Патриша Корнуел

Следа

Кей Скарпета намали скоростта на взетия под наем автомобил и втренчи поглед в жълтите булдозери, които разчистваха терена. Доскоро тук се издигаха няколко стари сгради, които бяха виждали повече смърт от всички съвременни войни, взети заедно. Сгради, в които беше прекарала една значителна част от живота си.

- Някой трябваше да ми каже - прошепна тя.

Бе дошла тук в сивото декемврийско утро, за да види още веднъж мястото, където беше работила толкова години, без да има представа, че постройката вече е съборена. Все някой би могъл да я предупреди, дори да й подхвърли ей така, между другото: "Разрушиха сградата, в която работеше, когато беше млада и силна, изпълнена с надежди и мечти, когато вярваше в любовта... Сградата, която все още обичаш и която често ти липсва..."

Един булдозер се люшна напред, вдигнал масивното си гребло като някакво страшно оръжие. Грохотът на веригите му прозвуча като предупреждение. "Би трябвало да се вслушам в него", рече си Кей, докато гледаше натрошените бетонни късове. Част от фасадата на някогашната й месторабота липсваше. Когато я помолиха да се върне в Ричмънд, може би трябваше да помисли и за чувствата си.

- Затруднява ме един случай, който се надявам да разреша с ваша помощ - поясни доктор Джоел Маркъс - човекът, който я беше наследил на поста главен съдебен лекар на щата Вирджиния. Беше й се обадил вчера следобед.

- Разбира се, доктор Маркъс - отвърна му тя от кухнята на дома си в Южна Флорида. - За какво става въпрос?

- За четиринадесетгодишно момиче, открито мъртво в леглото си. Преди две седмици, някъде около обед. Била е болна от грип...

Би трябвало да го попита защо се обажда именно на нея. Но в онзи момент просто не й хрумна.

- Престанала е да ходи на училище заради болестта, така ли? - зададе следващия си въпрос Скарпета.

- Да.

- Сама ли е била в къщата? - Притискаше телефона с брадичка към рамото си, тъй като ръцете й бяха заети да забъркват една странна комбинация от бърбън, мед и зехтин.

- Да.

- Кой е открил тялото, каква е причината за смъртта?

Ръцете й сръчно изляха маринатата в пластмасовата кутия за фризер, в която имаше хубава сочна пържола.

- Открита е от майка си - отвърна доктор Маркъс. - Няма причини за смъртта. Нищо подозрително, ако не броим факта, че момичето не би трябвало да е мъртво...

Скарпета отвори хладилника, за да остави пържолата. Издърпа чекмеджето, в което държеше картофите, после се отказа от картофена гарнитура и го затвори. По-добре да си замеси хляб от пълнозърнесто брашно. Не я свърташе на едно място, не можеше дори да си помисли, че ще седне на стол. В същото време отчяно се опитваше да не издаде нервността си. Но защо този човек се обажда именно на нея? Би трябвало да го попита...

- Кой още живее в къщата?

- Предпочитам да обсъдим подробностите лично - каза доктор Маркъс. - Ситуацията е доста деликатна...

В първия момент Скарпета понечи да отговори, че възнамерява да изкара две седмици на почивка в Аспен. Но не го каза, пък и нямаше да бъде вярно. Беше планирала наистина такава почивка, още преди месеци. Но внезапно разбра, че не й е било писано да я осъществи. Не събра кураж да излъже чак толкова грубо, а прибягна до обичайното извинение: че не може да тръгне за Ричмънд заради един изключително труден случай - обесване, което семейството не приема за самоубийство.

- Какъв е проблемът с обесването? - попита доктор Маркъс, но тя почти не го слушаше. - Расов?

- Не знам дали е расов. Човекът се качил на едно дърво, надянал примката и си щракнал белезниците, за да не се откаже... - Скарпета вдигна ръка и отвори ярко боядисаната вратичка на един от кухненските шкафове. - Скочил от клона, шийните му прешлени се счупили и въжето дръпнало скалпа назад. В резултат чертите на лицето му се разкривили в гримаса, която би могла да се приеме за болезнена, но всъщност е следствие от механичното опъване. За съжаление, не виждам кой би могъл да обясни това, както и белезниците на близките му от Мисисипи, за които прикриването е нещо нормално, но не и мъжете с обратни наклонности...

- Никога не съм ходил в Мисисипи - равнодушно вметна доктор Маркъс. Вероятно искаше да й намекне, че няма отношение към това обесване, нито пък към нещата, които не го засягат пряко. Но Кей пропусна забележката му, просто защото не слушаше какво й се говори.

- Бих искала да ви помогна - промърмори тя, докато отваряше нова бутилка сурово пресован зехтин. В следващия момент си даде сметка, че това не беше необходимо. - Но може би не е разумно да се бъркам в работата ви...

Не искаше да признае, че е ядосана. Продължаваше да се движи из просторната кухня, обзаведена с уреди от неръждаема стомана и плотове от полиран гранит, а по стените висяха цветни пейзажи. Всъщност беше бясна заради Аспен, но избягваше да мисли за това. А и необходимо ли беше да напомня на доктор Маркъс, че е била уволнена от поста, който той заемаше в момента, и поради тази причина беше напуснала Вирджиния с твърдото намерение никога повече да не стъпва там? Продължителното му мълчание я принуди да продължи да говори. Каза, че е напуснала Ричмънд при доста особени обстоятелства, които положително са му известни.

- Това беше много отдавна, Кей - отвърна той.

Господи! Тя беше достатъчно възпитана да се обръща към него с "доктор Маркъс", а той взе, че я нарече Кей!

Стресна се от начина, по който обидата я завладя. Човекът се държеше топло и приятелски, а тя му отвръщаше наежено и проявяваше прекалена чувствителност. Да не би да му завиждаше и да искаше да го види провален - едно гадно и безспорно дребнаво чувство, което не заслужава уважение. Каза си, че е напълно обяснимо да я нарича Кей, а не доктор Скарпета.

- Имаме нова губернаторка - продължи Маркъс. - По всичко личи, че изобщо не знае коя сте...

Сега пък намекваше, че Скарпета е съвършено неизвестна личност и никой от важните хора в щата не е и чувал за нея. Докторът май прекаляваше с обидите.

- Щабът на губернатора е зает изцяло с тежкия бюджетен дефицит и терористичните заплахи в щата Вирджиния...

Скарпета мислено се укори за неприязънта си към човека, който я бе наследил. Той просто се нуждаеше от помощ за разрешаването на труден случай и едва ли имаше причини да я обижда. В бизнеса често се търсеха и съветите на уволнени или принудително напуснали ръководители на компании. А на всичкото отгоре изобщо нямаше да ходи в Аспен, напомни си тя.

- ... ядрени електроцентрали, многобройни военни бази, академията на ФБР, не толкова секретният тренировъчен лагер на ЦРУ, Федералният резерв... - продължаваше да изброява доктор Маркъс. - Гарантирам, че няма да имате никакви проблеми с губернатора, Кей. Честно казано, тя е прекалено амбициозна и изцяло отдадена на аспирациите си за кариера във Вашингтон, за да прояви интерес към моята служба... - Колегата й продължи да говори с мекия си южняшки акцент, опитвайки се да я убеди, че завръщането й в града след петгодишно изгнание няма да направи впечатление на никого, просто защото едва ли ще бъде забелязано. Кей не му повярва особено, но истината бе, че продължаваше да я гнети мисълта за Аспен. Всъщност, мислеше за Бентън и пребиваването му в Аспен без нея. Беше й оставил достатъчно време за размисъл. Изведнъж й хрумна, че спокойно може да поеме и един нов случай, без това да се отрази на свободното й време...

Караше бавно, автомобилът покорно реагираше на желанието й да обиколи квартала от младостта й, който в момента беше напълно мъртъв. Булдозерите бяха захапали черупката на някогашната сграда по съдебна медицина от всички страни и приличаха на огромни жълти насекоми, нахвърлили се върху трупа на убито животно. Стоманените кофи се блъскаха в бетона и издаваха силен звън, камиони и багери се редяха на опашка пред планините от пръст, примесена с отломки. Под огромните гуми на строителните машини скърцаха счупени стъкла.

- Е, хубаво - промърмори Скарпета. - Радвам се да видя как нещата се променят, но някой трябваше да ме предупреди...

Седнал на пасажерското място, Пит Марино мълчаливо гледаше към продълговатите бараки в далечния край на терена.

- Радвам се, че и ти го виждаш, капитане - добави тя, въпреки че Марино вече не беше капитан. Рядко го наричаше така и това беше признак, че иска да бъде мила с него.

- Точно според лекарските предписания - иронично подхвърли той. - А ти си права: някой наистина трябваше да те предупреди и този някой е онзи тъпак без пишка, който зае мястото ти. Може да те моли да долетиш тук след пет години забвение, но не може да ти каже, че старата сграда вече я няма!

- Убедена съм, че изобщо не му е дошло наум - поклати глава Кей.

- Гадният му мишок! - процеди Марино. - Вече го мразя!

Тази сутрин Марино беше облечен в заплашително черно: черни торбести панталони, черни полицейски боти, черно яке от винил и черна бейзболна шапка с инициалите на полицейското управление на Лос Анджелис. Очевидно беше решил да се прави на грубиян от големия град. Личеше му колко силно ненавижда гадните обитатели на това градче, които му бяха правили всякакви номера по време на службата му тук преди години. Изобщо не му минаваше през ума, че за повечето случаи на мъмрене, понижение или преместване тукашните му началници са били прави. Нито пък допускаше, че грубостта му към другите поражда и съответното отношение.

Изглежда доста глупаво, помисли си Скарпета, докато бегло оглеждаше изтегналият се на седалката Марино, тъмните очила се крепяха на върха на носа му. Шапката му беше подарък от нейната племенница Луси, която наскоро откри офис в Лос Анджелис, или Лост Анджелис*, както го наричаше Марино. И тъй, ето го нашият Марино, завърнал се в своя загубен град Ричмънд, Вирджиния, направил всичко възможно да се престори на такъв, какъвто никога не е бил...

* Игра на думи: lost означава загубен. - Б. пр.

- Хм... - изръмжа той с нарочно удебелен глас. - Значи край с Аспен, а? Предполагам, че Бентън е доста ядосан...

- Всъщност, той работи по един случай - отвърна Кей. - Няколко дни забавяне ще му се отразят добре.

- Няколко дни, друг път - промърмори с гримаса Марино. - Тези неща никога не свършват за няколко дни. Бас държа, че изобщо няма да стигнеш до Аспен. Върху какъв случай работи?

- Не каза, а и аз не го попитах.

Изрече го с категоричен тон, изобщо нямаше намерение да обсъжда Бентън.

Марино замълча и извърна глава към страничното стъкло. Знаеше какво си мисли за връзката й с Бентън Уесли, и усети колко е озадачен. Беше наясно, че Марино се чуди на тази връзка, вероятно от доста време насам. Не беше пропуснал, че след възобновяването на отношенията им тя се държеше някак отчуждено с Бентън. Това я вбесяваше, защото не можеше да допусне, че човек като Марино усеща хладината й, и то съвсем ясно...

- Жалко за Аспен - промърмори Марино. - Ако аз бях на твое място, щях да полудея!

- Гледай внимателно - каза тя, имайки предвид сградата, която се разпадаше пред очите им. - Така и така сме тук... - Нямаше никакво желание да говорят за Аспен или за Бентън, защо не е при него и какво би могло да бъде... Бентън го нямаше през всички тези години. А когато се върна при него, тя усети, че част от нея се е изгубила безвъзвратно. Не знаеше кога, не знаеше защо и как...

- Е, мисля, че беше крайно време да бутнат тая съборетина - отсече Марино след бегъл поглед през предното стъкло. - Предполагам, че е заради "Амтрак". Говореше се, че им трябва още едно депо в района. Нали скоро ще отворят гарата на Мейн Стрийт? Забравих от кого го чух, беше доста отдавна...

- Нямаше да е зле да ме уведомиш - поклати глава Кей.

- Нали ти казах, че беше отдавна? Забравил съм...

- Такава информация щеше да ми бъде от полза.

- Не те обвинявам за настроението - втренчи се в нея Марино. - Казах ти да не идваме тук, но кой да ме чуе. Няма и час откакто пристигнахме и гледай какво става! Старата ни барака я разбиват със стоманено гюле, което, ако питаш мен, си е лош знак... Между другото, караш с пет километра в час. Можеш и по-бързо, нали?

- Нямам настроение - отвърна Кей. - Но обичам, когато ме предупреждават. - Продължи да кара бавно, заковала поглед в сградата на някогашната си работа.

- Казвам ти, че е лош знак - промърмори Марино и отново се обърна към прозореца.

Скарпета не подаде газ, предпочиташе да наблюдава разрушителните работи. Истината бавно проникваше в съзнанието й - по-бавно, колкото обикаляше квартала. Някогашната сграда на щатската патоанатомия и лабораторията по съдебна медицина беше на път да се превърне в депо на възстановената железопътна гара на Мейн Стрийт - същата улица, която не беше виждала влак през десетте години, когато Скарпета и Марино бяха работили и живели тук. Изградено в готически стил от солидни каменни блокове, халето на някогашната железопътна гара беше потънало в забвение. По едно време общината се опита да го преобразува в търговски център, но магазините бързо фалираха. После го обявиха за офис център, но и канторите скоро бяха затворени. Високата кула с часовника доминираше над целия град и сякаш следеше многобройните естакади на магистрала И-95, които бяха прехвърлени над пустеещите коловози - едно призрачно бяло лице с филигранни стрелки, замръзнали във времето...

И без нея Ричмънд продължаваше да живее и да върви напред. Железопътната гара на Мейн Стрийт беше върната към основното си предназначение и скоро щеше да предложи убежище на сиво-червените композиции на "Амтрак". Часовникът на кулата вече работеше. Стрелките му показваха осем и шестнадесет.

- Не знам какво съм очаквала - промърмори Скарпета и хвърли поглед през страничното стъкло. - Може би, че ще я преустроят и ще я превърнат в склад, в държавен архив или Бог знае в какво... Но не и че ще я съборят...

- На практика бяха длъжни да я съборят - обади се Марино.

- Дори за момент не съм допускала такова нещо...

- Е, не бих казал, че става въпрос за някое чудо на архитектурата - подхвърли той и в гласа му се появи изненадваща враждебност. - Едно лайно от бетон, построено някъде през 70-те. Спомни си колко убити хора са минали оттук. Хора със СПИН, хора с гангрена. Жени и деца, станали жертва на изнасилване, удушени и намушкани с нож. Самоубийци, скочили от покрива на някой блок или хвърлили се под влака. Какво ли не е имало под този покрив. Да не говорим за онези хлъзгави розови трупове в каменните вани на патоанатомията. Тръпки ме побиват, когато се сетя за тях! Помниш ли как ги изваждаха от шибаните дупки, закачайки ги за ушите? Всичките голи и розови като трите прасенца, с вирнати нагоре крачета! - Марино повдигна коленете си за илюстрация и наколенките от черна кожа стигнаха чак до огледалцето.

- Доскоро изобщо не можеше да си вдигнеш краката по този начин - отбеляза Скарпета. - А преди три месеца дори не можеше да ги свиеш...

- Да бе!

- Сериозно ти говоря. Изглеждаш в добра форма...

- Дори кучето може да вдигне крак, докторке! - пошегува се Марино, очевидно поласкан от комплимента. Стана й съвестно, че никога досега не го беше хвалила. - Разбира се, ако кучето е мъжко...

- Не, сериозно, много съм впечатлена - изгледа го продължително тя. Години наред се беше опасявала, че нездравословният му начин на живот ще го погуби, но въпреки това беше пропуснала да го окуражи при първите му опити да промени нещата. Трябваше да срутят старата сграда пред очите й, за да му каже нещо приятно. - Съжалявам, че не съм ти го казвала досега, и се надявам, че си престанал да ядеш протеини и мазнини - добави.

- Вече съм момче от Флорида - усмихна се Марино. - Прибягвам до диета "Южен бряг"*, макар че кракът ми не е стъпвал там. Нали знаеш, че Южният бряг е любимото сборище на педерастите?

* Диетата за отслабване "Саут Бийч", създадена от д-р А. Агатстън. - Б. ред.

- Не използвай такъв език, моля те - искрено се възмути Кей. Адски мразеше да се говори по този начин, а той го правеше именно заради това.

- Помниш ли пещта в приземието? - възобнови спомените си Марино. - Димът от комина означаваше, че долу горят трупове... - Посочи с пръст черния квадратен комин на крематориума, който все още стърчеше от покрива на полусрутената сграда. - Зърнех ли пушека, гледах да избягам по-далече. Никак не ми се щеше да го дишам...

Скарпета плъзна колата покрай задната част на сградата. Разрушителите все още не бяха стигнали дотук и всичко изглеждаше непокътнато. Паркингът беше пуст, с изключение на един голям жълт трактор, спрял почти на мястото, на което тя оставяше колата си като началник на службата - вдясно от масивната врата, водеща към рампата. За миг й се стори, че чува протестиращото скърцане на механизма, който повдигаше и спускаше вратата с помощта на един зелен и един червен бутон, монтирани на вътрешната стена. Долови гласовете на шофьорите на линейки и катафалки, затръшването на врати, потропването на колелата на носилките, превозващи обезобразените тела. Мъртвите влизаха и излизаха непрекъснато, двадесет и четири часа в денонощието...

- Огледай се хубавичко - подхвърли тя на Марино.

- Направих го още при първата ти обиколка - отвърна той. - А ти май си решила цял ден да се въртим тук...

- Ще направим още един кръг и си тръгваме. Затова гледай...

Зави наляво по Мейн Стрийт и леко даде газ. Съвсем скоро мястото щеше да бъде разчистено и вероятно щеше да изглежда като ампутиран крайник. Когато пред очите им за пореден път се появи паркингът в задната част на терена, до жълтия трактор се беше изправил мъж с масленозелени панталони и черно яке, който човъркаше нещо под вдигнатия капак на мотора. Професионалистът у Скарпета механично взе връх и тя неволно се помоли на Бога човекът да не стои точно пред огромното задно колело на машината.

- Мисля, че трябва да оставиш шапката си в колата - извърна се тя към Марино.

- К'во? - погледна я с недоумение той.

- Чу ме добре. Приятелски съвет, който ще ти бъде от полза... - Очите й проследиха трактора и мъжа, които бавно се стопиха в огледалцето за обратно виждане

- Ти винаги ми даваш полезни приятелски съвети - отбеляза Марино. - Които обаче никога не ми вършат работа... - Смъкна шапката с инициалите на полицията в Ел Ей и замислено я огледа. По плешивото му теме блестяха ситни капчици пот. Скромната квота посивяла коса, която му беше отпуснала природата, беше напълно ликвидирана, при това по собствената му воля.

- Не си ми споменавал, че си започнал да си бръснеш главата - отбеляза Скарпета.

- Не си ме питала.

- Е, сега те питам...

Зави на север и започна да се отдалечава от сградата по посока на Броуд Стрийт, постепенно увеличавайки скоростта.

- Проблемът с пълноценността - поясни неохотно Марино. - Когато косата ти не я бива, по-добре хич да я няма...

- Предполагам, че в това има логика - кимна Скарпета. - Поне толкова, колкото във всичко останало...

Седнал на градинския стол, Едгар Алан Пог съсредоточено разглеждаше пръстите на краката си.Представи си реакцията на хората при новината, че има собствена къща в Холивуд, и на лицето му се появи усмивка. Втора къща, напомни си. Той, гражданинът Едгар Алан Пог, разполагаше с втори дом, където да се наслаждава на слънцето, уединението и приятните изживявания.

Никой нямаше да попита в кой Холивуд се намира този дом. При споменаването на името, всички си представят големите бели букви на онзи прочут в цял свят хълм, резиденциите с високи огради, скъпите спортни автомобили със свалени покриви, благословените от Бога красавици и красавци, самите те богове... Едва ли някой би се досетил, че градчето Холивуд на Едгар Алан Пог се намира всъщност в община Броуърд, на около час път от Маями, и никога не е привличало богатите и известните. Трябваше да обясни това на лекаря, рече си с болка той. Да, докторът щеше да е първият, който ще научи. И другия път няма да му откаже противогрипната ваксина, помисли си с неволна тръпка Пог. Няма лекар, който ще лиши холивудския си пациент от ваксина срещу грип, независимо колко е дефицитна. В душата му потрепна гневът.

- Ние сме тук, мила мамо. Наистина сме тук. Това не е сън...

Пог говореше така, сякаш в устата му имаше някакъв предмет, който пречеше на движението на езика и устните му.

Равните му бели зъби захапаха дървения молив.

- А ти мислеше, че този ден никога няма да настъпи - изфъфли той. По брадичката му се стекоха няколко капчици слюнка.

- Нищо не струваш, Едгар Алан. Абсолютно нищо... - Продължаваше да говори с молив в уста, имитирайки жлъчната, неясна, пиянска реч на майка си. - Слаба ракия си, Едгар Алан. Пълен неудачник.

Градинският му стол се намираше в средата на воняща и мръсна стая, а самата гарсониера бе приблизително по средата на второто ниво блокове на Гарфилд Стрийт. Улицата бе кръстена на един от американските президенти, пресичаше градчето от изток на запад и свързваше булевардите "Холивуд" и "Шеридан". По неизвестни причини този малък жилищен комплекс от двуетажни сгради с бледожълта мазилка се наричаше "Гарфилд Корт" - един типичен пример на безсмислено кръщаване. Преди всичко защото нямаше никакъв двор*, нито дори стръкче трева. Имаше само паркинг и три палми с доста оръфани листа, които напомняха на Пог за пеперудите с разперени крила, които като дете беше забождал върху големи листове картон.

* На английски court. - Б. пр.

- В дървото няма достатъчно жизнени сокове, но това си е твой проблем.

- Престани, майко. Веднага престани. Не е възпитано да говориш така.

Когато преди две седмици нае втория си дом, Пог не се пазари за цената, въпреки че деветстотин и петдесет долара на месец беше огромна сума в сравнение с парите, с които би преживявал в Ричмънд. Дори ако и в Ричмънд плащаше наем... Но тук откриването на прилична квартира беше доста трудно и той просто не знаеше откъде да започне. Пристигна след шестнадесетчасово шофиране, беше уморен и възбуден. Направи една-две обиколки за ориентация, тъй като не желаеше да отсяда в мотел дори и за една нощ. Старият бял буик беше претъпкан с багаж и той не искаше да дава възможност на някой пубер ненормалник да счупи стъклото и да отмъкне видеото и телевизора, да не говорим за такива ценни неща, като дрехите, тоалетните принадлежности, лаптопа, перуката, градинския стол, лампата, чаршафите, книгите, моливите и шишенцата с бяла, червена и синя боя, предназначени за любимата му бухалка. Имаше и още няколко изключително важни лични вещи, сред които и неколцина стари приятели.

- Беше ужасно, майко - отново започна разказа си Пог, опитвайки се да отвлече вниманието й от пиянските брътвежи. - Обстоятелствата ме принудиха да напусна незабавно нашето малко и красиво южно градче, но не завинаги, съвсем не завинаги! Сега вече имам втори дом и няма да ми е трудно да се придвижвам между Холивуд и Ричмънд. Ние с теб винаги сме мечтали за Холивуд и в крайна сметка тръгнахме да го търсим като заселници с конски фургон...

Замисълът успя. Бе отклонил вниманието й от слабата ракия и недостатъчните жизнени сокове.

- Нямах кой знае какъв късмет, когато за пръв път напуснах Двайсет и четвърта улица и се озовах в едно забравено от Бога място на име Либерия, пред камионетка за сладолед.

Продължаваше да говори с молива в уста, който се беше превърнал в неразделна част от съществуването му, с него заместваше пушенето. Беше се отказал по икономически причини, а не защото мислеше за здравето си. Винаги беше предпочитал пурите. Почти нямаше други пороци, но не можеше да устои на марките "Индио", "Кубитас", "А Фуентес" и най-вече "Кохибас" - фантастичните пури, които се внасяха контрабандно от Куба. Беше влюбен в "Кохибас" и знаеше къде да ги намери. Уморените му дробове винаги оценяваха качествения кубински тютюн, който далеч превъзхождаше всичко останало. Защото нечистите смески са тези, които поразяват дробовете, докато истинският кубински тютюн може само да ги лекува...

- Можеш ли да повярваш? Камионетка за сладолед, от която звучаха детски песнички, а отпред се редяха на опашка десетки малки негърчета, стиснали в ръка по някоя монета. Намирахме се в сърцето на гетото, на милитаризирана зона. И слънцето вече залязваше. Бас държа, че нощно време в Либерия се чуват доста изстрели. Естествено, аз побързах да се измъкна оттам и по един наистина чудотворен начин се озовах в по-добрите квартали на града. След което успях да те доведа в Холивуд жива и здрава. Нали така, майко?

Изведнъж се пренесе отново на Гарфилд Стрийт, карайки бавно покрай едноетажните къщички с избледняла мазилка и парапети от ковано желязо, с жалузи на прозорците и места за паркиране, с миниатюрни морави отпред, на които няма място за басейн... Малки и сладки домове, строени през петдесетте и шейсетте, които го умиляваха, защото бяха преживели десетки урагани и силни демографски трусове, както и резки повишения на данъците върху собствеността. Старите обитатели бяха напуснали, на мястото им бяха дошли нови, повечето от които не само не говореха английски, но и не правеха опит да го научат. Въпреки това кварталът оцеля. После, точно когато всички тези мисли минаваха през главата му, отпред изникна жилищният комплекс. Беше фантастично, като нереално видение.

Пред централната сграда имаше табела с надпис "Гарфилд Корт" и няколко телефонни номера отдолу. Пог реагира на видението, като отби на паркинга и си записа номерата, след което подкара към близката бензиностанция, където имаше обществени телефони. Оказа се, че има един свободен апартамент. След по-малко от час Пог проведе своята първа и с Божията помощ единствена среща с Бенджамин П. Шуп, управител на имота.

- Не мога да го направя, няма начин... - Това бяха думите, които Шуп непрекъснато повтаряше, докато въвеждаше Пог в разхвърляния си офис и се настаняваше зад бюрото. Въздухът беше застоял и пренаситен с аромата на одеколон. - Ако искате климатик, трябва да си го купите сам. Задължително от моделите за прозорци. Сам ще решите. Но сега е най-хубавото време на годината. На кого му трябва климатик?

Бенджамин П. Шуп му предложи гледката на пълен комплект ослепително бели изкуствени зъби, които приличаха на плочки за баня. Обсипаният със злато владетел на бедняшкия квартал започна да почуква по плота с дебелия си показалец, на който имаше пръстен с голям и блестящ брилянт.

- А вие имате късмет. По това време на годината всичко живо се втурва насам. Поне десет души чакат на опашка за този апартамент...

Шуп, кралят на бедняците, направи жест с ръка, за да демонстрира златния ролекс на китката си. Нямаше никаква представа, че солидните, със затъмнени стъкла очила на Пог са правени без рецепта, а дългата му къдрава коса е обикновена перука.

- Само след два дни на опашката ще чакат двадесет души. На практика не би трябвало да ви предлагам този прекрасен апартамент на толкова ниска цена...

Пог плати в брой. Не му беше поискан депозит или друга форма на гаранция, не подложиха на съмнение автентичността на документите му. След три седмици беше длъжен да плати (отново в брой) за месец януари - разбира се, ако желае да задържи втория си дом в разгара на холивудския сезон. За него обаче беше твърде рано, да планира какво ще прави в дните около Нова година.

- Имам работа, имам работа - мърмореше си сам, докато прелистваше каталога на погребалните агенции. Спря на страницата, която предлагаше урни и траурни атрибути, приглади я на коляното си и започна да разглежда цветните снимки, макар че отдавна ги познаваше наизуст. Любимата му урна беше изработена от месинг и имаше формата на купчина книги със скъпи кожени корици. В представите му това бяха уникални екземпляри от събраните съчинения на Едгар Алан По - човека, на когото беше кръстен. Разбира се, в главата му се въртяха и по-практични въпроси: като например колко ли струва тази елегантна урна.

- Май трябва да се обадя и да си я поръчам - игриво подхвърли той. - Това трябва да направя, нали, майко? - Дразнеше я, сякаш телефонът му беше подръка и всеки момент можеше да изпълни заканата си. - На теб без съмнение ще ти хареса! - Пръстите му докоснаха снимката на урната: - Ще харесаш урната на Едгар Алан, нали? Е, добре. Ще се занимаем с нея, когато има какво да празнуваме. В момента обаче работите ми не вървят по план, майко... Да, да, правилно ме чу. Страхувам се, че претърпях известни несполуки...

- Нали ти казах, че си слаба ракия...

- Не, скъпа майко! Въпросът не е в това... - Поклати глава, а ръцете му продължиха да прелистват списанието. - Хайде да не започваме отново. Намираме се в Холивуд и ни е приятно, нали?

Представи си крайбрежната къща с цвят на сьомга, която се намираше недалеч оттук, в душата му се сблъскаха противоречиви емоции. Беше открил къщата в съответствие с плана. Проникна в нея в съответствие с плана. Но после нещата се объркаха и нямаше никакъв повод за празненство.

- Погрешен начин на мислене, погрешен начин на мислене - изфъфли и чукна челото си с два пръста. Така на времето го почукваше майка му. - Нещата не биваше да се развият по този начин... Какво да правя? Какво да правя? Малката рибка успя да избяга... - Пръстите му заплуваха във въздуха. - Остана единствено Голямата риба... - Във въздушното плуване се включиха и двете му ръце. - Малката рибка избяга някъде, но на мен не ми пука къде... Важното е, че Голямата риба все още е там. Но тя едва ли е доволна от факта, че прогоних малката. Не може да е доволна. Което означава, че скоро ще имаме повод за празнуване...

- Избягала?! Що за глупост? Изпусна малката рибка, а се надяваш да хванеш голямата? Господи, наистина си слаба ракия! Как е възможно да си мой син?!

- Не говори така, майко. Не е учтиво.

Главата му остана наведена над списанието с траурни атрибути.

Усети погледа й, който би могъл да закове пирон в стената. Баща му имаше специален израз за него - наричаше го "рошавото око". Едгар Алан Пог така и не успя да разбере защо един несъмнено страшен поглед на майка му трябва да се нарича "рошаво око". Очите нямат косми. Дори не беше чувал за око с косми. Ако имаше такова нещо, щеше да го знае. По принцип знаеше много неща. Пусна списанието на пода и стана от жълто-белия градински стол. Протегна се и тръгна към ъгъла, където беше опрял бухалката си. Жалузите на единствения прозорец в дневната бяха спуснати и пречеха на слънчевите лъчи да проникнат във вътрешността на стаята. Приятният здрач се разсейваше от слабата настолна лампа, поставена направо на пода.

- Я да видим какво ще правим сега - промърмори той, прехвърляйки молива в устата си. Говореше на кутията от бисквити, която лежеше под градинския стол. Ръцете му стиснаха ръкохватката на бухалката, очите му внимателно опипаха червените, белите и сините звезди и ивици, които беше докоснал колко пъти?... Да, точно така - сто и единадесет пъти... Извади бялата си носна кърпичка и с обич я плъзна по полираната повърхност на бухалката. После избърса пръстите си с нея. - Днес трябва да направим нещо специално... Мисля, че е ред на един аутинг...

Оттегли се към стената и извади молива от устата си. Бухалката леко се поклащаше в другата му ръка, а очите му внимателно огледаха началните контури на някаква скица, оформена върху голям лист картон на бежовия триножник. Изтъпеният графит на молива леко докосна едно голямо и втренчено око, после започна да удебелява миглите. Моливът беше мокър и постоянно се изплъзваше измежду палеца и показалеца му.

- Ето така.

Отстъпи крачка назад, наклони глава и доволно огледа голямото втренчено око, облещено над нещо, което можеше да мине за извивка на буза. Бухалката в другата му ръка леко потрепваше.

- Казах ли ти колко добре изглеждаш днес? Скоро бузите ти ще придобият един много приятен цвят. Розово-червен, сякаш си била продължително време на слънце...

Тикна молива зад ухото си и вдигна ръка пред очите си. Разпери пръсти и започна да ги оглежда. Не пропускаше нито една става, нито една гънка, белег или раничка в близост до деликатните кожички около малките закръглени нокти. Разтърси я във въздуха, наблюдавайки движението на фините мускулчета. Представи си как разтрива студената кожа и се опитва да раздвижи застиналата под нея кръв, прогонвайки смъртта чрез енергичен масаж. Представи си приятния й розов цвят вследствие на този масаж... Бухалката потрепна в другата му ръка и той мислено се видя как замахва с нея. Липсваше му усещането за гладкия талк върху дланта, подготовката за решителния удар. Потръпна от желание да стовари бухалката върху окото на триножника, но си даде сметка, че не бива да го прави. Закрачи напред-назад с разтуптяно от гняв сърце. Беше смутен от бъркотията наоколо.

Оскъдното обзавеждане на апартамента съвсем не означаваше, че е подреден. Барплотът на кухненския бокс беше отрупан с използвани книжни салфетки, пластмасови чинии и прибори. Между тях се виждаха консерви и пакети със спагети, които Пог не си беше направил труда да прибере в единствения шкаф на бокса. В умивалника киснеха чиния и дълбок тиган за пържене. Водата вътре беше мазна и студена. По лекьосания син килим бяха разхвърляни сакове, раници и дрехи, между които се търкаляха книги, моливи и листове евтина хартия за скициране. Жилището на Пог вече беше наситено с аромата на готвено и пури, който се смесваше с острата миризма на собствената му пот. Беше много топло и той беше свалил повечето от дрехите си.

- Мисля, че е време да проверим състоянието на госпожа Арнет, която никак не беше добре - подхвърли на майка си Пог, без да поглежда към нея. - Какво ще кажеш за един посетител? Предполагам, че това трябваше да е първият ми въпрос... Вероятно и двамата ще се почувстваме по-добре. Признавам, че и аз съм малко потиснат... - Спомни си за малката рибка, която беше избягала, очите му бавно обиколиха разхвърляното жилище. - Не мислиш ли, че едно посещение ще ни поразведри?

- Разбира се.

- Нали, нали? - Баритонът му правеше изразителни извивки, сякаш се обръщаше към дете или домашен любимец. - Ще ти бъде приятно да посрещнеш гости, нали? Чудесно! Прекрасно!

Прекоси зацапания килим с босите си крака и клекна пред един кашон, пълен догоре с видеокасети, кутии за пури и пликове със снимки. Всички бяха акуратно надписани със ситния му почерк. В дъното на кашона откри кутията за пури на госпожа Арнет, под която лежеше и плик с полароидни снимки.

- Майко, госпожа Арнет е дошла да те види - обяви с доволна усмивка той, отвори кутията за пури и я положи върху градинския стол. После прегледа снимките и подбра онези, които най-много му харесваха. - Помниш я, нали? Срещали сте се многократно. Една посиняла от старост жена... Ето, виж косата й... Наистина е синя!

- Ами да, синя е...

- Амиии дааа сссиняя еее... - изимитира той гърленото ръмжене на майка си. Така произнасяше думите тя, когато беше в непосредствен контакт с бутилката водка. Всъщност, направо едно цяло с нея...

- Харесваш ли новата й кутия? - попита Пог и тикна пръста си вътре. После го вдигна срещу лампата и издуха известно количество бял прах. - Не ревнувай, моля те! От последната ви среща насам тя изгуби част от теглото си. Не знам как го направи, но й се отрази добре... - Пръстът му отново потъна в кутията, във въздуха се появи поредното облаче бял прах. Искаше да накара дебелата си майка да ревнува, а може би и да я ядоса, поне мъничко... Извади бялата кърпичка и старателно избърса ръцете си. - Мисля, че скъпата ни приятелка госпожа Арнет изглежда прекрасно, направо божествено!

Втренчи се в една от снимките на госпожа Арнет. Синкавата коса обграждаше като ореол мъртвото й розово лице. Не помнеше причината, поради която устата й беше зашита. Помнеше само, че го беше направил със собствените си ръце. Други следи от хирургическото му майсторство липсваха. Любителското око никога не би забелязало, че кръглите контури на очите й се дължаха на капачките под клепачите. Беше ги поставил там с изключително внимание, полагайки ги точно върху хлътналите очни ябълки. А след това ги беше покрил с клепачите, предварително намазани с вазелин.

- А сега бъди любезна и попитай госпожа Арнет как се чувства - подхвърли Пог към тенекиената кутия от бисквити, разположена под градинския стол. - Тя беше болна от рак. Напоследък много хора имат рак...