Сразени ангели
Ричард Морган
Откъс
Сразени ангели
Ричард Морган
Посвещавам на Вирджиния Котинели
Първа част
Засегнати страни
"Войната е като всяка друга лоша връзка. В един момент искате да се откажете, но на каква цена? И което е по-важно, след като се отървете, дали ще сте по-добре отпреди?"
Квелкрист Фалконър
"Дневник на кампанията"
Първа глава
Първата ми среща с Ян Шнайдер беше в орбитална протекторатска болница, на триста километра над разкъсаните облаци на Санкция IV, когато изпитвах неистови болки. Ако трябва да се вярва на официалните източници, Протекторатът нямаше никаква работа в околопланетното пространство на Санкция - жалките остатъци на планетното правителство настояваха истерично, иззад дебелите стени на своите бункери, че проблемът е чисто вътрешен, а местните корпорации мълчаливо се бяха споразумели поне за известно време да се придържат към същата политическа линия.
По същата причина корабите на Протектората, които се бяха появили в системата малко след като Джошуа Кемп бе развял знамето на революцията в Индигоград, бяха с променени опознавателни кодове и с документи за дълговременно наемане от различни корпорации, засегнати от конфликта. Тези от тях, които не бяха изтеглени навреме от небето над планетата, след като Кемп нареди неочаквано да бъдат обстрелвани със закупени втора ръка, но въпреки това доста ефикасни самонасочващи се мародерни бомби, щяха да бъдат препродадени за скрап отново на Протектората, а загубите, естествено, щяха да бъдат покрити от общинските данъци. Така всички участници щяха да излязат с чисти ръце. А междувременно ранените старши офицери се евакуираха направо от полесражението и се транспортираха далеч от бойното поле, което бе една от основните причини да избера воюваща страна. Войната бе започнала да придобива доста неприятни мащаби.
Совалката ни изсипа право в товарния хангар на болницата, използвайки за целта конвейерна лента, наподобяваща тази за зареждане с бомби, само дето върху нея бяха подредени евакуационни капсули. Целият този процес бе извършен с безцеремонна припряност. Все още чувах пискливия вой на двигателите на кораба, когато някой отвори моята капсула и въздухът от хангара направо прогори дробовете ми с мраза на наскоро продухания космически вакуум. Всичко наоколо, включително и лицето ми, за секунди се покри със скреж.
- Ти! - чух женски глас, лаконичен и напрегнат. - Боли ли те някъде?
Премигнах, за да прогоня скрежа от миглите си, и погледнах окървавената си униформа.
- Опитай да познаеш - изграчих.
- Фелдшер! Инжектирайте ендорфин и антивирусен серум! - Тя се наведе над мен и аз почувствах облечените й в ръкавици ръце да ме опипват по главата. В същия миг някой опря студеното дуло на инжектора и впръска в шията ми назначените лекарства. Болката намаля чувствително. - От фронта на Здрач ли те докараха?
- Не - отвърнах с отпаднал глас. - От атаката на Северния край. Защо, какво е станало при Здрач?
- Някакъв тъпак с големи звезди на пагоните току-що е наредил тактически ядрен удар - в гласа на докторката се долавяше едва спотаен гняв. Ръцете й шареха по тялото ми, търсейки поразени места. - Е, поне нямаш радиационна травма. Химическа атака?
Наклоних глава към десния ми ревер.
- Ей тука има индикатор. Би трябвало да покаже.
- Няма го - отвърна тя. - Заедно с част от рамото.
- Ох! - изстенах. - Мисля, че съм чист. Защо не ми направите клетъчно сканиране?
- Е, при нас няма да стане. Клетъчните скенери са монтирани в приемното. Като разчистим там от предишните гости, ще те преместим. - Тя вдигна ръце. - Къде ти е шифърът?
- На лявото слепоочие.
Някой изтри кръвта от посоченото място и аз почувствах светлината на лазерния дешифратор да преминава по лицето ми. Машината изписука одобрително, след което ме оставиха на мира. Значи бях преминал.
Известно време просто си лежах там, оставяйки на ендорфина да се бори с болката и превъзбуденото ми съзнание. Някаква отвлечена част от ума ми продължаваше да се чуди дали тялото, което носех, може да бъде спасено, или ще трябва да ми "нахлузят" ново. Знаех, че Клинът на Карера държи няколко неголеми, но добре заредени банки с материал за клониране, взет от т.нар. незаменим персонал, и като един от петимата бивши Емисари на Карера със сигурност се числях към този немногоброен елит. За съжаление понятието незаменим е нож с две остриета. От една страна, то ти осигурява първокласно медицинско обслужване, включително пълно телозаместване. От друга обаче, единствената цел на споменатото обслужване е да те върнат час по-скоро обратно в пъкъла, където са те пратили. За разлика от теб редовият войник, с тяло, повредено отвъд възможностите за възстановяване, ще бъде подложен на съвсем проста процедура - някой ще измъкне коровата "колода" от гнездото в горния край на гръбначния стълб и ще я прибере в портативното хранилище, където вероятно ще изкара цялата война. Не е най-добрият изход, защото въпреки широко разпространеното мнение, че Клинът се грижи за своите, не съществува гаранция за скорошно "пренахлузване" в ново тяло. Всъщност, след последните няколко месеца, прекарани сред разрушение и хаос, възможността да ме прехвърлят в изолираната забрава на хранилището ми се струваше повече от привлекателна.
- Полковник. Ей, полковник!
Отворих очи. Не знаех какво ме накара да дойда на себе си - дали емисарската подготовка, заради която част от съзнанието ми винаги бе нащрек, или нещо в гласа, който ме викаше. Извъртях глава да видя кой говори.
Изглежда все още се намирахме в хангара. На носилката до мен лежеше проснат млад, мускулест мъж, с късо подстригана черна коса и изненадващо интелигентни черти на лицето, които дори ендорфиновата маска не бе в състояние да замаже. И той като мен бе облечен в бойната униформа на Клина, само че не му беше по мярка, а и дупките по нея като че ли не съвпадаха с тези в тялото му. На лявото му слепоочие, там, където трябваше да е шифърът, зееше широка рана от изгаряне.
- На мен ли говориш?
- Да, сър. - Той се подпря на лакът. Явно дозата му бе по-малка от моята. - Май този път погнахме проклетия Кемп, а?
- Интересна гледна точка. - За миг пред погледа ми се мярна картината на изтребения 391-ви взвод. - И къде, според теб, ще избяга? Искам да кажа, имайки предвид, че това е неговата планета.
- Ами, аз си мислех...
- Не те съветвам да го правиш, войнико. Не си ли чел инструкцията за постъпване на служба? А сега млъквай и си пази кислорода. Ще ти трябва.
- А, слушам, сър. - Гледаше ме доста ококорено и по начина, по който се озъртаха войниците от съседните носилки, предположих, че никой от тях не е чувал офицер от Клина да се изразява така. Подобно на всички останали войни, тази на Санкция IV бе пробудила някои заспали представи за дълг и чест.
- И още нещо.
- Полковник?
- Нося лейтенантска униформа. Командният профил на Клина не включва ранга полковник. Опитай се да го запомниш.
След което тялото ми бе залято от нова вълна на нарастваща болка, която заблъска ендорфиновите стражи, заели позиция на входните рецептори на мозъка ми, а когато болката преодоля защитата им и се промъкна навътре, те започнаха да пращат истерични съобщения за заплаха от функционални нарушения. Усмивката, която от известно време бе застинала на лицето ми, се стопи като небето над Здрач и аз изведнъж изгубих интерес към всичко останало, освен пищенето.
Когато отново се събудих, някъде под мен капеше вода, а по лицето и раменете ми трепкаше слънчева светлина. Някой вероятно бе смъкнал разпокъсания ми мундир и сега бях облечен само с униформената фланелка. Помръднах с ръка и пръстите ми докоснаха добре рендосани дъски. Усещах слънцето дори през затворените си клепачи.
И нямаше и следа от болка.
Седнах, чувствайки се така добре, както не се бях чувствал от месеци насам. Лежах върху малък, простичко скован пристан, който се простираше на десетина метра навътре в нещо като фиорд или морски залив. Ниски заоблени планини затваряха залива от две страни, а над тях се носеха пухкави, безгрижни облачета. Малко по-навътре в залива едно семейство тюлени подадоха глави над водата и взеха да ме разглеждат навъсено.
Тялото ми бе познатият афрокарибски "ръкав", който носех още от времето на атаката срещу Северен край, само че изглеждаше съвсем здраво и без драскотина по него.
Така значи.
Чух стъпки по дъските зад мен. Извъртях глава и заех инстинктивно ембрионална поза. Доста след това в съзнанието ми изникна успокояващата мисъл, че в реалния свят никой не би могъл да се доближи на такова разстояние от мен, без да го засекат дистанционните рецептори на моя "ръкав".
- Такеши Ковач - произнесе жената в униформа, която се бе надвесила над мен. - Добре дошли във възстановителното отделение на вашата корова колода.
- О, колко мило - изправих се и не поех протегнатата й ръка. - Все още ли съм на борда на орбиталната болница?
Жената поклати глава и отметна платиненорусата си коса назад. Имаше ъгловати черти.
- Вашият "ръкав" продължава да лежи в интензивното отделение, но съзнанието ви бе дигитално прехвърлено в Главното хранилище на Клина, където ще изчака физическото ви възстановяване.
Огледах се, после вдигнах очи към слънцето. В Северен край валеше почти непрестанно.
- И къде е това Главно хранилище? Или информацията е секретна?
- Боя се, че да.
- Брей, как познах!
- Службата ви в Протектората несъмнено ви е позволила да се запознаете със...
- Остави това. Говорех реторично. - Вече имах доста добра представа къде се намира хранилището. Стандартна практика при всяка планетна война или друга критична ситуация е да се изстрелват няколко дълбоко законспирирани станции с ниско албедо на обшивната повърхност, следващи налудничави елиптични орбити на достатъчно голямо разстояние от горещата точка, с надеждата, че няма да се сблъскат с някой заблуден военен кораб. Надежда, която несъмнено е оправдана, като се има предвид, че космосът е нещо доста голямо.
- С какво темпо върви всичко това?
- Реалновременен еквивалент - отвърна услужливо жената. - Но мога да го ускоря, ако настоявате.
Мисълта да прекарам известно време във виртуална безгрижна отмора несъмнено бе ужасно привлекателна, но тъй като рано или късно щяха да ме дръпнат обратно във вихъра на сраженията, по-добре беше да не се отпускам. Пък и нямаше никаква гаранция, че командването на Клина ще ми позволи да се мързелувам. Два-три месеца на това сладко местенце могат да превърнат в домошар и най-закоравелия наемен убиец.
- Чувствайте се като у дома си - продължи жената. - Тук всичко е на ваше разположение. Потърсете ме, ако ви трябва нещо.
Тя вдигна ръка и ми посочи една стъклена постройка, която се открояваше в далечния край на залива.
- Тук е чудесно - подметнах нехайно. - Някъде дълбоко в мен се пробудиха първите нотки на сексуалния интерес. - Не трябваше ли да си превъплъщение на моя идеал?
Жената отново поклати глава.
- Аз съм вътрешноформатна обслужваща програма на системата, като за прототип е използвана подполковник Лусия Матаран от Върховното командване на Протектората.
- С тази коса? Ти се майтапиш.
- Освен това съм напълно дискретна. Желаете ли да се превъплътя във вашия идеал?
Също толкова изкушаващо, колкото и предложението за ускоряване на времепротичането. Но след шест месеца, прекарани в компанията на нафукани и напълно лишени от инстинкт за самосъхранение командоси, единственото, което исках, бе да остана сам.
- Ще помисля върху предложението ти. Нещо друго?
- Имате предварително записан инструктаж от Айзък Карера. Искате ли да ви го оставя в къщата.
- Не. Пусни го тук. Ще те повикам, ако ми трябва нещо друго.
- Както желаете. - Тя кимна едва забележимо и се разтвори във въздуха. На нейно място се появи мъжка фигура във военна униформа. Късо подстригана черна коса, посивяло, аристократично, насечено лице и черни, лъскави очи. Айзък Карера, орденоносец, бивш космически капитан, впоследствие основател и създател на най-страховитата военна сила на Протектората. Всеотдаен войник, командир и стратег. И от време на време, когато няма какво друго да прави, компетентен политик.
- Здравей, лейтенант Ковач. Прощавай за записа, но след Здрач се озовахме в доста тежко положение и нямам време да чакам директна връзка. От медицинския доклад разбрах, че твоят "ръкав" ще бъде възстановен до десетина дни, така че засега не се налага да прибягваме до клониращата банка. Искам при първа възможност да се върнеш в Северен край, макар че там в момента напредването е спряно и сигурно ще се справят без теб през следващите няколко седмици. Към инструктажа е прибавен и доклад за тактическата обстановка в района, можеш да се запознаеш накрая с него. Отдели му внимание, в тази ситуация всяка свежа идея ще ни е от полза. Опитай се да събудиш прословутата емисарска интуиция. Загубата на Северен край може да нанесе непредвидими щети на...
Вече бях скочил и вървях забързано по дъсчения кей, а сетне по стръмния склон на хълма. Небето зад мен бе закрито от облаци, но не ми приличаше на задаваща се буря. Хрумна ми, че от високо гледката ще е наистина незабравима.
Зад мен гласът на Карера постепенно отслабна, погълнат от свистенето на вятъра, а холоизображението продължаваше да засипва с думи въздуха, а може би и семейството тюлени, които сигурно нямаше какво друго по-интересно да правят, освен да го слушат.
Втора глава
В края на краищата, останах там по-малко от седмица.
Не бях пропуснал нищо важно. Под мен облаците се носеха като разпокъсани парцали над северната полусфера на Санкция IV, ръсейки дъжд върху мъжете и жените, които се опитваха да се избиват. По време на краткия отдих получавах изчерпателни доклади за развоя на събитията. Извънпланетните съюзници на Кемп бяха направили безуспешен опит да пробият блокадата на Протектората с цената на няколко разрушени, вътресистемни, транспортни кораба. Залп от мародерни бомби, изстреляни от неизвестно местонахождение, бе поразил и унищожил един протекторатски разрушител. Правителствените сили в тропиците задържаха своите позиции, докато на североизток части на Клина и други наемнически формирования бяха принудени да отстъпят под натиска на елитната президентска гвардия на Кемп. Здрач продължаваше да тлее.
Както казах, не бях пропуснал нищо важно.
Чувствах се като нов, когато се събудих в камерата за "пренахлузване". Сигурно се дължеше на лекарствата - в армейските болници често тъпчат войниците с какви ли не гадости, преди да ги прехвърлят в тялото. Нещо като "добре дошъл", но те кара да се чувстваш, сякаш си в състояние да спечелиш и най-напечената война с голи ръце, стига само да ти дадат тази възможност. Навярно има смисъл от това. За мен по-важното бе, че отново бях в познатата стара кожа и че всичко ми е наред.
Поне докато не разговарях с доктора.
- Изтеглихме ви малко по-рано - обясни ми тя - по заповед на командването на Клина. Изглежда няма да оставят раните ви да заздравеят напълно.
- Чувствам се чудесно.
- Разбира се, че се чувствате чудесно. Натъпкали сме ви с ендорфини до ушите. Но когато слезете долу, ще си дадете сметка, че лявото ви рамо се е възстановило едва на една трета. Дробовете ви също не са наред. Обгаряния от "Гуерлайн 20".
Оцъклих се.
- Не знаех, че още го използват.
- Е, и да го правят, не го признават. - Тя направи кисела гримаса. Имаше ужасно изморен вид. - Почистихме каквото можахме, заменихме изгорелите биовериги и изтребихме причинителите на вторична инфекция. Ако разполагахме с още няколко месеца, щяхме съвсем да ви оправим. Но, нали знаете... - тя сви рамене. - Опитайте се да не пушите. И правете леки упражнения. О, каква полза!
Започнах с леките упражнения. Извървях няколко пъти най-дългия коридор в болницата. Вдишвах спарен въздух с обгорените си дробове. Намествах си рамото. Коридорът беше претъпкан с други нещастници като мен. Някои дори ми бяха познати.
- Ей, лейтенант!
Тони Луманако, с лице като маска от нацепена кожа, от която стърчаха тампоните на имплантираните биорастежни стимулатори. Вече се усмихваше, макар това да разголваше напълно зъбите от дясната страна на лицето му.
- Спасил си задника, приятел! Чака ни още веселба. - Той се извърна и потърси с поглед някого сред тълпата. - Ей, Еди! Куок! Лейтенантът е тук.
Очните ябълки на Куок Юен Юе бяха запълнени с яркооранжево тъканноинкубиращо желе. Монтираната на челото й микрокамера й осигуряваше визуална връзка с околния свят. Ръцете й представляваха клонирани израстъци върху черно, въглеродно скеле. Новата тъкан беше влажна и яркочервена.
- Лейтенант. Ние си помислихме...
- Лейтенант Ковач!
Еди Мунхарто, напъхан в мобилен скафандър, докато ръцете и краката му израстат наново, след като бяха отсечени от шрапнелен залп.
- Радвам се да те видя, лейтенант! Погледнете, всички сме на оправяне. Скоро отново ще ни съберат в 391-ви, за да можем да сритаме задниците на кемпистите.
Бойните "ръкави" на Клина на Карера от известно време се доставяха от "Биосистеми Кумало". Като водеща фирма в съвременните биотехнологии "Кумало" монтираха различни екстри, сред които най-забележителна бе системата за временно неутрализиране на серотонина, което освобождаваше способността за проява на невъздържана жестокост, и микроскопични култури, съдържащи вълчи гени, придаващи допълнителна бързина и сила на тялото, както и склонност за събиране в глутница със себеподобни. И сега, докато гледах осакатените останки на своя взвод, почувствах, че гърлото ми се свива.
Куок завъртя микрокамерата си към мен.
- Сър, ще поемете ли отново 391-ви?
- Не зная...
- Ей, Наки. Къде си бе, човек? Лейтенантът е тук.
Както се досещате, след този случай гледах повече да не излизам в коридора.
Шнайдер ме намери на следващия ден, докато седях в офицерската столова, загледан към панорамния екран, с димяща цигара в ъгъла на устата. Глупаво, от гледна точка на съветите, които ми даде докторът. Но от друга страна, какъв смисъл да се пазя, след като съвсем скоро отново щях да изложа израненото си тяло на разпокъсващ шрапнелен огън и химически атаки.
- Ах, лейтенант Ковач.
Изгубих няколко секунди, докато си спомня кой беше. Човешките лица изглеждат малко по-различно, когато са под въздействието на стреса и болката, а освен това и двамата тогава бяхме покрити с кръв. Изгледах го над дима на цигарата, чудейки се дали не е някой, на когото съм креснал да мълчи, когато се е опитвал да обсъжда заповедите ми в разгара на боя. После нещо в маниерите му ме накара да си спомня деня, когато ни разтовариха в хангара. Бях малко изненадан, че все още е на станцията, още повече, че бе успял да си пробие път дотук с измама, но въпреки това му кимнах да седне.
- Благодаря ви. Името ми е Ян Шнайдер. - Той ми подаде ръка, на която само кимнах, и си взе от моите цигари на масата. - Наистина се радвам, че вие не сте, ах...
- Забрави. Аз също.
- Травмата, исках да кажа, не е засегнала спомените ви. Нали знаете, тогава обърках чина ви...
- Виж, Шнайдер, разбери, че хич не ми пука. - Всмукнах с пълни гърди цигарения дим и се закашлях мъчително. - Единственото, което ме интересува, е да оцелея в тази проклета война. Така че, ако продължаваш да ми досаждаш с подобни тъпи въпроси, ще наредя да те застрелят. Ясен ли съм?
Той кимна и аз забелязах, че в позата му е настъпила едва забележима промяна. Вече не изглеждаше толкова напрегнат и единственото, което все още издаваше известно безпокойство, бе начинът, по който гризеше ноктите си. В погледа му имаше нещо хищно. Когато спрях да говоря, той се захили, извади пръста от устата си и постави на негово място цигара. Сетне изпусна облаче дим с почти нехаен вид и кимна бавно и замислено.
- Това е - рече.
- Кое е това?
Шнайдер се огледа със заговорнически вид, но останалите посетители в столовата се бяха скупчили около холопроектора и гледаха някакво латимерско холопорно. Той се ухили отново и се наклони към мен.
- Това е, което търсех. Човек с достатъчно здрав разум. Лейтенант Ковач, искам да ви направя едно предложение. То не само ще ви помогне да се отървете от тази война, но и ще ви направи богат - богат за цял живот, повече, отколкото сте мечтали някога.
- Моите мечти стигат доста надалеч, Шнайдер.
Той сви рамене.
- Както и да е. Става въпрос за много пари. Интересува ли ви?
Помислих за миг, преди да отвърна.
- Не, ако трябва да преминавам на другата страна. Нямам нищо против Джошуа Кемп, но тъй като в края на краищата със сигурност ще загуби....
- Политика - махна небрежно с ръка Шнайдер. - Въобще не става въпрос за политика. Не става въпрос и за войната, освен че се вихри там долу. Говоря за нещо съвсем материално. За един предмет. Стока, за която корпорациите ще платят значителна част от годишния си доход.
Искрено се съмнявах, че на изостанал свят като Санкция IV може да съществува нещо подобно, а и да е така, че ще попадне точно в ръцете на тип като Шнайдер. Но от друга страна, той бе успял да се промъкне на орбиталната станция и да получи възможно най-добро медицинско обслужване, без да има право на това, след като половин милион души долу на планетата мечтаеха за същото. Може наистина да знаеше нещо, а точно в този момент всяка възможност да си спася кожата заслужаваше да бъде изслушана.
Кимнах и захапах цигарата.
- Добре.
- Съгласен ли сте?
- Да те изслушам, нищо повече. Дали ще се съглася, зависи от това, което ще чуя.
Шнайдер прехапа устни.
- Лейтенант, не зная дали можем да продължим при тези условия. Трябва ми...
- Трябвам ти аз. Това е очевидно, иначе нямаше да водим този разговор. А сега или ще продължим при тези условия, или ще повикам охраната и ще наредя да те изритат от тук.
Настъпи напрегната тишина. Устните на Шнайдер бяха пребледнели.
- Добре - рече той накрая. - Май наистина ви подцених. В доклада не ви описваха в подобна... светлина.
- Докладите, до които би могъл да се добереш, няма да ти кажат и половината от истината за мен. За твоя информация, Шнайдер, последният ми официален пост бе на Емисар.
Наблюдавах го внимателно, питайки се дали това ще го изплаши. Емисарите притежаваха почти легендарна слава в Протектората и в никакъв случай не заради милия си характер. Това, какъв съм бил по-рано, не беше тайна на Санкция IV, но предпочитах да не го разгласявам, освен ако не се наложи. Подобна репутация в най-добрия случай може да породи враждебно мълчание всеки път, когато вляза в помещение с други хора, а в най-лошия - предизвикателно поведение на разни млади и нахакани, "новонахлузени" офицерчета, с повечко неврохимични стимулатори и мускулни присадки, отколкото мозъчно вещество. Карера ме повика, за да ме смъмри, след третия смъртен случай (със съхраняване на коровата "колода"). Командните офицери обикновено не гледат с добро око на изтребването между персонала. От нас се очаква да запазим този род ентусиазъм за противника. Ето защо бях решил да се помъча да запазя в тайна миналото си на Емисар и да се представям само за офицер от кариерата на морските пехотинци.
Но дори биографията ми да изплаши Шнайдер, той с нищо не го показа. На лицето му се четеше познатото вече замислено изражение.
- Емисар, значи? И кога си служил?
- Преди много време. Защо?
- Беше ли на Иненин?
Огънчето на цигарата му припламна. За един кратък миг ми се стори, че пропадам към него. Червеното му сияние се превърна в трасиращи лазерни изстрели, които прогаряха полуразрушените стени и калта под краката ни, докато Джими де Сото се боричкаше в прегръдките ми и издъхваше, крещейки, от многобройните си рани, а Иненинският плацдарм се разпадаше около нас.
Затворих очи.
- Да, бях на Иненин. Ще ми разкажеш ли най-сетне за тази твоя идея или не?
Шнайдер се пресегна и взе още една цигара.
- Чувал ли си, че по крайбрежието на Северен край, само че по-нагоре, над Собървил, са открити едни от най-старите марсиански поселища, познати на нашите археолози?
А, това ли било? Въздъхнах и преместих поглед към панорамния прозорец и гледката на Санкция IV. Трябваше да очаквам нещо подобно, но по някаква причина бях разочарован от Ян Шнайдер. Изглеждаше ми прекалено напрегнат и трескав, за да ми предлага нещо, свързано с изгубени цивилизации и заровени техноархеобоклуци.
Трябва да бяха изминали близо петстотин години, откакто сме се натъкнали на първите следи от марсианската цивилизация, но човечеството все още не се бе примирило с мисълта, че предметите, оставени от нашите отдавна изчезнали съседи, са или недосегаеми, или напълно разрушени. (По-вероятно и двете, но кой може да знае със сигурност?) Единствените наистина полезни вещи, които сме били в състояние да спасим и използваме, са техните астронавигационни карти, благодарение на които успяхме да пратим наши собствени колонизаторски кораби до гарантирано подходящи за заселване светове.
Този успех, както и разхвърляните из различни планети руини и инсталации с неясно предназначение се бяха превърнали в храна за многобройни теории, идеи и религиозни вярвания. В периода, когато често пътувах напред-назад из Протектората, имах възможността да се запозная с повечето. Според някои от тях цялата тази марсианска епопея е една голяма измама, замислена и реализирана от ООН, за да се прикрие фактът, че звездните карти са ни предадени от пътешественици във времето, дошли от нашето собствено бъдеще. Според други, склонни да повярват в религиозната страна на въпроса, ние сме били изгубени потомци на марсианците, очакващи да слеят духовете си с тези на своите предци, което щяло да стане едва след като натрупаме достатъчно по обем кармично просветление. Някои учени пък все още хранеха непотвърдени надежди, че Марс всъщност не е нищо повече от далечен пост, колония, отрязана от люлката на своята цивилизация, която все още съществува там някъде сред звездите. Любимото ми сред всички тези гениални хрумвания обаче бе, че на някакъв етап от развитието си марсианците са се пренесли на Земята и са се превърнали в делфини, за да се отърват от ограниченията на технологичното общество.
В края на краищата, всичко опира до едно нещо. Тях ги няма, а ние им събираме останките.
Шнайдер се подсмихваше.
- Мислиш, че съм изкукал, нали? Че живея в нещо като детски холофилм?
- Май позна.
- Нищо де, изслушай ме поне. - Той пушеше на къси и резки дръпвания и говореше на пресекулки. - Виждаш ли, почти всички смятат, че марсианците са били като нас, не във физическия смисъл на думата, но са притежавали сходна на нашата културна база.
Културна база? Това не ми звучеше като нещо, на което мястото му е в устата на Шнайдер. Сигурен бях, че го е чул от другиго. Интересът ми рязко се изостри.
- Нали разбираш, идем ли някъде, все търсим центрове на изчезнала цивилизация. Достатъчно е да съобщят за нещо подобно и се изсипва цяла армия жадни за нови открития археолози.
- Е, чак пък да се изсипва цяла армия.
Имах предвид, че при полет с подсветлинна скорост ще са необходими поне три години за някой кораб, стартирал примерно от Латимерската система, да се домъкне до тук. В междузвездното пространство нищо не става бързо.
- Тъй ли? Знаеш ли колко време отнема? От приемането на първите данни от сондата по хипервръзка до получаването на разрешение от местното правителство?
Кимнах. Като местен военен съветник бях длъжен да знам всички факти. Ако заинтересованата страна бе някоя заможна корпорация, цялата бюрократична процедура щеше да отнеме не повече от две седмици. Дадох му знак да продължи.
- И така - заговори отново той, размахвайки ръце в такт с думите, - стигнахме до археологията. Същото е като при всичко останало - пръв дошъл, пръв получил, и правителството играе ролята на посредник между откривателя и купувача, в случая корпорациите.
- Срещу известен процент.
- Така е, срещу известен процент. Плюс правото да прекрати договора или да промени условията, в случай че находката се окаже от жизнено важно значение за интересите на Протектората, и прочее и прочее. Същината е, че всеки археолог, който иска да се прочуе или да си напълни джоба, ще се насочи към споменатите центрове на цивилизацията. И точно това правят.
- Откъде знаеш всичко това, Шнайдер? Ти не си археолог.
Той дръпна ръкава на лявата си ръка и ми показа татуираната там с луминесцентна боя крилата змия. Люспите на змията сияеха, а крилете едва забележимо помръдваха, колкото да създадат илюзията за полет. Змията държеше в зъбите си лента с надпис "Пилотска Гилдия. Санкция IV", а отдолу бе изписано "Повърхността е да кретат мъртъвците". Изглеждаше почти като нова.
- Хубава изработка - рекох. - Е, и?
- Бях пилот на транспортен кораб за една група археолози, които работеха на Дангрекския бряг, североизточно от Собървил. Повечето бяха драскачи, но...
- Драскачи?
- Да. Не знаеш ли за тях?
- Не съм от тази планета. Дойдох тук да трепя хора. Какво означава това драскачи?
- Ами, хлапетии. Пресни-пресни от Академията. Дращят с четките и лопатките по скалите. Драскачи.
- Драскачи, значи. Разбрах. И кой не е?
- Какво? - ококори се той.
- Кой не е драскач Ти каза:"Повечето бяха драскачи, но..."
Шнайдер ме погледна обидено. Не му харесваше, че го прекъсвам.
- Имаше и няколко от старата гвардия. Винаги вземат ветерани, за мъдрите решения. Въпросът обаче е, че онези там откриха нещо.
- И какво е това нещо?
- Марсиански кораб. - Шнайдер смачка цигарата. - Напълно запазен.
- Глупости.
- Да, така беше.
Въздъхнах.
- Искаш да ти повярвам, че сте изровили цял-целеничък междузвезден марсиански кораб и новината за това някак си ме е подминала? Никой не го е видял. Никой не знае, че си лежи там. Какво направихте, да не го покрихте с полиетиленово чергило?
Шнайдер облиза устни и се разсмя. Изглежда се забавляваше.
- Не съм казал, че сме го изровили, а само, че го намерихме. Ковач, той е голям колкото астероид и е някъде там, в покрайнините на Санкцийската система, на постоянна орбита. Това, което изровихме, бе врата, която води към него.
- Врата? - За първи път почувствах, че по гърба ми пробягва хлад. - Да не говориш за хипертунел? Сигурен ли си, че правилно сте разчели техноглифите?
- Ковач, това наистина беше врата. - Шнайдер говореше така, сякаш обясняваше на малко дете. - Ние я отворихме. Виждаше се съвсем ясно какво има от другата страна. Приличаше на евтин трик от холофилм. Участъкът от звездното небе напълно съответстваше на тукашния. Оставаше само да се разходим нататък.
- Към кораба? - Сега вече любопитството ми бе възбудено до крайност. Емисарите са обучени да разпознават лъжата, те самите могат да лъжат дори когато са закачени към детектор или са изложени на огромна опасност, тъй че това изкуство им е добре познато. Емисарите умеят да лъжат по-добре от всяко друго човешко същество в Протектората, независимо дали е надарено с тази способност, или я е подсилило чрез външно въздействие, и докато гледах Шнайдер, знаех, че не ме лъже. Каквото и да се бе случило с него, той вярваше във всяка дума, която произнасяше.
- Не - поклати глава той. - Не към кораба. Вратата е фокусирана върху една точка приблизително на два километра извън корпуса. Корабът се завърта на всеки четири часа и половина, но остава неизменно на същото разстояние. Необходим ти е космически скафандър.
- Или совалка - кимнах към татуировката на ръката му. - Ти на какво летеше?
Той сбърчи вежди.
- Подорбитална моайска бракма. Приличаше на летяща къща. Няма начин да мине през звездния портал.
- Какво? - задавих се аз от смях. - Няма да влезе?
- Да бе, присмивай ми се. Ако не беше тази история, хич нямаше да си рискувам задника в мръсната им война. Сега щях да нося някой тежкарски "ръкав" в Латимерград. Замразени клонинги, доставка на резервни тъкани при необходимост, щях да съм направен безсмъртен, човече. Пълна програма.
- И никой ли нямаше скафандър?
- За какво им е? - Шнайдер разпери ръце. - Това беше чисто наземна операция. Никой не е очаквал да напускаме планетата. Дори нямахме позволение за това, освен през космодрума до Здрач. Само че, както си спомняш, явим ли се там, влиза в силата онази клауза за експроприацията. Помниш ли я?
- Помня, помня. Всяко откритие, което може да има жизнено важно значение за Протектората и дрън-дрън. Не ти ли стигаше възнаграждението? Или не смяташе, че ще е достатъчно голямо?
- О, стига, Ковач. Мислиш ли, че жалката им премия може да се сравни с цената на подобна находка?
Повдигнах рамене.
- Зависи. Поне що се отнася до частния сектор, има значение с кого точно ще преговаряш.
Шнайдер ме дари с напрегната усмивка.
- Да не мислиш, че бихме могли да го продадем на някоя корпорация?
- Според мен щяхте да оплескате цялата работа. В този свят продължителността на живота зависи тъкмо от това с кого правиш сделка в подобна ситуация.
- А ти при кого би отишъл?
Измъкнах нова цигара от пакета и я запалих, преди да отговоря:
- Не тук е мястото да обсъждаме този въпрос. Моите консултантски услуги надхвърлят далеч възможностите ти. Виж, като твой партньор обаче - сега на свой ред му се усмихнах - съм готов да чуя края на историята. Та какво стана по-нататък?
- Какво стана ли? - Лицето му се изкриви в мъчителна гримаса и аз едва сега осъзнах, че е на път да избухне в истеричен смях. - Какво стана? - Той успя да овладее гласа си и да заговори малко по-тихо. - Избухна тази шибана война! Ето какво стана.