Освен заплатите, придобивките и сигурността има загуба на достойнство, на надежда за бъдещето, на усещането, че си част от този свят и че ролята ти в него е важна.

Въздействието е уловено добре в просветляващото и смислено описание на една от крепостите на Тръмп, в Луизиана, направено от Арли Хоксчайлд, където тя е живяла и работила в продължение на много години. Тя използва метафоричен образ – местните жители се редят на опашка, при­движват се напред постепенно, като работят и се придържат към всички конвенционални ценности. Обаче в един момент опашката престава да напредва. Хората виждат пред себе си как други ги пререждат, но това не води до големи недоволства, защото това е „американският начин“ за възнаграждаване на (предполагаеми) заслуги. Това, което ги възмущава, е случващото се зад тях. Те вярват, че „незаслужаващи хора“, които „не следват правилата“, се преместват напред благодарение на федерални програми, които те погрешно смятат за създадени в полза на афроамериканците, имигрантите и другите, на които те често гледат с презрение. Всичко това се изостря още повече от расистките измислици на Роналд Рейгън за „кралиците на социални помощи“ (по-подразбиране чернокожи), които измъкват трудно спечелените пари на белите хора, и други фантазии.

Понякога отказът от обяснение, който сам по себе си е форма на презрение, играе значима роля за създаване на омраза към правителството. Веднъж в Бостън се запознах с майстор бояджия, който силно ненавиждаше „злото“ правителство, защото бюрократ от Вашингтон, който не знае нищо за бояджийския занаят, организирал събрание на фирми, предлагащи услугата, за да ги информира, че вече не могат да използват оловна боя – „единствената, която върши работа“, както всички знаят, но костюмираният не можел да го проумее. Това унищожило малкия му бизнес, защото го принудило да боядисва домове с нестандартни бои, наложени му насила от правителствените елити.

Понякога има и реални причини за такова отношение към правителствените бюрократи. Хоксчайлд описва човек, чие­то семейство и приятели страдали тежко от химическото замърсяване, но който също така презирал правителството и „либералните елити“, защото за него Агенцията за защита на околната среда (EPA) означавало някакъв невеж тип да му обяснява, че не може да лови риба, вместо да накара химическите заводи да не замърсяват.

Това са само реални примери от живота на привържениците на Тръмп, които са били накарани да вярват, че той ще направи нещо, за да облекчи участта им, въпреки че и повърхностен поглед към фискалните и другите му предположения сочат обратното – разясняването на този факт е задача за активистите, които се надяват да не допуснат най-лошото и да предизвикат така нужните промени.

Социологическите проучвания сочат, че страстната подкрепа за Тръмп е вдъхновена основно от вярата, че той представлява промяната, докато Клинтън се възприема като кандидат, който ще продължи страданията им. „Промяната“, която ще донесе Тръмп, ще е вредна, или по-зле, но е разбираемо, че последиците не са ясни за изолирани хора в разпокъсано общество, в което липсват всякакви сдружения (като профсъюзи), които да са в състояние да образоват и организират. Това е най-съществената разлика между днешното отчаяние и общо взето изпълнените с надежди отношения на много от работниците при много по-тежките икономически страдания по време на Голямата депресия от трийсетте.

В успеха на Тръмп има и други фактори. Сравнителни изследвания показват, че доктрините за бялото превъзходство са много по-дълбоки в американската култура, отколкото в Южна Африка, и не е тайна, че бялото население намалява. След десетилетие-две, както се предвижда, белите ще са малцинство от работната сила, а не дълго след това – и от цялото население. Традиционната консервативна култура се възприема и като подложена на атаки от успехите на политиките на идентичността, смятани за компетенция на елитите, които могат само да презират „трудовите, патриотично настроени, вярващи [бели] американци с истински семейни ценности“, които виждат как тяхната страна, тази, която познават, изчезва пред очите им.

Една от трудностите при предизвикването на обществена загриженост по отношение на много сериозната заплаха от глобално затопляне е, че 40 процента от американското население не виждат защо това е проблем, след като Исус ще се върне след няколко десетилетия. Горе-долу същият процент вярват, че светът е бил създаден преди няколко хиляди години. Ако науката противоречи на Библията, толкова по-зле за науката. Ще е трудно да открием аналог в други общества.

Демократическата партия изостави всякаква истинска грижа за работещите хора през седемдесетте и поради това те бяха привлечени към редиците на своите най-яростни класови врагове, които поне се преструваха, че говорят техния език – фамилиарният стил на Рейгън, който пускаше шегички, докато яде желирани бонбони, внимателно култивираният образ на обикновен човек, когото можеш да срещнеш в някой бар, който обича да подрязва храсталаците в ранчото си при четирийсетградусова жега, и вероятно нарочните грешки в произношението (малко вероятно е да е говорил така в Йейл), а сега и Тръмп. Той дава глас на хората с легитимни тежнения – хора, които са загубили не само работата си, но и чувството за собствената си стойност – и които са недоволни от правителството, което според тях е унищожило живота им (не без основания).

Едно от големите постижения на сегашната доктринална система е отклоняването на гнева от корпоративния сектор към правителството, което изпълнява създаваните от корпоративния сектор програми от рода на силно протекционистичните споразумения за защита правата на корпорациите/инвеститорите, които масово, в медиите и в коментарите, се описват като „споразумения за свободна търговия“, което не е истина. При всичките му недостатъци правителството поне до някаква степен е под влиянието и контрола на хората, за разлика от корпоративния сектор. За света на бизнеса е много благоприятно да насочва омразата към непреклонните правителствени бюрократи и да гони от главите на гражданите подривната идея, че правителството би могло да бъде инструмент на народната воля, управление от и за народа.

Представлява ли Тръмп ново движение в американската политика, или резултатът от тези избори се дължи основно на отхвърлянето на Хилари Клинтън от гласоподаватели, които мразят семейство Клинтън и им е писнало от „политика, както обикновено“?

По никакъв начин не е ново. През неолибералния период и двете партии се придвижиха към дясното. Днес Новите демократи са това, което преди се наричаше „умерени републиканци“. „Политическата революция“, към която с право призоваваше Бърни Сандърс, всъщност не би изненадала кой знае колко Дуайт Айзенхауер. Републиканците дотолкова са се приближили до богатите и корпоративния сектор, че не могат да се надяват да привлекат гласове с реалните си програми и са се насочили към мобилизиране на слоеве от населението, които винаги са съществували, но не като организирана коалиционна политическа сила – евангелисти, природолюбители, расисти и жертви на формите на глобализацията, създадена, за да поставя работещите хора по света в конкуренция помежду им. Междувременно привилегированите са защитени, докато мерките, които осигуряват някаква защита на работещите, се подкопават, включително възможността да се влияе върху вземането на решения в тясно свързаните обществен и частен сектор, особено чрез ефективни профсъюзи.

Последиците са видими от неотдавнашните първични избори на републиканците. Всички кандидати, появили се от базата – като Мишел Бахман, Херман Кейн или Рик Санторъм, – бяха толкова крайни, че републиканската машина трябваше да пусне в ход мощните си ресурси, за да ги отстрани. Разликата през 2016 г. е, че машината се провали, за нейно голямо огорчение, както видяхме.

Заслужено или не, Клинтън беше смятана за представител на политика, която буди страх и омраза, докато Тръмп беше смятан за символ на „промяната“ – за да се определи точно каква промяна, трябва внимателно да се разгледат предложенията му, а това до голяма степен липсваше в посланията, достигнали до обществеността. Самата кампания беше забележителна с избягването на проблемите, докато медиите по принцип се съобразяваха и следваха идеята, че истинската „обективност“ означава акуратно съобщаване на всичко, което „се простира до околовръстното“, без да се осмелява да премине отвъд.

След като станаха ясни резултатите от изборите, Тръмп каза, че ще представлява „всички американци“. Как смята да го направи, след като нацията е толкова разделена, а той вече е изразил омразата си към толкова много групи от населението, включително жените и малцинствата? Виждаш ли някакви паралели между Брекзит и победата на Доналд Тръмп?

Определено има паралели с Брекзит, а също и с възхода на ултранационалистическите, крайно десни партии в Европа – чиито лидери побързаха да поздравят Тръмп за победата, защото го смятат за един от тях: Найджъл Фарадж, Марин льо Пен, Орбан и другите като тях. Всичко това е плашещо. Един поглед към социологическите изследвания в Австрия и Германия – Австрия и Германия – не може да не събуди неприятни усещания у тези, които познават трийсетте, още повече у тези, които са наблюдавали онова време пряко, като мен, когато бях дете.

Още си спомням как слушах речите на Хитлер. Не разбирах думите, но реакцията на слушателите и тонът бяха достатъчно смразяващи. Първата статия, която си спомням, че написах, беше през февруари 1939 г., след падането на Барселона, при неумолимото, както изглеждаше, разрастване на фашистката чума. И по странно съвпадение точно в Барселона с жена ми проследихме как се развиват резултатите от президентските избори в Съединените щати от 2016 г.

На въпроса как Тръмп ще се справи с това, което изведе на преден план – именно „изведе“, не „създаде“, – не можем да отговорим. Може би най-поразяващата характеристика на Тръмп е непредсказуемостта. Много ще зависи от реакциите на тези, които са ужасени от действията му и идеите за бъдещето, които представя -– такива, каквито са в действителност.

Тръмп няма различима политическа идеология, която да ръководи позициите му по икономическите, социалните и политическите въпроси, но въпреки това в поведението му долавяме явно авторитарни тенденции. Поради това, откриваш ли някаква истина в твърденията, че Тръмп може да се окаже част от появата на „фашизъм с приятелско лице“ в Съединените щати?

От много години пиша и говоря за опасността от появата на честен и харизматичен идеолог, който да е в състояние да експлоатира гнева и страха, които отдавна назряват сред голяма част от обществото, и който би могъл да ги насочи встрани от реалните причини за тях, към уязвими мишени. Това наистина би могло да доведе до „дружелюбен фашизъм“, както се изразява социологът Бертрам Грос в свое проницателно изследване отпреди трийсет и пет години. За това обаче е нужен честен идеолог, подобие на Хитлер, не някой, чиято единствена различима идеология е АЗ. Опасността обаче е реална от много години, може би още повече сега, предвид силите, които освободи Тръмп.