Червеният император

КРАТЪК ПЪТЕВОДИТЕЛ ЗА

МОДЕРЕН КИТАЙ

Властелините

Си Дзинпин (1953) Върховен лидер на Китай от 2012. Ръководител на комунистическата партия, на държавата и армията. Възстановява диктатурата и се готви да управлява до края на живота си. Син на пострадал от репресии революционер, наказан като младеж, по-късно служи като провинциално длъжностно лице, след това е вицепрезидент.

Ху Дзинтао (1942) Лидер от 2002 до 2013 г., оглавява ненабиващ се на очи колективен орган, превежда Китай през икономическата криза и домакинства Олимпийските игри. По-късно губи влияние. Когато излиза от партийния конгрес през 2022 г., изглежда объркан и неустойчив.

Дзян Дзъмин (1926 – 2023) Издига се от водач на партията в Шанхай до властта след кризата на площад „Тиенанмън“ през 1989 г. На власт е до 2000-те години, ръководи влизането на Китай в Световната търговска организация и предаването на Хонконг от Великобритания на Китай.

Дън Сяопин (1904 – 1997) Марксист, революционер и държавник. Върховен лидер на Китай от 1978 г. до малко преди смъртта си. Властва, без да оглавява висшите постове в партията и държавата, но държи под строг контрол военните. Реформира маоистката икономика на Китай.

Мао Дзъдун (1893 – 1976) Титанът на модерен Китай. Поет, философ и демагог, Мао доминира народната република от основаването ѝ през 1949 г. Разпалва Културната революция от 1966 до 1976 г., която съсипва живота на Си Дзинпин и семейството му.

Съперниците

Бо Силай (1949) Харизматичен политик, син на прочут революционер, добива известност в комунистическата партия, яхнал вълната на маоисткото обновяване, но пада от власт заради корупционни скандали и убийство. Излежава доживотна присъда в елитен затвор с максимална сигурност.

Джоу Юнкан (1942) Най-злокобният човек в Китай до падането му от власт през 2012 г. Началник на полицейската държава, изобретател на масовото следене. Силно корумпиран, крал от петролната индустрия и може би убиец на първата си жена. Също в затвор с доживотна присъда.

Ли Къцян (1955 – 2023) Предопределен да разочарова, Ли Къцян служи на Си Дзинпин като министър-председател и никога не му се противопоставя. Губи влияние, когато неговата фракция избледнява, но въвежда забележително успешен закон за чужденците. Умира внезапно няколко месеца след като напуска поста. Очевидно от сърдечен удар.

Джао Дзъян (1919 – 2005) Последният политически реформатор на висок държавен пост. Председател на партията от 1987 до 1989 г. Репресиран след клането на площад „Тиенанмън“. Изнася спомените си на Запад от домашния арест и отправя призив за демокрация от западен вид в Китай като най-добрия начин за управление на хората.

Режимът

Режимът се крепи на три стълба: партията, държавата и армията. Си оглавява и трите.

Комунистическата партия е основана в Шанхай през 1921 г. и контролира политическия живот. Партийните членове са повече от 95 милиона. На всеки четири години се провежда партиен конгрес. Трите върховни органа на партията са Централен комитет с около двеста пълноправни членове; Политбюро, в което обикновено влизат двайсет и пет човека, избрани от централния комитет; и върховният партиен орган Постоянен комитет на Политбюро (между седем и девет мъже). Никога досега в него не е имало жена. Като генерален секретар Си Дзинпин е ръководител на партията и главен в Постоянния комитет. Той функционира като кабинет обикновено без да се гласува.

Държавата. Като президент Си Дзинпин формално е държавен глава, но правителството се оглавява от министър-председател и министри, които заседават в Държавния съвет или т.нар. Централно народно правителство. Неговите решения се ръководят от партийната политика и неговата задача е да администрира функционирането на Китай. При Си Дзинпин правителството е изгубило властта си в полза на комунистическата партия и не работи като контрол и баланс на управлението. От 2012 г. няма министър-председател, който да има значителна власт.

Армията. Си командва най-голямата въоръжена сила в света в ролята си на председател на Централната военна комисия. Комисията е върховният съдник, послушна на Маовата мисъл, че властта произлиза от дулото на пушката, но партията винаги трябва да контролира спусъка. Това е най-потайният от трите органа и често последна инстанция за мнозина китайски лидери. Могъщият Дън Сяопин никога не е бил президент или партиен председател, но се държи за поста си в комисията до залеза на кариерата му. Си също няма да се откаже от него.

Всички тези три стълба се представляват в цялата страна от местни и провинциални партийни секретари, които носят отговорност пред центъра; губернатори, които отговарят пред цивилната администрация, и старши офицер, който докладва нагоре по командната верига. Балансът на властта между тях може да варира заради личностни особености, мястото и съперничещи си техни покровители от центъра.

Фракции

Някои твърдят, че в Китай няма истински фракции; учени оспорват тяхното съществуване и членството в тях. Смята се, че съществуват четири различими групи.

Принцовете. Си Дзинпин е първи между принцовете. Китайските думи хей зи да означават „партията на принцовете“. Това са синовете и дъщерите на основателите на революцията, сдобиващи се с власт, влияние и богатства зад фасадата на марксизма-ленинизма. Те са недостъпни, снобски и зли. Групата е разделена от семейни вражди и стари недоволства. Принцовете и принцесите мразят прякора си и опитват да се наричат „червени наследници“ в желание да внушат, че имат право да наследят положението на родителите си. Знаят, че повечето китайци мразят техните привилегии.

Китайската младежка лига. Популярна масова организация, създадена да индоктринира младите хора, която се е превърнала в тренировъчно поле за амбициозни, но без големи връзки кадри (кадърът е партиен член, обучен да управлява) и ескалатор по служба за талантливи политици и администратори от обикновени семейства. Тя действа повече като мрежа на лична вярност, отколкото като кохерентна организация, от която са произлезли важни фигури като бившия президент Ху Дзинтао и покойния премиер Ли Къцян. Властта ѝ беше разрушена от Си Дзинпин, който я унищожи политически и подложи ръководството ѝ на чистка.

Левите. Те варират от ултрамаоисти носталгици, които мечтаят за изолационна чистота, до леви икономисти, които проповядват, че пазарните реформи са стигнали твърде далеч. Под ръководството на Си държавата върна назад границите на частното предприемачество и отново пое контрол върху нови и стари индустрии. Правителството отново е главният фактор в бизнеса и външната търговия.

Патриотите. Неспокойна група от кибернационалисти, които бълват отровните идеи на ксенофобия и омраза срещу глобализацията, докато настояват за нова мисия за победа над Запада и подчиняване на съседите на Китай, включително Русия. В техните среди откритите разговори за война са обичайни.

Режимът е много изкусен във възбуждането на екстремистите и след това в смазването им. Трудно е да се прецени влиянието на техните идеи особено сред военните. Скептиците си спомнят катастрофата по време на Боксерското въстание (1899 – 1901 г.), когато императорският двор подтиква фанатиците да се надигнат срещу чуждото влияние, но след това изгубва контрола над тях и довежда нацията до разорение. Никой в Китай не е забравил, че това довежда до падането на Цин, последната династия.

Семейството

Си Чжунсюн (1913 – 2002) Бащата на Си Дзинпин. Революционер, който се издига до властта, след това е репресиран и реабилитиран по времето на Дън Сяопин. Първо се оженва за Хао Минжу (1916 – 2006), от която има три деца. Развеждат се през 1944 г. По-късно се жени за Ци Син (1926), с която имат четири деца. Си Дзинпин е третото им дете, родено през 1953 г.

Ци Син (1926) Момиче войник на революцията става матриарх на семейство Си и го държи сплотено по време на задържането на съпруга ѝ и вътрешното изгнание. Отдадена през целия си живот на комунизма, тя отдава почит на паметта му през 2023 г. в телевизионен документален филм, заснет, когато тя е на деветдесет и шест.

Къ Сяомин (1951) е първата съпруга на Си Дзинпин. Женят се през 1979 и се развеждат през 1982 г. Нямат деца. Къ се мести в Лондон, където баща ѝ е бил посланик на Китай. За последен път е видяна на публично място при погребението му през 2019 г.

Пън Лиюен (1962) Омъжва се за Си Дзинпин през 1987 г. Известна певица, която участва в новогодишната програма на китайската телевизия и изгражда кариера с турнета у дома и в чужбина. Лъскава и елегантна, тя пее пред военните на площад „Тиенанмън“ през 1989 г.

Си Миндзъ (1992) Дъщерята е единственото дете на Пън Лиюен и Си Дзинпин. Следва в университета Харвард в САЩ, където ѝ преподава Родерик Макфаркуан – британски китаевед, политик и журналист. Частният ѝ живот се държи извън светлината на прожекторите.

Бележка за китайските имена

Тази книга е за обикновени читатели, затова китайските имена и наименования се представят под най-известните им форми. В повечето случаи е използвана системата Пинин за транскрипция на китайския език на основата на латинската азбука . Някои хора приемат западно име в допълнение към китайското, други приемат инициали като предпочитана форма на обръщение.

Пролог

Драконови линии

Паметникът е изсечен от гранит, добит от каменоломна в сърцевината на Китай. Тя е на мъж, който седи, сякаш раздава мъдрост като мъдреците в древността. Увенчава хълм и се вижда отдалече. Поклонниците изкачват сто стъпала, за да отдадат почитта си, наблюдавани от пазачи и камери. Мястото е по-величествено от гробниците на императорите от династията Мин. Златен надпис отбелязва годините на раждането и смъртта му на цокъла, под който се покои прахта му. Роден е в близката околност през 1913 г. и умира през 2002 г. в Пекин. Казва се Си Чжунсюн и е баща на човека, който стана върховен властелин на Китай в началото на XXI век.

Синът му Си Дзинпин е само чиновник средно ниво, когато лидерите на комунистическата партия идват на погребението на Си Чжунсюн. Старият революционер е кремиран, а прахта му е погребана в гробището Бабаошан в столицата, където партията оказва почит на своите герои.

Три години по-късно синът му донася урната в провинцията Шанси – прародината на семейството. Местното правителство се хвърля да работи върху паметник за вечността. Събарят домове, прогонват земеделци, изравняват терена, изграждат пътища. Екипи работници обновяват къщата на клана Си и изграждат музей за патриарха.

В древната традиция, известна като фън шуй, мястото на гроба трябва да е благоприятно както за починалите, така и за техните наследници. Въпреки че Си Чжунсюн би трябвало да е бил атеист през целия си живот и комунист революционер, защото партията, на която служи, презира суеверието.

Мао Дзъдун, основателят на модерен Китай, оставя нареждания за обикновено погребение, само за да бъдат пренебрегнати от неговите другари, които балсамират тялото му и го поставят в огромен мавзолей на Площада на Небесното спокойствие в центъра на Пекин, пред който всеки ден се редят посетители.

Прахът на Дън Сяопин, който реформира маоистки Китай, е разпръснат от военен самолет над Източнокитайско море. Той няма гроб.

Си Дзинпин е различен. Той не е другар, а император. А императорите трябва да имат династии. Докато Си израства в китайския елит, за да поеме властта през 2012 г., работниците се трудят тежко върху паметника на баща му. Три години по-късно той вече е светилище, подходящо за императорски род. Единствено управниците на Северна Корея притежават нещо подобно. Местният комунистически началник е възнаграден за работата си от Си с място сред висшите партийни членове.

От една страна, култът към династията на Си е преувеличена разновидност на стандартната авторитарна практика. Ученици се подреждат пред добродушната статуя на възрастния мъж, за да пеят патриотични песни. Войници застават мирно и вземат и „за почест“ с оръжията си. Делегации и комитети пристигат с автобуси и се качват по стълбите, за да слушат витиевати речи. Екскурзоводите привличат благочестиво вниманието към изсечената в камъка максима: „Интересите на партията са на първо място“.

Този култ обаче е по-странен. Партийните интереси не са на първо място. Привилегиите на няколко семейства обаче са, но не повече от тези на властващия клан. При проследяването на живота на Си Дзинпин човек вижда удивителното преобразяване на Китай от бедно земеделско общество в сложна модерна държава. Това е нация, която може да изстрелва космически сонди, да произвежда ваксини, да води кибервойни, да управлява високоскоростни влакове, да строи нови градове. И всичко това с население по-добре образовано, изхранвано и обгрижвано от когато и да било в писаната история. Би трябвало да е надраснало старите императори, но не е.

Странният огромен паметник се издига близо до невидима Драконова линия, казват таоистки учени и експерти по фън шуй. Тя се простира от морето до планината Цинлин, която разделя страната на северна и южна част, и е известна като Драконовата вена на Китай. От сумрачната епоха на първия император китайските монарси са вярвали, че земните им сили са свързани с природните. Говори се, че Драконовата линия не бива да се прекъсва, защото тогава династията може да падне.

Излиза, че Си Дзинпин многократно се е отвличал от задачата си да управлява 1,4 милиарда души, за да нарежда разрушаването на постройки, които нарушават съвършените очертания на веригата Цинлин, при което неговите подчинени са изхвърляли хора от домовете им и са ги разрушавали, за да разчистят терена около паметника. И всичко това в името на грижата за околната среда.

Това ни казва нещо много важно: Си Дзинпин може и да е властелин на модерна страна, но е човек, чието мислене е много, много старо.

1.

Китай, 1953

Си Дзинпин е роден в заревото на революцията. В деня на неговото раждане 15 юни 1953 г. червени знамена се веят над Пекин, столицата на императорите. Високи сгради се издигат над развалините на господарските къщи в двора. Реки от велосипедисти се носят по широки улици към министерства и фабрики. Комунистите управляват от павилиони, където някога поети са флиртували с наложници.

Наричат своята държава Нов Китай.

Си ще живее в революционни времена. Расте, когато избухва хаос, защото партията се обръща срещу себе си. Съзрява точно когато Китай отваря вратите за реформа. Вижда поражението на либералните идеи и остава верен на диктатурата. Нейната победа е победа и за него. По-късно основава свой собствен култ към една-единствена личност. Това също е скъсване с миналото.

Има малко снимки на Си като дете. Той е дете на комунистически кадри, членове на партийния апарат, обучавани да управляват. Те живеят в охранявани привилегии, обградени със стена от партийна дисциплина и потайност. Никой не говори извън нея. Личното няма голямо значение. Политическото е най-важното. По такъв начин той ще живее своя живот.

Да си роден в Китай в средата на двайсети век означава да си част от най-големия поведенчески експеримент в писаната човешка история. По-късно в живота си Си ще подчертава родословието на своята държава: „цивилизация на почти 5000 години“ с „безброй триумфи“. В деня на неговото рождение, изглежда, то лежи разбито на отломки.

През XIX в. китайската империя се разпада. Последната династия произхожда от войнствения народ манджури , чужд за повечето китайци, които принадлежат към етническата група хан. Династията губи „небесния мандат“ в бъркотия от външни поражения и вътрешни бунтове. Милиони загиват. Реформите се провалят. Последният император абдикира през 1912 г. Създадена е република, която също затъва в раздори.

През 1921 г. група революционери основава комунистическата партия, за да внесе духа на болшевишка Русия в още една огромна бедна държава. Избухва гражданска война между комунистите и старите сили на притежателите на земи и богатства. Тогава Япония нахлува в Китай и се превръща в общ враг, но след поражението на японците гражданската война се подновява. Комунистите я печелят и техните врагове, известни като националисти или Куоминтан (Гоминдан), избягват на остров Тайван в изгнание. През 1949 г. Мао Дзъдун влиза начело на Червената армия в Пекин и основава „народна република“. Негова дясна ръка е закаленият кадър Си Чжунсюн.

Новите управници се настаняват зад стените, издигнати от техните предшественици. На Си Чжунсюн е отпуснато жилище в центъра на града. Спомени и романи разказват за чувството на объркване у мъже и жени, познаващи само полевата кампания, маршове наскок и квартируване в пещери. Семейният им живот рядко е гладък. Те се борят с болки, наркотици и кошмари. Но децата дават нов живот и революционерите имат много. Си Чжусюн има седем от два брака.

Шестото му дете Си Дзинпин се появява по времето, когато милиони китайци виждат надежда и възможности. Професионалисти идеалисти се връщат у дома, за да помогнат в строителството на страната. Един от тях е Ли Джъсуей, лекар, който се връща от САЩ и става личен доктор на Мао и скоро научава, че „гъста мъгла“ обвива живота на водачите. Д-р Ли познава добре Си Чжунсюн. Като ветеран Мао му поверява тайни: съперничества, нервни сривове и кризи сред техните другари. Той изглежда надежден.

Комунистите не забраняват всички неща от миналото. Бебето Дзинпин е родено в Годината на водната змия. Смята се, че неговите характеристики са на умна, общителна и емоционална личност. Родените под този знак обикновено успяват да израснат до върха заради способността им да са в точното време на точното място. Носещият късмет цвят на бебето е жълтият – цветът на кралските особи. Щастливите му числа са нула и пет. Всичко това грижливо се отбелязва от семейството.

Децата са повивани и отглеждани по традиционния начин. Обичайно е за младите майки да останат трийсет дена на легло след раждането. Не бива да излизат навън заради страх от настинки и инфекции. Дори не са могли да си мият зъбите или да се къпят, а били забърсвани с кърпи. Тази практика се споменава в „Книга на промените“ или И дзин, която е на 2000 години. Това време е известно като Месецът на седенето или зуо йези.

Майката на Си се казва Ци Син. По време на раждането му е здрава жена в края на двайсетте. Семейството има прислуга, така че тя само трябва да иска ястия, за които се смята, че подобряват майчиното здраве, като бульон от свински крачета с фъстъци или мазна супа от шаран, за която се смята, че стимулира производството на кърма. Младите майки спазват строга диета, която трябва да им помогне да възстановят своите телесни ин и ян. Не ядат сурови зеленчуци и плодове и не пият кафе и студена вода. Разрешена им е само гореща или хладка вода.

Бебето се отглежда при строг режим, който не окуражава много гушкането. Майката го държи в обятията си, за да го храни, но по-възрастните я окуражават да го оставя само в люлката. Лекарите казват, че ставите на новородените са деликатни. Те съветват крайниците им да бъдат масажирани. Общо казано не са привърженици детето да бъде направено прекалено зависимо. Детето и майката биват разделени и могат да спят отделно, като бдителни роднини са готови да успокоят плачещото дете.

Трийсетият ден от живота се отбелязва с раздаване на подаръци и празнуване. Добрите комунисти не практикуват таоистки пожертвания пред божествата, но някои неща си остават непроменени. Любвеобилни роднини даряват на момчето нечетно число боядисани червено яйца, всяко от които символизира благоприятна хармония, както и джинджифил и пари в червени пликове. В режима на трийсетия ден и празненството в неговия край се крие дълбоко разбиране, дължащо се на хилядолетията сурова действителност. Майката и детето са оцелели!

Китай през 1953 г. е много стара цивилизация, но много млада страна. Комунистите се виждат като авангард на новия начин на живот. Техният враг е капитализмът и неговата най-голяма сила Съединените щати. Те превръщат Китай в революционна държава, която обръща гръб на Америка, и държат вратата затворена в продължение на две десетилетия на праведна самоизолация. Мао се упражнява в реторика за разпространението на комунизма сред нациите, известни като Третия свят. Определение, измислено от френски учен година по-рано. На практика Китай се обръща навътре, както е правил и при предишни династии.

Преминаването на Мао към държавен контрол и самозадоволяване спира век и половина търговия през Тихия океан, известна като Китайската търговия. Тя започва с плаването на „Китайска императрица“, американски търговски кораб, от Ню Йорк до Гуанджоу през 1784 г. с товар от женшен и сребърни долари, а отплава за дома с чайове, коприни и порцелан.

Америка продължава в същия дух. Нейните отношения с Китай се развиват успешно и се задълбочават. Износът включва религия и конституционни идеи – анатема за трона, но опияняващи за китайските реформатори. През XIX в. двете нации се сближават. Миграционни вълни стигат до западното крайбрежие на САЩ от Китай и изграждат своите собствени истории за суровост и издръжливост. Мисионери и преподаватели пътуват в обратната посока и евангелизират с малко разбиране за разрушителното въздействие на странни доктрини върху крехкия социален ред.

Американското обвързване с Китай има множество измерения. Автори като Пърл С. Бък романтизират борбите на селячеството, войници обучават републиканските армии, банкери финансират годините на подем, а Шанхай танцува под звуците на джаза. Въодушевлението от тази среща е обобщено в разговорната китайска дума за Америка: мейгуо – хубавата страна.

Мао слага край на всичко това. Обръща се към Съветския съюз за материална помощ, политическа теория и затворена икономика. Мао прогонва западняците, обявява капитализма за враг и цитира Маркс, за да припомни на другарите си, че религията е опиум за народа. Скоро Америка и Китай воюват един срещу друг в Корея и има сблъсъци заради Тибет и Тайван, където Съединените щати държат на власт режима беглец на Чан Кайшъ. Любовната афера е свършила. На Америка ѝ остава да си задава въпроса, който с години трови политиката ѝ: кой изгуби Китай?

Докато бебето Дзинпин е в люлката, Народната освободителната армия се оттегля от последния си голям сухопътен конфликт в съвременността. На 27 юли се подписва примирие за прекратяване на Корейската война. Примирие, не мирен договор. Страните са Китай, Северна Корея, командването на Обединените нации в Южна Корея и Съединените щати. В резултат от тежката война по 38-мия паралел е теглена черта, която още устоява.

За Китай войната спечелва буферна държава под сигурен тоталитарен контрол. Десетки хиляди китайски „доброволци“ загиват по време на атаките с жива сила срещу американските, южнокорейските и съюзните сили. Победени до застой, те се връщат у дома, за да бъдат чествани като ветерани от „войната за съпротива срещу Америка и подпомагане на Корея“. Мао не се интересува от масовите загуби, които включват и най-големия му син Мао Анин.

Отвъд бреговете на Китай голяма част от света влиза в огрените от слънцето висини на 1950-те години – период на мир и възстановяване след Втората световна война. Но вече се издигат укрепленията на Студената война. На 5 септември Обединените нации отклоняват предложението на Москва за приемане на Народна република Китай, позволявайки на Тайван да запази мястото до гласуването в Общото събрание през 1971 г.

В Европа преобладава крехък мир между Съветския съюз и Запада, докато първите пориви на „вятъра на промяната“ започват да се усещат в Африка. Младата кралица Елизабет е коронована в Лондон на 2 юни, подпечатвайки британския преход от империя в Британска общност. Ерата на колониализма завършва.

У дома Си Чжунсюн помага на Мао да разработи първия китайски петгодишен план, който въвлича Китай в развитие по съветски модел, управлявано от държавата. Това е време на големи решения. Водачът излага своята „генерална линия“: теоретична рамка за Народната република. Тя казва, че социализмът ще управлява, а „буржоазната“ демокрация е свършена. Мао не допуска никакво несъгласие.

Задачата е смайваща: Китай трябва да се присъедини към модерния свят. Империята, загнила от подкупите и суеверията, не успява да отговори на научното развитие през деветнайсети век. Двайсетият донася напредък в технологиите, търговията и културните експерименти, но вижда също война, глад, епидемии, бедност и масова емиграция. По-късно Си Дзинпин го описва така:

„Китай е превърнат в полуфеодално и полуколониално общество, заплашван от чуждестранни сили. Честите войни разкъсват обществото и запращат китайският народ в бездната на голямо страдание.“

Ако Мао повежда Китай в рязка смяна на посоката, следващият катаклизъм настъпва през 1970-те години, когато неговите наследници решават да се „реформират и отворят“ към широкия свят. Съдбата на Си Дзинпин е да направи трето отдалечаване от ерата на глобализацията към „нов световен ред“ на тоталитарните държави. Той казва точно, че това е в съответствие с историята на партията и традицията. Но всичко това лежи далеч в бъдещето.

Победителите в гражданската война започват да живеят в модерни жилища с течаща вода, осветление и отопление. В началото още се чувстват близки с масите. Не е минало много време, откакто революционерите живеят в пещери, пътуват на магарета и спят под купчини дрипави одеяла, хранят се ориз и клисави питки. Издръжливостта, казва Мао, е в костите на китайския селянин. Революцията трябва да се учи от него.

Според стандартите на изчезналия императорски двор семействата на новия ред живеят просто, но добре през 1953 г. Разполагат с най-добрите медицински грижи, които бързо напредват в китайските градове. Могат да купуват прясна храна и потребителски стоки. Децата им се учат в добре организирани училища за висшите служители. Обаче отвъд кордона на специалната охрана народът има различен жребий.

Китайският народ търпи три десетилетия на конфликти, когато избухват сраженията по време на епохата на военните диктатори, появили се след абдикацията на последния император Пю И през 1912 г. Десетки милиони са мъртви. Между 1937 г., когато избухва пълномащабната война с Япония, и през 1949 г., когато Мао влиза в Пекин, индустриалното производство в страната спада почти наполовина. Макар да е огромна земеделска страна, Китай не произвежда достатъчно храна, за да се изхранва, затова хората умират от глад.

Сраженията са повредили голяма част от железопътните линии, за които правителството е задлъжняло на чужди банки. Инфлацията е разрушила домашната финансова система. Голям отлив на капитал и активи – понякога цели фабрики се прехвърлят в Тайван и британската колония Хонконг. Има масово изселване на таланти, предприемачи, учени, администратори и всякакви чужденци. Размерите на задачата стават ясни, когато Мао нарежда преброяване на населението през юни 1953 г. То установява, че населението надхвърля 582 милиона. Броят е със 100 милиона повече, отколкото се е смятало по онова време. Излиза, че избягалите са само демографска бележка под линия.

Една от пречките за прогреса е, че повечето хора са необразовани. В течение на хилядолетия писменият китайски е крепост от привилегии за научния елит. По време на последния император само една от петдесет жени може да чете и да пише. Половин век по-късно, когато комунистите идват на власт, деветдесет процента от страната е неграмотна и общува на диалекти.

Междувременно Япония, древният враг, се е индустриализирала, изобретила е проста писменост и се е превърнала в просветена сила. Дори след своето поражение през 1945 г. намира убежище под американския ядрен чадър, докато възстановява икономиката си и разрушените си от бомбардировките градове. Докато следвоенното общество на Япония процъфтява, тя преподава на Азия урок по издръжливост.

За разлика от това много китайци живеят в един вид замайване. Старите са видели техните осветени и почитани неща да изчезват. Хората на средна възраст се борят за оцеляване. Преброяването през 1953 г. разкрива, че очакваната продължителност на живота е по-малко от 44 години. На младите е казано, че е изгряла нова зора. Работата на комунистите е да ги убедят, че строителството на социализма върви.

Хора от онази епоха си спомнят страдания, които малцина от днешните живеещи в градовете млади китайци могат да разберат.

Половин век по-късно още могат да бъдат намерени следи от тях в селските домове в Северен Китай. Къщи от кал и тухли, някои с покриви от гофрирана ламарина, вода от кладенеца или близкия извор. Вътре пръстени подове, чисто изметени, и огън, който гори цял ден. Семейните одеяла са струпани върху канг – отопляема платформа, иззидана от тухли или глина, върху която спят всички. Когато се ражда Си Дзинпин, велосипедът е лукс за подобни домакинства.

Един разсекретен доклад на ЦРУ показва колко тежък е животът през тази 1953 г. Приоритетите на китайското правителство са толкова основни, че Агенцията разглежда урожая и природните бедствия като репери за стабилност. ЦРУ проучва суша, наводнения и причинени от времето щети в провинциите, където семената не е могло да бъдат засети и земята остава необработена. Добрата пролетна и зимна реколта поддържат живота на Китай, но битката за добър урожай от боб, царевица, памук и дини е тежка. Урожаят е толкова слаб, че в доклада се отбелязва, че земеделците не показват особен ентусиазъм да пласират продукцията си. Недоволството се увеличава и прелива.

Един от митовете е, че Мао оглавява широка народна революция, която помита „стария ред“ като утринна роса, както гласи поетичното определение на писателката Хан Суин . В действителност той оглавява завоевателна армия, командвана от потайна политическа организация, която сама е роб на чуждестранна политическа идеология – съветската разновидност на марксистко-ленинския канон. Мао не идолизира Сталин, но се учи от него. Само титаничен водач може да управлява партията, да командва армията и да „разрешава противоречията между хората“.

В началото Мао и неговите другари се придвижват с малки крачки. Пътят на Червената армия до победата води от провинцията до градовете. Тя не завоюва лесно изтънченото градско население. В най-големия град Шанхай магнати и гангстери управляват почти до последния ден. Партията се чувства слаба дори там, където изглежда силна. Затова скоро след като превзема Шанхай през 1949 г., само за един ден 500 криминални са осъдени на смърт.

Въпреки хаоса, насилието и бедността нов Китай спечелва големи придобивки. Съюзът му със Съветския съюз стабилизира северната му страна. Комунистът Ким Ир Сен управлява Северна Корея. Вярно, китайците нямат атомна бомба, докато американците подобряват своите ядрени оръжия, а Сталин е тествал първото през 1949 г. Обаче учените на Мао работят по въпроса. Самият председател се отмахва от него като „хартиен тигър“ и открито разсъждава колко милиона може да си позволи да изгуби Китай, докато централната му част остане незасегната. По груби сметки е прав. Китай си е осигурил защита зад разширените си граници, докато колониални държави изчезват и на тяхно място се появяват нови.

Изтеглянето на Британия от Индийския полуостров слага край на „голямата игра“ на Ръдиард Киплинг между Британската и Руската империи от картата на геополитиката. Червената армия влиза в земите, известни на Запад като Китайски Туркестан, подчинявайки мюсюлманските бунтовници и мистици, за да поеме управлението на големи площи, които са се изплъзвали на династиите от миналото. Будистката страна Тибет започва да гори по краищата – прелюдия към насилственото ѝ включване в китайската държава. Неспокойните гранични земи не интересуват по-голямата част от китайците, които живеят в центъра на историческите земи на хан. Мнозина са благодарни за края на войната пред техния праг. Пропагандата възхвалява този период като време на визия и надежда.

Си Чжунсюн е типичен представител на новите управници с множество постове в партията и държавата. Той отговаря за пропагандата, образованието и културата, като същевременно взима участие в подчиняването на неспокойните райони на Тибетското плато и безлюдния Далечен изток на Китай. Ще прочетем още как предпочита умерени практически инициативи, чиято цел винаги е партията да запази своята еднолична власт. През 1953 г. той е на върха, като получава роля и влияние, които надхвърлят формалните му постове.

Зад фасадата комунистите стигат до неумолимия ритъм на марксистко-ленинската класова борба. Мао скоро се освобождава от некомунистическите спътници, които се струпват около него, докато обявява Народната република от Вратата на небесния покой. Хиляди войници на куоминтана са обкръжени. Мнозина са екзекутирани и над един милион „бандити“ са унищожени. „Мисловните реформи“ в партията процъфтяват и тя организира мрежа от шпиони в кварталите и на работните места. Всеки трябва да принадлежи към една работна единица или тен уей. Обществото се регламентира в името на „освобождението“.

Рухването на националистическите армии и бягството на техните водачи става толкова бързо, че има само малко планове. Мао предпочита поетични визии пред технократско управление, делегирайки ежедневната бумащина на група идеолози работохолици. Комунистите имат недостиг от опитни администратори. Силни са в областта на военната логистика, но трябва да се научат как да управляват.

В началото комунистите търпят капиталистите и частните предприятия. Скоро те са завладени. Държавата става могъща и поема контрол върху средствата за производство, за да индустриализира Китай, както учи Маркс. Строи железопътни линии, стоманолеярни, електроцентрали, мостове и заводи. В провинцията радикализмът на Мао процъфтява. Старото общество избледнява, жените получават свобода да си намират работа и да се омъжват.

Партията управлява програми, за да научи селяните да четат и пишат. Мнозина за първи път откриват колко струва реколтата им и колко би трябвало да заработят. Мао изпраща в провинцията „работни групи“, чието обикновено наименование прикрива способността им да отприщят революционно насилие. Те слагат начало на масова кампания за „поземлена реформа“. Конфискуват собствеността на земевладелците, разделят селското население на класи и изпълняват определени квоти за разстрели и линчувания. „Класовите врагове“ са разстрелвани, пребивани до смърт, клани, бесени на дървета, удавяни и оставяни да умрат от глад. Някои са заровени живи в собствените им ниви. Оцелелите са изселени и изпратени в работни лагери, където повечето загиват.

Водачите също носят отговорност за тези мизерни банални смърти. Историкът Франк Дикьотер от Хонконгския университет открива документи, които разкриват, че Дън Сяопин, един от петимата вицепремиери през 1953 г. и по-късно икономически „реформатор“, издава ураган от заповеди да се убиват класови врагове. Членове на елита печелят червени точки с присъединяването си. Един ентусиаст на „работните групи“ е Уан Гангмей, култивираната елегантна съпруга на бъдещия президент Лю Шаоци, която настоява нейните другари да втвърдяват сърцата си за каузата. Личната вина на Си Чжунсюн за политически убийства ще бъде разгледана по-нататък в тази книга. Бо Юбо, един от „безсмъртните“ на революцията, чийто син ще участва в историята на Си Дзинпин, преценява, че са умрели два милиона души. Всички Маови палачи потапят ръцете си в кръв. Когато линията на председателя се променя, настъпва техният ред да паднат.

За Мао чистките не са нещо ненормално или знак, че партията е излязла извън релси. Чистката е инструмент за катарзис, за изковаване на властта в огъня, който поглъща старомодните, нелоялните или неадекватните другари. Мао възприема Сталиновото предписание, че партията се обновява чрез редовните промени. А и това всеки път засилва човека на върха.

За Си Чжунсюн, неговата жена и малките им деца животът изглежда спокоен далеч от цялото това насилие и терор. Както личи по всичко, те се оказват сред победителите. Снимки на двамата ги показват усмихнати до богато украсена стена. Той е среден на ръст, леко закръглен, с идеално изгладена партийна униформа. Тя носи дълго палто, което изглежда предизвикателно модно. Двамата правят всичко възможно да предпазят децата си от истината за постоянната несигурност. Но дори през шеметната 1953 г. възрастните знаят, че да живееш близо до върха, близо до Мао, е като да си на крачка от бездната.

2.

Бащински фигури

Си Дзинпин посещава първото си училище в императорските градини. Детската градина Бей Хай е в сърцевината на маоистки Китай. Наименованието означава Северно езеро, защото тя се намира до един от трите изкуствени водоема, създадени от ландшафтния архитект на последния император близо до Забранения град.

Централното и Южното езеро заедно са наричани Джунанхай. Павилионите около тях са резиденции и офиси, използвани от Мао и неговите приближени. Мястото е строго охранявано. Днес Джунанхай на разговорен език означава място като Белия дом или Кремъл – седалище на властта. Детската градина Бей Хай няма атрибути на властта, макар да е на една ръка разстояние от него. Нейните ученици влизат през големи червени врати, монтирани в каменни арки. Играят под сянката на високи дървета в оградено със стена пространство, покрито с чакъл и храсталаци. Мястото прилича на класическо убежище на учен.

Другарите на Си Чжунсюн от Народната освободителна армия поемат контрол над мястото през март 1949 г., когато гарнизонът на националистите се предава. Там вече има малка детска градина, управлявана от Социалния отдел на Република Китай, създадена след падането на последния император. Комунистите решават да я използват за младшите членове на собствената си династия.

Четири месеца по-късно училището се разширява, като включва обгърнат от зеленина дом на удоволствията, наричан Градина на небесната копринена буба. То започва да приема синовете и дъщерите на новата управляваща класа. Официално е за децата на „революционните кадри и военните семейства“. Тези привилегировани ученици са първите, от които ще бъдат формирани идеалните граждани със собствени лекари, диетолози и здравеопазване на място.

По времето на малкия Си Дзинпин учебната програма и ежедневният ред вече са установени. Учениците носят червени вратовръзки и всяка сутрин се кълнат във вярност пред портрета на Мао. Децата пеят песни на председателя Мао и за славата на слънцето, което се издига от изток. Образованието е холистично – от музика, изкуство и общи познания.

Комунистическите учители използват прогресивни методи, но не се страхуват от китайските познания. Учениците започват да се справят със сложната писмена система в опростена форма, въведена след революцията, но това си остава трудна задача. Освен това учат аритметика, народни приказки, детски песнички, като те често са приспособени за „червената тема“.

Седнали в редици, децата се учат да скандират лозунги, които едва разбират. Китайците, получили подобно образование, го сравняват с религиозното обучение на Запад. За толкова млади умове това е нормално. Кара ги да се чувстват част от безподобна група наследници на революцията. Това е начинът на мислене, внедрен в Си Дзинпин.

Контрастът с детството на неговия баща не може да бъде по-голям.

Си Чжунсюн е роден през 1913 г. в окръг Фупинг, провинциален район със села и градчета в провинция Шанси. За неговите предци и потомци това е душата на Китай. Място, което ги кара да говорят за „привързаността си към жълтата земя“. Родителите му са земевладелци, но това не означава комфорт и леснина. Баща му Си Дзунгдъ умира в началото на четирийсетте, когато синът му е юноша. Майка му Чай Цайхуа живее само година по-дълго. Двамата се разболяват и умират от болестите си.

Семейното седалище е разположено близо до северната част на Сиен, град, пропит от древност. Тук първият император погребва армия от теракотени войници. Неговият наследник опасва града с дебели стени. Прикриван от планини и напояван от реки, Сиен изскача от легендарната жълта земя в подветрената страна на пустото льосово плато. Той се издига в началото на Пътя на коприната в центъра на страната, столица на десет династии в течение на две хиляди години. В различни времена Сиен е не само императорски град, но и процъфтяващо изтънчено място за търговия и култура, където се срещат различни раси, религии и традиции.

Си Чжунсюн няма нищо общо със славните дни на Сиен, които лежат далеч в миналото. Революционери като него произлизат от различно наследство: легендите за бандити в китайския фолклор. Те са обитатели на онова, което историите наричат „реките и езерата“. Далеч от организираното йерархично общество с неговите данъци, длъжностни лица и дворянство. Те се откъсват от вековния статичен свят на послушните поданици и доброжелателния владетел. Мао е отличен пример за блуждаещо неспокойно съзнание, което намира отговора в революцията, и Си Чжунсюн е един от неговите последователи.

Официалните биографии на Си Чжунсюн са постни и агиографски. В тях се казва, че като ученик се присъединява към заговор за отравянето на непопулярен учител. По това време е на четиринайсет и тъкмо е изгубил баща си. Биографиите го описват като пламенен младеж с бунтовно чувство за несправедливост, който хвърля целия си живот в постигане на каузата.

Много от съучениците на Си Чжунсюн в средното училище в Личън са разпалени от увлечението, което обзема китайската младеж след края на Първата световна война. Те се чувстват предадени от Версайския договор, който предава североизточната китайска провинция Шандонг, дотогава германско притежание, на Япония. Повечето обвиняват американския президент Удроу Уилсън за това, че не се опълчва на колониалните сили, които отрязват части от Китайската империя.

Учащите се струпват по улиците на Пекин на 4 май 1919 г., за да демонстрират срещу Версайския договор. Протестът им е безрезултатен, но датата дава името на реформаторското движение Четвърти май. Далечните гръмотевици още ечат в централните области години по-късно, предизвиквайки отегчени млади мъже и жени да избират патриотични и прогресивни каузи.

Според официалните документи Си Чжунсюн става член на Комунистическата младежка лига през 1926 г. Партийните агитатори раздухват възмущение срещу националистическото правителство на Чан Кайшъ. Те твърдят, че той се кланя на чужденците, съюзява се с богатите и държи селяните във феодално робство. Много от тези неща са верни, както всеки умен младеж може да види и сам.

През 1928 г. местните комунистически кадри подтикват учащите се да демонстрират. Властите реагират остро. Си Чжунсюн е вкаран в затвора, където скоро се превръща в доказателство на афоризма, че затворът е отлична академия за революция. Смесвайки се с другите затворници, той попива онова, което казват. През април същата година става пълноправен член на комунистическата партия.

След освобождаването му посвещава живата си изцяло на партийната политическа и военна работа. Китайските комунисти са верни на своите болшевишки учители в Русия. Те отхвърлят идеята за реформи чрез конституционни промени или политическо договаряне. Единственото решение е свалянето на стария ред.

Разстоянието от цял век помага човек да си представи 1920-те през очите на младеж, развълнуван от резките политически промени, невиждани от десетилетия. Правенето на революция е не само удовлетворително, но и голямо приключение. То съдържа обещанието, че ако паднеш в битката, ще станеш мъченик, а не падналия роб на някой от метежните военни диктатори. Образованите революционери знаят, че на тях се пада привилегирована роля, защото повечето хора не могат да четат и пишат. Те държат Нов Китай в ръцете си.

Накратко казано, Си Чжунсюн е деен в селското движение. Той се дразни от партийната дисциплина, но я приема. Лидерите му нареждат да работи с генерал Янг Хуча, местен военачалник, верен на омразното правителство. Това е време на промени, двусмислени съюзи, омразни на много комунисти. Пуристите подтикват партията да предприеме независими действия, а прагматиците искат да изчакат подходящото време. Този спор води до шпиониране, предателство и репресии.

Си Чжунсюн изкарва по-малко от две години в компанията на военачалника, като заговорничи и планира от позицията си на организатор на транспорта за военните части. През март 1932 г. организира метеж, докато войската влиза в провинцията Гансу западно от Сиен. Организиран дилетантски, бунтът завършва с кръв, отрязани глави и екзекуторски взводове, когато генерал Янг Хуча си отмъщава.

След като избягва, Си Чжунсюн преплува на кон река Уейхъ, за да се присъедини към банди комунистически партизани, които действат в по-безопасна местност. Районът е известен като Шанси-Гансу граничен съвет . Си се отличава като командир. Неговите бойци отблъсват правителствените сили и разширяват територията под контрола на съвета. След успеха техният район се превръща в Революционния базов район на Северозапада. Влиза в партийната история като Янански съвет, тъй като ККП следва руската терминология.

През следващите пет години еднообразна работа Си се превръща в интендант на революцията. Това е жизненоважна работа, която изисква чиновнически умения и дълги часове тежка работа на изкуствена светлина. Водещата фигура е симпатичен другар на име Лю Джъдан. Той е по-добър във воденето на партизани, отколкото в планирането на реквизиции, така че има нужда от добри администратори. Кадрите изграждат мрежа от села, пещерни обиталища и снабдителни складове, които се превръщат в редути, когато Червената армия – фактически групировка от редовни части, милиции и бунтовнически банди – отстъпва в огромните простори на „жълтата земя“, избягвайки от враговете си по време на легендарния Дълъг марш на Мао.

Дългият марш е обгърнат от митове. Провежда се между 1934 и 1935 г. Всъщност не е един марш, а общо три. Първо Червената армия прави преход във вътрешността под командването на Мао. Председателят е сниман да язди кон, с философски вид. Почти всички цифри се оспорват от модерните китайски историци, но е казано, че на път тръгват 65 000 войници и цивилни. Те изминават около 9600 км – Мао дава различни оценки – из Западен Китай, където прекосяват реки, изкачват върхове и пресичат безплодни пустини. Когато стигат Янан, са останали по-малко от 8000. Отнема още една година, докато Втора и Четвърта Червена армия стигат при своите другари.

Американският кореспондент Едгар Сноу написва героична равносметка на марша в излязлата си през 1938 г. книга „Червена звезда над Китай“ – категорична равносметка как лидерът може да превърне поражението в победа. Мао използва времето да стовари насилие върху своите собствени редици. За него кризата е възможност да превземе партията. Той обвинява колективното ѝ ръководство в Шанхай за грешки и подкрепя всеки, който приема неговата линия.

Спорът е заплетен, но същността му е проста. Партийните водачи смятат, че Китай трябва да следва Русия и да направи промишлените работници авангард на революцията. Мао смята, че правилният начин е да се мобилизират всички: земеделци, фермери, работници и пастири от планинските пасища, така че провинцията да обгради градовете. Случва се така, че Сталин се съгласява с него, пишейки по-рано, че китайската революция не е като съветската, тъй като в Китай никога не се развива голям градски пролетариат. Така Мао получава идеологическо прикритие.

Тези неясни теории означават малко на терен, където думата има убийството. Дори в отдалечените места борбата за оцеляване идва на първо място, защото комунистите се хвърлят с удоволствие в репресиите. Партизаните на ръководството арестуват дисидентите и ги хвърлят в примитивни затвори. Мнозина са разстреляни.

В Шанси Си Чжунсюн, Лю Джъдан и трети човек, Гао Ган, се оказват на погрешната страна в спора. Като последователи на Мао са хвърлени в килия. През нощта чуват шум от копане отвън и питат пазача какво е това. Той им отговаря, че се копаят гробовете им. Като по чудо или поне така гласи одобреният по-късно разказ, Мао пристига на мястото със своите хора от първата Червена армия. „Спрете екзекуциите!“, нарежда той и заповядва арестите да спрат.

Така Си Чжунсюн е спасен лично от Мао от страшна смърт. След това Мао поверява отговорността за района на Лю Джъдан и прави Си Чжунсюн и Гао Ган негови заместници. Всички съставки на една притча са налице, ако не е краят. След време Лю Джъдан губи властта и е изпратен да командва части на бойното поле. Сраженията са незначителни, залозите ниски, ресурсите недостатъчни. През 1936 г., може би в опит да си върне славата, Лю Джъдан води самоубийствена атака срещу силите, които пречат на Червената армия за преминаването ѝ на изток. Загива на бойното поле и е обявен за мъченик.

Лю Джъдан изчезва от живота, но не и от политиката. Напротив, както ще видим. Гао Ган става лидер със заместник Си Чжунсюн. Си скоро затъмнява своя началник. Издига се в системата, за да стане секретар на Северозападното бюро на партийния Централен комитет (в китайския комунизъм секретарят е най-могъщото длъжностно лице) и заместник-политкомисар на Северозападната сухопътна армия. Това са длъжности, които изискват хладнокръвие и оскъдна съвест. Той е само на трийсет и две.

В средата на размириците Си Чжунсюн намира време да се ожени. Съпругата му е Хао Минжу, революционен войник с произход от Шанси. Женят се през 1936 г. и имат един син и две дъщери. Семейният живот в Янанския редут е двойно по-стресиращ. Много двойки изковават връзки с кланове и политически съюзи, като са наясно че посвещаването на революцията означава отиване на война и може би оставяне на вдовици и сираци след себе си. Но има и още нещо. Янан е гнездо на оси, в което хората разпространяват слухове и шпионират останалите. Всички живеят в сянката на предателството. Защо?

За Мао войните срещу японците и Куоминдана са на второ място след войната срещу неговите собствени другари. В действителност комунистите бегълци прекарват повече време в бой едни срещу други и срещу своите сънародници, отколкото срещу японската императорска армия. През 1942 г., в разгара на войната в Тихия океан, Мао избира да започне яростна кампания за „корекция“ в безопасността на Янан.

Историята е реконструирана от един самоук китайски историк, Гао Хуа, в „Как изгря червеното слънце“, голяма книга, издадена от Китайския университет в Хонконг през 2000 г. Тя разказва как Мао унищожава хора в неспирни цикли от чистки, за да вземе властта в свои ръце. Прегрешенията на жертвите рядко имат значение: плакат, стихотворение, пиеса, коментар, песен – всичко върши работа. Късметлията оцелява с публично унижение, сесии на „самокритика“ и обиди. Джоу Ънлай (Енлай) по-късно най-любезната китайска личност на световната сцена, се измъква чрез сервилно самоунижение. Онези с по-малко късмет умират от ръцете на Маовите екзекутори.

Други историци дисиденти отдавна са отправили предизвикателства към други догми от култа към Мао. Покрай другите ереси твърдят, че Дългият марш е по-къс, отколкото твърди Мао, че някои от неговите „герои“ умират при банални произшествия, че Червената армия избягва колкото може повече сраженията и че кампанията за „поземлена реформа“ в района на Съветите е ужасна грешка, която възхвалява насилието и довежда до смъртта на хиляди невинни.

Всичко това е изтрито от историята, когато партията печели властта, но за онези, които оцеляват, уроците от Янан са мрачни. Си Чжунсюн е един от оцелелите. На Мао му е удобно да ги държи заедно с Гао Ган като пример за верни другари, които следват правилната линия. Си научава, че стоене близо до председателя е единствената надежда. Това го държи във властта на Мао.

Си Чжунсюн оцелява, но бракът му – не. Той се разделя с жена си през 1944 г., две години след психологическата травма от чистките заради „корекцията“. Вероятно тя продължава да се грижи за техните три деца. Военновременните бракове в Китай по това време са импулсивни – само за година той е женен за втори път.

Новата му съпруга е Ци Син, дъщеря на чиновник от режима на Куоминдана. Родена е в провинция Хъбей в Северен Китай през 1926 г. Докато със сестра си порастват, те се разделят с баща си по политически причини – нещо обикновено по това време. Напускат Пекин, когато градът пада в ръцете на японците, и се присъединяват към комунистическото движение.

Ци е роден борец. Влиза в партийния Политически и военен университет за съпротива срещу Япония и става дете войник в Осма Червена армия още докато е девойка. Говори се, че е участвала в сражения. Избрана заради своето усърдие, учи в партийната школа за лидери и следва в Янан през 1943 г., когато среща Си Чжунсюн, който все още е женен за първата си съпруга. Има известно идеологическо сватосване, преди двойката да се ожени в партиен офис в пещерните обиталища в района на 28 април 1944 г. Скоро след сватбата Ци е изпратена да работи в „поземлената реформа“ сред селяните в Северен Шанси. Брутална работа. А съпругът ѝ се връща към своите задачи.

Правенето на война и революция им отнема времето още пет години: първото им дете, Циаоциао, е родено през 1949 г.

По това време Си Чжунсюн вече е получил наградата за верността си към Мао. Освен това го бива в онова, което върши. През последните години на Втората световна война той е воин в базов лагер и използва трудно научената си експертиза в администрирането, за да държи машината в движение. Направен е заместник на началника на Организационния отдел на партията, чието обикновено наименование крие огромна власт върху кариерата на всеки партиен кадър. Спечелва си име на човек, който взима прагматични решения.

Нищо от това не означава, че е приключил с войната. Комунистите са готвят да воюват с Куоминдана, който е решил да опита да спечели гражданската война. Това е фатална грешка от негова страна. Моралът и инерцията са на страната на революционерите. Си Чжунсюн взима участие в ранните битки, отбива нападение срещу Янанския съвет и помага на Червените армии да се измъкнат от обкръжение. През 1947 г. конфликтът бушува с пълна сила.

Някои, които познават Си Чжунсюн през по-късните години, отдават неговото пиене и избухливост на ужасния стрес през онези години. Подобно на много други китайски комунисти, той прекарва повече от десетилетие и половина от живота си в бойни действия. Победата в гражданската война не е предрешена. Куоминданът разполага с добри генерали. Един от тях дори превзема Янан, нанасяйки удар срещу комунистическата крепост, докато Червената армия не събира силите си и не изхвърля врага. Известността на Си Чжунсюн е изградена по време на кампаниите през 1947 – 1949 г., когато той служи в щаба на един от големите китайски военни водачи маршал Пън Дъхуай. Накрая Червената армия надделява и на 1 октомври 1949 г. Мао обявява създаването на Народната република.

Натоварването е двойно, защото комунистите не само водят война, но и раздират селското общество с цел да го изградят наново. Това изисква използването на сила. Във всички съветски райони „работни групи“ отиват в селата, за да идентифицират „земевладелците“ и класовите врагове. Избухва епидемия от сочене с пръсти и уреждане на сметки, защото селяните разпалват стари вражди или скриват собствеността на някой съсед.

Мао глези радикалите, вярвайки в чистотата на класовото насилие. Но Си Чжунсюн сочи случаи, в които амбициозни кадри погрешно идентифицират земевладелци само за да изпълнят квотите си за борба с врага. Безброй бедни хора са убити, обикновено от техните съседи, защото притежават няколко окаяни парчета земя или са наследили селска къща. Евфемизмът „поземлена реформа“ започва да означава хекатомба на по-добрата част от провинциалното селячество. На предполагаемите победители не им минава през ум, че това само прави режима господар на тяхното бъдеще. Земята ще бъде конфискувана, колективизирана, преразпределена и отново парцелирана и раздадена на семействата, след като политиката в предстоящите десетилетия ще се промени.

Един факт се набива на очи. По времето, когато Си Дзинпин става властелин на Китай през двайсет и първи век, значи шейсет години по-късно, цялата земя е още собственост на правителството и китайските граждани са само наематели. Сякаш един вид феодализъм е заменен от друг.

В хаоса на класовата борба гласовете за модернизация са малко. Но Си Чжунсюн става известен като един от тях. Неговото време настъпва в Синдзян, пуста западна пустинна част, по онова време населявана главно от уйгури. Тюркски народ, който практикува исляма и се изхранва със земеделие и скотовъдство. За много мюсюлмани това все още е Източен Туркестан. На китайски наименованието означава „нова граница“.

Радикалите нахлуват в Синдзян в килватера на Червената армия, решени да водят класова борба сред обикновените хора, които нямат представа какво означава това. И предизвикват възмущение заради конфискуването на добитък и отнемането на земи, притежавани от религиозни фондации. Освен че е жестоко, това е безотговорно. Комунистите наскоро са потиснали въстание в Северен Синдзян и се борят да подчинят размирен район, където китайското и руското влияние се борят за надмощие от деветнайсети век сред местните религиозни и бандитски групи. Дори Мао вижда, че в това няма смисъл, и си разрешава да бъде убеден от Си Чжунсюн. Нарежда да се прекрати тази политика, освобождава много затворници и изпраща подстрекателите у дома.

През 1951 г. Си се изправя пред същия проблем на Тибетското плато. Жаравата от бунта на мюсюлмански военачалник тлее в китайската провинция Цинхай, където победените мъже разбунват кротките тибетски племена там, като ги предупреждават, че те ще са следващите. Скоро избухва въстание. Народната освободителна армия (както е известна сега) изпраща части, за да се справят с неговия водач Сян Циен, но Си аргументира за политическо решение. Пращат пратеници, сред които е Панчен Лама, втората по ранг фигура в тибетския будизъм. Религиозното правителство в Лхаса, оглавявано от Далай Лама, наблюдава с безпокойство как Народната освободителна армия превзема село след село близо до неговата територия.

Накрая търпението и придумването се отплащат. Бунтовниците приемат щедри условия, затворниците са освободени и Сян Циен слиза от планините, за да се закълне във вярност, и приема пост в местното правителство. Тази стратегия е модел на китайския финес за постигане на партийните цели с минимално прилагане на сила. Това също печели време и пространство за Народната република преди нахлуването и окупацията на Тибет по-късно през десетилетието. Самият Далай Лама идва в Пекин, където намира Си Чжунсюн за „много дружелюбен и непредубеден“ и му прави подарък – часовник „Омега“. Мао похвалва Си Чжунсюн и го сравнява със стратега в един от най-големите китайски романи „Романсът на трите кралства“ .

Споменът за тези политики кара някои да вярват, че щом Си Дзинпин дойде на власт, ще се държи с хитростта и предпазливостта на своя баща в Синдзян и Тибет. Тези надежди ще бъдат разочаровани.

През 1953 г. Си Чжунсюн е един от главните в режима. Премества се е в Пекин, за да работи в Държавния съвет, китайския кабинет. След това заема поста на шеф на пропагандата и отговаря за културата и образованието. Към него в столицата се присъединява неговият стар другар по оръжие Гао Ган, който е сложен начело на Държавната планова комисия – двигателя на социализма в Нов Китай. Престижът и службата изглеждат сигурни.

С ново младо семейство Си Чжунсюн изглежда готов за политическо дълголетие и домашен мир. Но хората от северозапада, живели по време на чистките и контрачистките, знаят, че късметът им може да се окаже кратък. В Джунанхай има нов император, чиято прищявка може всеки момент да се промени. Подобно осъзнаване изисква степен на познание, далеч надхвърлящо това на малките главици, които се събират всяка сутрин в детската градина Бей Хай. Но то ще ги следва през целия им живот.