Необходими илюзии
Ноам Чомски
Откъс
НОАМ ЧОМСКИ
НЕОБХОДИМИ ИЛЮЗИИ
Контролът на мисленето в демократичните общества
Лекторията "Маси" беше подготвена в чест на многоуважавания бивш генерал-губернатор на Канада Винсент Маси и бе излъчена от Канадското радио през 1961 г., за да се предостави възможност на изтъкнати познавачи да се запознаят с резултатите от първото проучване на проблеми, които представлява широк интерес.
Тази книга се основава на състоящите се от пет части лекции "Маси" от 1988 г., излъчени под същото заглавие като част от поредицата радиопредавания "Идеи" на Си Би Ес. Продуцент на поредицата е Макс Алън. Изпълнителен продуцент - Бърни Лухт.
Съдържание
Предговор
Първа глава Демокрация и медии
Втора глава Възпиране на врага
Трета глава Пределите на изразимото
Четвърта глава Придатъци към управлението
Пета глава Ползата от тълкуванията
I приложение
1. Пропагандният модел: някои методологически съображения
2. Критично равновесие
II приложение
1. Доктрината за възпиране
2. Червената опасност
III приложение
1. Неприкосновеността на границите
IV приложение
1. Занаятът "историческо инженерство"
2. Принудата на мълчанието
3. На върха
4. Медии и обществено мнение
5. Ликвидиране на споразумението
V приложение
1. САЩ и костариканската демокрация
2. "Зловещата напаст на тероризма"
3. Герои и дяволи
4. "Мирният процес" в Средния изток
5. Най-добрата защита
6. "Ла Пренса" и неговите колеги
7. "Смелостта да се съхранят гражданските свободи"
8. Продължаващата битка
Бележки
Показалец
Предговор
Петте глави, които следват, са преработен вариант на петте лекции "Маси" от 1988 г., които изнесох по Канадското радио през ноември 1988 г. В лекциите са формулирани някои заключения относно функционирането на най-развитите демократични системи в съвременната епоха и особено относно начините на моделиране на мисленето и възгледите в интерес на привилегированите представители на съществото. Петте глави са последвани от приложения, чието предназначение е да послужат като пространни бележки под линия, доразвивайки някои от разглежданите проблеми отделно от основния текст, за да не обременяват прекомерно целостта на дискусията. Към всяка глава е прикрепено съставено от раздели приложение. Всеки раздел се отнася към конкретна част от текста, на който служи като притурка. Приложенията трябва да бъдат разглеждани като модели. Както е посочено в бележките, някои от засегнатите в текста и приложенията теми са разработени по-подробно на други места. Много от тях заслужават сериозно проучване.
Корените на съществуващите проблеми са в самата същност на западните индустриални общества и са предмет на обсъждане от момента на възникването им. В капиталистическите демокрации се наблюдава определено напрежение по отношение на притежаването на власт. В една демокрация управлението по принцип принадлежи на народа. Но привилегията за вземане на решения в определени сфери на живота е в ръцете на тесни кръгове, което оказва съществено влияние върху цялостния обществен порядък. Един от начините за облекчаване на напрежението би бил разширяването на демократичната система на инвестиране, организацията на работата и т. н. Това би съставлявало значителна социална революция, която, поне по мое мнение, би довела до завършек политическите революции от една предходна епоха и би осъществила някои от принципите на свободната воля, на които отчасти са се основавали. Напрежението би могло да се намали и понякога това се прави чрез насилствено елиминиране на общественото вмешателство в държавната и личната власт. В развитите индустриални общества към този проблем обикновено се подхожда чрез разнообразни средства за изпразване на демократичните политически структури от реално съдържание, формално запазвайки ги непокътнати. Значителна част от тази дейност се поема от идеологическите институции, които ограничават мисленето и мненията в определени рамки, като отстраняват потенциалните заплахи по отношение на привилегированите и властимащите, преди да са се обособили и набрали енергия. Подобна дейност има много форми на проявление и извършители. Аз ще се ангажирам преди всичко с една от тях: контрола на мисленето, осъществявано от страна на медиите и свързаните с тях компоненти на интелектуалните кръгове от елита.
Според мен тези проблеми почти не са изследвани. Личното ми мнение е, че гражданите на демократичните общества трябва да се ангажират с политика на интелектуална самозащита, за да се предпазят от манипулации и контрол и да положат основата на една по-реална демокрация. Тъкмо тази загриженост е в основата на следващия материал и на голяма част от произведенията, цитирани в хода на обсъждането.
Първа глава
Демокрация и медии
Под заглавието "Бразилски епископи подкрепят план за демократизиране на медиите" един издаван от църквата южноамерикански вестник описва обсъжданото от учредителното събрание предложение за "отваряне на могъщите и изключително затворени бразилски медии за гражданско участие". "Бразилските католически епископи са сред основните застъпници [за подобно]... законодателно предложение за демократизиране на средствата за масова информация в страната", продължава съобщението, като отбелязва, че "бразилската телевизия е в ръцете на пет големи мрежи, [докато]... осем огромни мултинационални корпорации и различни държавни предприятия отговарят за голяма част от медийната реклама". Предложението "предвижда създаването на Национален медиен съвет, състоящ се от граждански и правителствени представители, [които]... да разработят демократична политика за осведомяване и да предоставят лицензи за радио- и телевизионни дейности". "Бразилската конференция на католическите епископи многократно подчерта значението на средствата за масово осведомяване и настоя за участие на низините. Тя избра медиите като тема на Лентенската си кампания през 1989 г." - ежегодна "енорийска кампания за обсъждане на някои социални проблеми" по инициатива на Конференцията на католическите епископи.1
Повдигнатите от бразилските епископи въпроси са подлагани на сериозно обсъждане в много части на света. В няколко латиноамерикански страни, а и другаде са в ход проекти, свързани с тяхното проучване. Води се дискусия за един "Нов световен информационен порядък", който да разнообрази достъпа до медиите и да съдейства за алтернативни подходи в глобалната медийна система, доминирана от западните индустриални държави. Проведено от ЮНЕСКО изследване за осъществяването на подобни възможности предизвика крайно враждебен отклик от страна на Съединените щати.2 Привидната загриженост беше свързана със свободата на пресата. Сред въпросите, които бих искал да обсъдя по-нататък, е този, който изяснява колко сериозна е тази загриженост и какво е реалното й съдържание. Други въпроси са свързани с политиката за демократично осведомяване. Какво би могло да бъде то, дали е нещо, което липсва, и ако е така, дали е осъществимо? Или, най-общо казано, към какъв тип демократичен порядък се стремим?
Схващането за "демократизиране на медиите" няма реален смисъл в рамките на политическия дискурс в Съединените щати. Всъщност тази фраза има парадоксален и дори разрушителен смисъл. Гражданското участие би се възприело като посегателство върху свободата на печата, удар срещу независимостта на медиите, който би опорочил мисията им да информират обществото без страх и пристрастия. Подобна реакция заслужава известен размисъл. Тя се основава на убеждения относно това как функционират и как би трябвало да функционират медиите в нашите демократични системи, както и на някои безспорни истини за същността на демокрацията. Нека обсъдим последователно тези въпроси.
Стандартната представа за функцията на медиите, формулирана от съдия Гърфин в негово решение, с което отхвърля усилията на правителството да спре публикуването на Pentagon Papers*, е, че разполагаме със "своенравна преса, твърдоглава преса, вездесъща преса" и че тези трибуни на хората "трябва да бъдат толерирани от онези, които са на власт, за да защитават още по-значимите ценности на свободата на изразяването и правото на хората да бъдат осведомявани". Коментирайки това решение в "Ню Йорк Таймс", Антъни Люис отбелязва, че медиите не винаги са били така независими, бдителни и предизвикателни спрямо властниците, както днес, но по времето на Виетнамската война и аферата "Уотъргейт" са се научили да прилагат "правото да се ровичкат в живота на нацията", излагайки на показ онова, което сметнат, че е правилно да бъде извадено на показ", без да се съобразяват с външни въздействия или изисквания на държавната и личната власт. Това също е всеобщо споделяно убеждение.3
* Правителствено проучване за обвързването на САЩ в Югоизточна Азия, поръчано от министъра на отбраната Робърт Макнамара през юни 1967 г. Съдържа 47 свръхсекретни тома и покрива периода от Втората световна война до май 1968 г. Написано от екип от анализатори, разполагащи с достъп до класифицирана информация, и завършено през януари 1969 г. Проучването разкрива голямо количество погрешни преценки, бюрократично високомерие и измами от страна на определящи държавната политика лица. На 13 юни "Ню Йорк Таймс" започва публикуването на поредица статии въз основа на проучването. Министерството на отбраната се домогва до съдебно решение за спиране на публикациите поради свързани с националната сигурност съображения, но Върховният съд постановява, че конституционните гаранции за свободна преса превъзмогват всякакви други съображения и разрешава по-нататъшно публикуване. Правителството подвежда под отговорност за шпионаж, кражба и подривна дейност длъжностните лица, предоставили Pentagon Papers на "Ню Йорк Таймс", но впоследствие те биват оправдани. - Б. пр.
През този период възникна значителен дебат по отношение на медиите, но той не засегна проблема за "демократизиране на медиите" и освобождаването им от принудата на държавната и личната власт. Обсъжданият проблем по-скоро беше дали медиите не надскачат необходимите ограничения, заобикаляйки подобна принуда, и дори заплашват съществуването на демократичните институции със своето своенравно и безотговорно пренебрежение към властта. Изследване на Тристранната комисия от 1975 г. върху "управляемостта на демокрациите" стига до заключението, че медиите са се превърнали в "изявен нов източник на национална власт", един от признаците за "прекалена демокрация", което допринася за "ограничаване на правителствената власт" в страната, а като последица и до "упадъка на влиянието на демокрацията в чужбина". Тази обща "криза на демокрацията", твърди комисията, произтича от усилията на маргинализирани преди това сектори от населението да организират и наложат своите искания, което води до възникване на напрежение, спъващо правилното функциониране на демократичния процес. В миналото "Труман е разполагал с възможността да управлява страната в сътрудничество със сравнително ограничен брой адвокати и банкери от Уолстрийт, обобщава американският rapporteur* Самюъл Хънтингтън от Харвардския университет. През посочения период няма никаква криза на демокрацията, но през 60-те години кризата се разраства и достига сериозни мащаби. Поради което проучването настоява за по-"умерена демокрация", която да обуздае прекалената демокрация и да превъзмогне кризата.4
* Докладчик, референт, доносчик (фр.). - Б. пр.
Казано с прости думи, широкото обществено мнение трябва да бъде приведено в традиционното си състояние на апатия и подчиненост и изтласкано от арената на политическия дебат и активност, ако демокрацията трябва да оцелее.
Изследването на Тристранната комисия отразява схващанията и ценностите на либералния елит на Съединените щати, Европа и Япония, включително и водещи фигури в администрацията на Картър. Десницата смята, че демокрацията е заплашена от организираните усилия на така наречените "особени групи с общи интереси", съвременно политическо понятие, обхващащо работниците, фермерите, жените, младежта, възрастните поколения, инвалидите, етническите малцинства и т. н. или накратко, широките обществени слоеве. При президентските кампании в САЩ през 80-те години демократите бяха обвинявани, че са инструмент на тези особени групи и по този начин подкопават "националния интерес", чийто представители са от единствения сектор, който не попада в списъка на особените групи с общи интереси, а именно: корпорациите, финансовите институции и останалия делови елит.
Обвинението, че демократите представляват особените групи с общи интереси, има твърде малко основания. Те по-скоро представляват други елементи на "националния интерес" и подкрепиха с минимални угризения десния курс на групите от елита през периода след Виетнамската война, включително и спирането на ограничените държавни програми за защита на бедните и онеправданите; прехвърлянето на ресурси на богатите; още по-категоричното превръщане на държавата в държава с обезпечени социални грижи за привилегированите и разрастването на държавната власт и защитения държавен сектор чрез разширяване на военния сектор - средство, принуждаващо обществото да субсидира високотехнологичната индустрия и да осигурява гарантиран пазар на нейната излишна продукция. Свързан с десния курс елемент е подчертаната "активистка"* външна политика за разширяване на властта на САЩ с прилагане на подривни действия, международен тероризъм и агресия: доктрината "Рейгън", която медиите характеризират като енергична защита на демокрацията в целия свят, критикувайки понякога рейгънистите заради престараването им в името на благородната цел. Най-общо казано, демократическата опозиция оказва квалифицирана подкрепа на тези програми на рейгъновата администрация, които всъщност до голяма степен са екстраполация на инициативи от времето на Картър и, както ясно сочат социологическите проучвания, с малки изключения срещат откритата съпротива на широки слоеве от населението.5
* Activism (англ.) - политика и практика на предприемане на преки енергични действия в подкрепа на конкретни убеждения. - Б. пр.
** Безпристрастна и точна информация - Б. пр.
*** Майкъл Стенли Дукакис (р. 1933) - губернатор на Масачусетс (1975--1979,1983--1991); кандидат-президент на Демократическата партия през 1988 г., когато изборите спечелва републиканския кандидат Джордж Буш. - Б. пр.
**** Columbia Broadcasting System - американска радиотелевизионна компания. - Б. пр.
На конгрес на Демократическата партия през юли 1988 г. наблюдаващата медиите организация "Fairness and Accuracy in Reporting" (FAIR)** оспори неизменните формулировки на журналистите по отношение на Майкъл Дукакис*** като "прекалено либерален", цитирайки направено през декември 1987 г. социологическо проучване от "Ню Йорк таймс"/CBS****, което сочи категорична обществена подкрепа за гарантиране на пълна заетост на работната сила, медицински и социални грижи и 3 към 1 разлика в полза на намаляване на военните разходи от страна на 50 процента от населението, които подкрепят промените. Но изборът на демократ в "рейгънов стил" за вицепрезидент изтръгна единствено възхвали от страна на медиите заради прагматизма на демократите при съпротивата им срещу левите екстремисти, които настояваха за политика, подкрепяна от мнозинството от населението. Всъщност през 80-те години обществените настроения продължават да се придвижват към либерализъм в стил "Нов курс", докато "либерал" се превръща в мръсна дума в политическата риторика. Социологическите проучвания показват, че почти половината население е убедено, че Конституцията на САЩ - един свещен документ - е източникът на марксовата фраза "от всеки според възможностите, на всеки според потребностите", дотолкова безспорно справедливо изглежда подобно пожелание.6
Не бива да ни подвежда "съкрушителната" изборна победа на Рейгън. Той спечели изборите с гласовете на по-малко от една трета от електората. От всички гласували явното мнозинство се надяваше неговите законодателни програми да не бъдат одобрени, а половината население продължава да вярва, че правителството се управлява "от няколко групи, които се грижат за собствените си интереси".7 Изправени пред избора между рейгъновата програма за пренебрегващ последствията кейнсиански* растеж, рекламирана с патриотарско развяване на знамена от една страна, и демократическата алтернатива за фискален консерватизъм и фрази като "ние одобряваме вашите цели, но се боим, че цената ще е твърде висока" от друга, онези, които си направиха труда да гласуват, предпочетоха първото - което не беше кой знае каква изненада. Групите на елита имат задачата да си налагат дръзко изражение и да възхваляват брилянтните успехи на американската система - "образец на демокрация и на общество, което полага изключителни грижи за потребностите на своите граждани", както обявяват Хенри Кисинджър и Сайръс Ванс общите контури на "двупартийните цели на външната политика" в пострейгъновия период. Но за разлика от образования елит голяма част от населението, изглежда, се отнася към правителството като към инструмент на властта извън неговото влияние и контрол. А ако техният опит не е достатъчен, един поглед към някои сравнителни статистики ще покаже колко великолепно "се грижи за потребностите на своите граждани" най-богатото и разполагащо с несравними предимства общество в света.8
* Джон Мейнард Кейнс (1883--1946) - английски икономист и публицист, според който високата безработица е резултат от недостатъчно потребление и може да се ограничи чрез държавно регулиране и финансиране на икономиката. - Б. пр.
Явлението "Рейгън" всъщност дава представа за насоките, в които се придвижва една капиталистическа демокрация, придружени от постепенно елиминиране на профсъюзите, независимите медии, политическите сдружения или най-общо казано - всякакви форми на обществено организирани прояви, които възпрепятстват господството на един ограничен кръг. За външния свят Рейгън може да е "ексцентричен каубойски лидер", предприел "налудничави" действия, организирайки "банда главорези" да нападне Никарагуа наред с другите си подвизи (според един от използваните в уводните статии на торонтския "Глоуб енд Мейл" изрази)9, докато за общественото мнение в САЩ той е символ на национално единство, нещо като знаме или като кралицата на Обединеното кралство. А английската кралица открива Парламента, прочитайки политическата програма, без никой да задава въпроси дали тя вярва в нея, или поне я разбира. По аналогичен начин общественото мнение е равнодушно по отношение на очевидния и невъзможен за потулване факт, че президентът Рейгън има съвсем смътна представа за водената от негово име политика или това, че когато не е подготвен както трябва от своя екип, по правило прави дотолкова нелепи изявления, че биха предизвикали значителни усложнения, ако биха били приети насериозно.10 Следващата крачка в посока на блокиране на обществената намеса по отношение на значителни проблеми е в случаите, когато изборите не дават възможност на обществото да избира дори между стоящи встрани от неговите интереси програми, а се превръщат единствено в процедура за избор на една символична фигура. Именно затова представлява известен интерес обстоятелството, че в продължение на осем години Съединените щати всъщност функционираха без президент.
Връщайки се към медиите, обвинени, че разпалват зловещите пламъци на "прекомерната демокрация", Тристранната комисия стигна до заключението, че "по-мащабните интереси на обществото и правителството" налагат необходимостта в случай на неспазване на "нормите на професионализма" от страна на журналистиката "възможна алтернатива да е предприемането на правителствени мерки" с оглед "възстановяване на баланса между управление и медии". Като дава израз на подобна загриженост, изпълнителният директор на Freedom House* Ленард Съсман задава въпроса: "Трябва ли да бъдат ликвидирани свободните институции за това, че защитават самата свобода?" А Джон Рош, "интелектуалец на разположение" по време на администрацията на Джонсън, отговаря чрез искане за разследване от страна на Конгреса на "дейността на тези частни правителства", които така възмутително изопачават фактите в своя "антиджонсънов поход", макар да се бои, че Конгресът е твърде "наплашен от медиите", за да се заеме с тази неотложна задача.11
* Организация за мир и демокрация, основана от Елинор Рузвелт и Уендъл Уилки. - Б. пр.
В случая Съсман и Рош коментират финансираното от Freedom House двутомно изследване на Питър Брейстръп на медийното отразяване на офанзивата "Тет"* през 1968 г.12 Изследването е посрещнато възторжено като забележителен принос, което категорично доказва безотговорността на този "отявлен нов източник на национална власт". Рош оценява изследването като "един от най-забележителните образци през последните двадесет и пет години за разследваща журналистика и първокласна ерудираност", "педантично разследване на некомпетентността, ако не и злонамереността на медиите". Този класически образец на съвременна научност през 60-те години е провъзгласен за разобличител на тяхната некомпетентност и пристрастност при отразяване на "културата на противника" - всъщност медиите се явяват отговорни за загубата на войната във Виетнам, нанасяйки по този начин вреда на каузата на демокрацията и свободата, за които Съединените щати са воювали напразно. Изследването на Freedom House стига до извода, че тези неуспехи отразяват "все по-променливия журналистически стил - подтикван от властнически импулси или услужливост, - станал така популярен в края на 60-те години". Новата журналистика се характеризира от "постоянна и необоснована готовност да се търсят конфликти, да се приема най-лошото за правителството или за властта изобщо и на тази основа да се разделят актьорите на "добри" и "лоши". "Лошите" включват въоръжените сили на САЩ във Виетнам, "военнопромишления комплекс", ЦРУ и изобщо правителството на САЩ, а "добрите" според медиите са, както може да се предположи, комунистите, които, твърди изследването, постоянно биват превъзнасяни и защитавани. Изследването предрича "продължаване на настоящия променлив стил с постоянната мрачна заплаха, в случай че самите управници не предприемат мерки, то съдилищата, Федералната комисия за осведомяване или Конгресът сами да потърсят лек".
* Поредица решителни сражения през Виетнамската война. На 31 януари 1968 г. виетнамските комунисти предприемат мащабна офанзива в Южен Виетнам. На войските на САЩ и Южен Виетнам са нужни седмици, за да си възвърнат превзетите градове. Макар и неуспешна, офанзивата е политическа и психологическа победа за виетнамските комунисти и категорично опровергава оптимистичните твърдения, че правителството на САЩ вече е спечелило войната. - Б. пр.
Вече е установена истина, че "като американци сме склонни да се самобичуваме по повод различни аспекти на собствената си политика и за действия, които не одобряваме", и че както стана ясно от опита ни с Виетнам, "е почти неизбежно подобно широко отразяване да не подкопае подкрепата за военните усилия", особено "изпълнените много често с кръвопролития телевизионни репортажи" (Ландръм Болинг на ръководена от него конференция по въпроса дали действително не съществува "някакъв начин да се постигне баланс между предимствата, на които се радва едно тоталитарно управление поради способността си да контролира или цензурира неблагоприятните новини по време на военни действия, и неудобствата за едно свободно общество поради възможността изцяло да се отразяват всички военни събития").13 Аферата "Уотъргейт", при която разследващата журналистика "допринесе за оставката на президента" (Антъни Люис), затвърди тази ужасна представа за неизбежно разрушаване на демокрацията от страна на необузданите, независими и враждебно настроени медии, което се случи и при скандала с Иран. Гръмогласната защита на свободата на пресата в ярки примери като тези със съдията Гърфин и Антъни Люис е реакция на опитите за налагане на контрол над медийните ексцесии и на налагането на норми за отговорност.
Във връзка с оживените дебати по повод поведението на медиите и демокрацията възникват два типа въпроси: въпроси по същество и въпроси за стойността. Основният въпрос по същество е дали медиите действително защитават с прекалено усърдие враждебни позиции и най-вече дали подкопават защитата на свободата във военно време и заплашват свободните институции чрез "самобичуване" и бичуване на управниците. Ако е така, бихме могли да запитаме дали не би било уместно да наложим известна външна принуда за съблюдаване на нормите за отговорност или да приложим принципа, формулиран от съдия Холмс в един класически пример за несъгласие, че "най-добрата проверка на истината е способността на мисълта да бъде възприета при конкуренцията на пазара" чрез "свободна размяна на идеи".14
Въпросът по същество рядко бива оспорван - случаят се приема за доказан. И все пак някои настояват, че фактическите предпоставки са по принцип погрешни. Започвайки с най-разпространените, нека обсъдим функционирането на свободния пазар на идеи. В своето изследване за мобилизиране на общественото мнение в подкрепа на държавната власт Бенджамин Гинсбърг твърди:
"... западните правителства прилагат пазарни механизми за регулиране на обществените настроения и мнения. "Пазарът на идеи", изграден през деветнадесетото и двадесетото столетия, ефективно разпространява убежденията и идеите на висшето общество, като същевременно ликвидира идеологическата и културната независимост на нисшите слоеве. Изграждайки този пазар, западните правителства изковаха стабилни и устойчиви връзки между социо-икономическата позиция и идеологическата власт, което позволява на висшето общество да използва всяка от тях в подкрепа на другата... Особено в Съединените щати способността на висшите слоеве да господстват на пазара на идеите обикновено им дава възможност да формират възгледите на цялото общество по отношение на политическата реалност и действителните политически и социални параметри. Докато западняците обикновено поставят знак за равенство между пазара и свободата на мненията, скритата ръка на пазара може да бъде почти толкова мощен инструмент за контрол, какъвто е железният юмрук на държавната власт."15
Заключението на Гинсбърг не е лишено от основание, що се отнася до функционирането на насочвания свободен пазар. Онези сегменти от медиите, които имат възможността да достигнат до значителна аудитория, са големите корпорации и те са тясно свързани с още по-големи конгломерати. Както останалите видове бизнес, те продават продуктите си на потребителите. Техният пазар са рекламодателите, а "продуктът" е публиката с насоченост към състоятелни потребители, което повишава рекламните тарифи.16 Преди повече от едно столетие британските либерали забелязаха, че пазарът насърчава онези вестници, "които се ползват от предпочитанията на рекламодателите", а в наши дни, отбелязвайки смъртта на един нов левичарски вестник, Пол Джонсън иронично коментира, че е бил постигнат от заслужена съдба. "Пазарът произнесе точна присъда още в самото начало, отклонявайки целия капитал за изданието" и със сигурност нито един човек с десни разбирания не би се усъмнил, че пазарът е изразител на обществените предпочитания.17
Накратко, главните медии - най-вече елитарните медии, които определят дневния ред, съблюдаван в общи линии от останалите - са корпорациите, които "продават" привилегирована публика на други видове бизнес. Едва ли би било изненадващо, ако представата за света, която изграждат, отразява възгледите и интересите на продавачите, купувачите и продукта. Концентрацията на собственост в сферата на медиите е висока и нарастваща.18 Още повече, че тези, които заемат управленческите постове в медиите или получават правото на коментатори в тях, принадлежат на същия привилегирован елит и може да се очаква, че споделят разбиранията, домогванията и схващанията на своите съдружници, а така също и интересите на своята класа. Проникналите в системата журналисти едва ли биха могли да успеят, ако не се подчинят на идеологическия натиск, обикновено превръщайки ценностите му в свои собствени. Не е лесна работа да казваш едно, а да вярваш в друго и тези, които откажат да се подчинят, рискуват да бъдат отстранени чрез обичайните механизми.
Влиянието на рекламодателите понякога е много по-директно. "Неприемливи за корпоративно финансиране проекти обикновено умират в зародиш", отбелязва лондонският "Икономист", добавяйки, че "медиите се научиха да се съобразяват и с най-деликатните желания на корпорациите". Вестникът цитира случая с обществената телевизия WNET, "лишила се от финансовата подкрепа на "Гълф+Уестърн" заради документален филм със заглавие "Глад срещу печалба" за закупуването от мултинационалните корпорации на огромни парцели земя в Третия свят". Подобна постъпка "не е постъпка на приятел", съобщава изпълнителният директор на "Гълф" на телевизията, добавяйки, че филмът е "злостна нападка срещу бизнеса, а и срещу Америка". "Повечето хора са убедени, че WNET не би допуснала подобна грешка днес", заключава "Икономист".19 Нито пък някоя друга медия. Достатъчно е предупреждението да е категорично.
Редица други фактори принуждават медиите да се съобразяват с изискванията на тандема държава--корпоративи.20 Конфронтацията струва скъпо и създава усложнения. Наложителни са високи норми за доказване и обосновка и критическият анализ обикновено не се приема добре от онези, които са в позицията да реагират яростно и да определят наградите и наказанията. Напротив, съблюдаването на "патриотичния дневен ред" не струва нищо. Обвиненията срещу официално обявения противник почти не изискват обосновка и при това не съществува опасност да доведат до наказания, тъй като могат да бъдат оправдани с престъпленията или с незабелязването на гората заради дърветата. Системата се защитава настървено срещу оспорването на правото на лъжа в полза на властта, а самата идея за подлагане на идеологическата система на рационално разследване води до неразбиране или употреба на насилие, много често облечени в удобна терминология.21 Онзи, който приписва най-благородни намерения на правителството на САЩ, докато същевременно може би осъжда неуспехите и некомпетентността му, не се нуждае от доказателства за подобна позиция, както в случаите, когато задаваме въпроса защо "успехът упорито ни се изплъзва" в Средния изток или Централна Америка или защо "една нация с такива огромни богатства, могъщество и добри намерения [не може] да постигне своите цели по-бързо и успешно" (Ландръм Болинг).22 Нормите са съвършено различни, когато посочваме, че "добрите намерения" не са отличителни качества на държавите и че Съединените щати като всяка друга държава в миналото и настоящето следва политика, която отговаря на интересите на онези, които управляват държавата благодарение на притежаваната от тях власт - очевидност, която едва ли би могла да бъде изразена официално, колкото и изненадващ да е подобен факт.
Човек не се нуждае от доказателства, за да обвини Съветския съюз за агресията срещу Афганистан и подкрепата на репресивните мерки срещу Полша. Съвсем друг е въпросът, когато стане дума за агресията на САЩ срещу Индокитай или многогодишните им усилия за блокиране на постигането на политическо споразумение в арабско-израелския конфликт, надлежно документирани, но неприятни и поради това привидно несъществуващи. Не е нужна никаква обосновка за обвиненията срещу Иран или Либия, че подкрепят тероризма, но обсъждането на очебийната - безспорно доминираща - роля на Съединените щати и техните клиенти в организирането и разпространяването на тази напаст на съвременната епоха предизвиква единствено ужас и презрение, а подкрепящите подобно твърдение доказателства, колкото и да са убедителни, се отхвърлят като несъстоятелни. Като нещо подразбиращо се от само себе си, медии и журналисти или възхваляват правителството на САЩ за това, че се е посветило на битката за демокрация в Никарагуа, или го критикуват заради средствата, които използва за постигането на тази похвална цел, без да прибягват до каквито и да било доказателства, че това е действителната му политическа цел. Всяко оспорване на принципните патриотични постулати е фактически немислимо в централните медии, а ако намери някакъв израз, бива отхвърляно като разновидност на идеологическия фанатизъм и като абсурд, дори ако е подкрепено от неоспорими доказателства, което не представлява особена трудност в този случай.
Постепенно се убеждаваме, че подчинението е лесният начин - гарантирано постигане на привилегии и престиж. Несъгласието води до персонални щети, които могат да се окажат тежки дори в общества, които не разполагат със средства за контрол като отряди на смъртта, психиатрични затвори или лагери за изтребление. Самата структура на медиите е изградена така, че да налага подчиняване на официалните доктрини. В един триминутен интервал между рекламите или дори със седемстотин думи е невъзможно да се изложат необичайни мисли или изненадващи заключения с необходимата аргументация и доказателства, за да прозвучат достоверно. Бълването на приятни възхвали не представлява подобен проблем.
Обичайното и общоприето очакване е, че централните медии и другите идеологически институции би следвало да отразяват възгледите и интересите на официалната власт. Значителен брой анализатори доказват спазването на подобно очакване. Двамата с Едуард Хърман имаме публикувана обширна документация в съавторство и поотделно в подкрепа на разбирането за функционирането на медиите, което силно се различава от стандартната версия.23 Според този "пропаганден модел" - който се ползва с предимство поради накратко разгледаните причини - медиите обслужват интересите на държавната и корпоративната власт, които са тясно взаимосвързани, поставяйки своите репортажи и анализи в общата рамка на подкрепа на привилегированите и съответно ограничавайки дебата и дискусиите. Изследвахме множество примери, включително такива, които поставят на сериозно изпитание пропагандния модел, а именно случаи с медийни критици, набедени, че защитават позиции, противопоставящи се на тези на върхушката: отразяването на войните в Индокитай, аферата "Уотъргейт" и ред други все от периода, за който се твърди, че медиите са превъзмогнали конформизма на миналото и са предприели кръстоносен поход. За да подложим модела на безпристрастна проверка, систематично подбирахме примери, които си съответстват като исторически паралели: приписвани на официални противници престъпления, сравнени с такива, за които носят отговорност Съединените щати и техните клиенти; добри дела, предимно проведени от официални противници избори, сравнени с такива в клиентелистки на САЩ държави. Използвани са и други методи, които потвърждават становищата ни.
Вече са натрупани хиляди страници документация, които подкрепят заключенията относно пропагандния модел. Според нормите на социологията той е солидно утвърден, а в много отношения предписанията му дори са надминати. Ако изобщо съществува сериозно оспорване на този извод, поне аз не съм запознат с него. Естеството на аргументите срещу него в редките случаи, в които темата изобщо е намирала място в централните медии, навежда на мисълта, че моделът действително е непоклатим. Високо цененото изследване на Freedom House, за което се твърди, че доказва по категоричен начин враждебната природа на медиите и опасността, която представляват за демокрацията, не издържа на анализ, а когато безчислените грешки и изопачавания бъдат коригирани, от него не остава почти нищо повече от недоволството, че медиите са прекалено песимистично настроени при преследването на справедлива кауза. Лично аз не познавам други изследвания, които да го правят по-добре.24
Със сигурност съществуват и други фактори, които оказват влияние върху дейността на такава сложна обществена институция като медиите и човек би могъл да открие изключения от обичайния образец, който характеризира пропагандния модел. Независимо от това, вярвам, че той се приближава доста плътно до истината за същностните характеристики на медиите и господстващата духовна култура като цяло.
Едно от предписанията на модела е той да бъде напълно изключен от обсъждане, тъй като оспорва едно фактическо положение, което е твърде изгодно за интересите на официалната власт, а именно, че медиите са враждебни и неконтролируеми в недопустима степен. Колкото и добре обоснован да е моделът, той е неприемлив и, според предписанията, би трябвало да остане извън сферата на дебата за медиите. Това заключение също е емпирически обосновано. Забележете, че моделът притежава една твърде смущаваща особеност. Казано с прости думи, той е или валиден, или невалиден. Ако е невалиден, може да бъде отхвърлен; ако е валиден, трябва да бъде отхвърлен. Както в случая с доктрината за противодържавна клевета от ХVIII в., истината не е никаква защита, а по-скоро увеличава чудовищността на престъпление, свързано с дискредитирането на властта.
Ако заключенията на пропагандния модел са правилни, то отправените към медиите критики за враждебната им позиция биха могли да имат смисъл единствено изобщо да не засягат сферата на дебата относно тактическите въпроси, обсъждани от господстващия елит, а да обслужват единствено онези сегменти, които занимават държавата в даден момент, като го осъществяват с подобаващия ентусиазъм и оптимизъм за постигане на каузите - по дефиниция благородни, - с които се е ангажирала държавната власт. Джордж Оруел не би се изненадал, че тъкмо такъв би трябвало да бъде приносът на критиката на медиите според организация, нарекла сама себе си "Freedom House".25
Представители на журналистическата колегия често отговарят на високите норми на професионализма в своята дейност, демонстрирайки смелост, почтеност и находчивост, включително и много от тях, които работят за медии, които се придържат стриктно към предписанията на пропагандния модел. В това няма никакво противоречие. Проблемът не е в честността на изразяваните мнения или почтеността на онези, които издирват фактите, а по-скоро в подбора и акцентирането на темите, позволената широта на изразяваните мнения, неподлежащите на оспорване предпоставки, които предопределят осведомяването и коментарите, и цялостната рамка на налагане на определен светоглед. Не е необходимо, между другото, да си губим времето с твърдение като следното, украсило първата страница на "Ню Рипъблик" по време на нахлуването на Израел в Ливан: "Голяма част от онова, което сте прочели във вестниците и списанията за войната в Ливан - както и още по-голяма част от онова, което сте видели и чули по телевизията, - просто не е вярно."26 Подобни изпълнения могат да се предадат в мрачните архиви на апологетиката на зверствата на други облагодетелствани държави.
Ще представя примери, за да илюстрирам функционирането на пропагандния модел, но ще приема за дадено, че основните факти са изложени достоверно във вече публикуваните многобройни материали. Това предизвика множество яростни реакции и фалшификации (някои от които Хърман и аз споменаваме във "Manufacturing Consent" и другаде), а така също объркване и неразбиране. Но доколкото ми е известно, няма нито един сериозен опит да се оспорят тези и други подобни критики. По-скоро те просто се отхвърлят в съответствие с предписанията на пропагандния модел.27 Обичайната за централните медии дискусия по въпроса за дейността им се изчерпва с критика на враждебната им позиция и опровергаването й от страна на защитниците им, без да засяга придържането им към предписанията на пропагандния модел или признанието за подобна позиция. По повод на войните в Индокитай например през 1985 г. една обществена телевизия в САЩ излъчи ретроспективен сериал, последван от осъждането му от една дясно ориентирана наблюдаваща медиите организация "Медийна акуратност" и дискусия, изчерпваща се с критика на така наречената враждебна невъздържаност на сериала и неговите защитници. Никой не приведе доводи, че сериалът спазва предписанията на пропагандния модел - което всъщност прави. Споменатото по-горе изследване на медийното отразяване на конфликтите в Третия свят съблюдава подобен образец, който е твърде последователен, независимо от общественото мнение за прекаления конформизъм на медиите.28
Медиите щедро публикуват упреци за своята "смайваща липса на баланс или дори привидна безпристрастност" и за "вредата и опасностите от днешната своенравна преса".29 Но само когато, както в този случай, критиката е насочена към "медийния елит" за това, че се "подчинява на либерални политически възгледи и човешката природа" и заради "очевидните затруднения на повечето либерали да употребят думата диктатура, когато описват дори най-очебийните леви диктатури". Човек със сигурност не би срещнал описание на Фидел Кастро като диктатор в централните медии, които са неизменно твърде деликатни към комунизма и склонни към самобичуване.30 Подобни филипики не е нужно да бъдат подкрепени дори от най-минималните доказателства. Тази съдържа точно обяснение на онова, което евентуално би могло да е факт, двусмислен намек за изтъквано жонглиране със статистиката от страна на "Ню Йорк Таймс", "за да засенчи спадането на лихвените проценти по време на първия мандат на Роналд Рейгън", сякаш информацията не е била публикувана подробно. Обвинения от подобен характер често не са нежелани, първо, защото отзвукът е елементарен и прекомерен, и второ, защото дискутирането на подобен проблем утвърждава убеждението, че медиите са или независими и обективни и защитават високи стандарти на професионална почтеност и откритост към всяко обосновано мнение, или имат склонност към елегантно левичарско незачитане на властта. И двата извода са напълно приемливи за официалната власт и привилегированите кръгове и дори за самия медиен елит, който няма нищо против обвиненията, че е стигнал твърде далеч в своите своеволия и пренебрежение спрямо общоприетите норми и властта. Обхватът на дискусията не нарушава предписанията на пропагандния модел - осъждане на "либералните пристрастия" и защита срещу това обвинение без каквото и да било признаване на възможността "либералните пристрастия" да са просто израз на един от вариантите на ограничаващата държавно-корпоративна идеология - каквито очевидно са, - при това подчертано удобен вариант, тъй като съдържа скритото послание "дотук и не повече".
Завръщайки се към предложенията на бразилските епископи, една от причините да изглеждат прекалени или неразбираеми, ако се появят в нашия политически контекст, е обстоятелството, че службата на медиите в полза на общественото благо се приема за даденост, както и прекалената им независимост по отношение на властта. По този начин те осъществяват присъщата им обществена роля, както е обяснена от върховния съдия Пауъл с цитираните от Антъни Люис думи в защита на свободата на пресата: "Нито един индивид не може да получи за себе си информацията, необходима за освобождаването му от политическа отговорност... Чрез предоставянето на възможност на обществото да упражнява действен контрол над политическия процес, пресата изпълнява решаваща роля за осъществяване на общественото предназначение на Първата поправка."
Алтернативният възглед, който според мен е валиден, е, че медиите действително имат "обществено предназначение", но то е съвършено различно. То е аналогично на общественото предназначение на държавното образование, както е формулирано от Джеймс Мил в първоначалния период на изграждането на тази система: да "насочва съзнанието на хората към добродетелна преданост на своето правителство" и изобщо на устройството на социалния, икономическия и политическия порядък.31 Без какъвто и да било принос за "кризата на демокрацията", от каквато се опасява либералната върхушка, медиите са бдителни стражи, защитаващи привилегированите от заплахата на обществения разум и участие. Ако тези изводи са правилни, първото възражение срещу демократизирането на медиите се основава на фактическа и аналитична грешка.
Втората причина за противопоставяне е по-съществена и нелишена от основание: призивът за демократизиране на медиите може да маскира крайно неприятните усилия за ограничаване на интелектуалната независимост чрез обществен натиск, което е познато от политическата теория. Проблемът не е лесен за пренебрегване, но не е отличителен белег за демократизирането на медиите.32
Мисля, че основният проблем е друг. Според нашата политическа култура разбирането за демокрацията се различава от това на бразилските епископи. За тях демокрация означава гражданите да разполагат с възможността да бъдат информирани, да участват в анкети, дискусии и политически организации и да издигат свои програми чрез политически действия. Ние имаме по-ограничена представа за демокрация: гражданинът е консуматор, наблюдател, а не участник. Публиката разполага с правото да одобрява политика, която бива кроена някъде другаде и ако тези граници биват нарушени, това не е демокрация, а "криза на демокрацията", която по някакъв начин трябва да бъде преодоляна.
Тази представа се основава на доктрините, положени от Бащите основатели. Федералистите, пише историкът Джойс Апълби, предполагаха, "че новите американски политически институции ще продължат да функционират в рамките на старите разбирания за един политически активен елит и един лоялен, послушен електорат", а "Джордж Вашингтон се е надявал, че огромният му престиж ще накара големите, трезво мислещи, благоразумни политици на гражданското общество винаги да имат предвид опасностите пред самосъздадените общества".33 Независимо от изборната загуба, тяхното схващане се налага, макар и по различен начин, с оформянето на индустриалния капитализъм. То е формулирано от Джон Джей, президент на Континенталния конгрес и пръв главен съдия на Върховния съд на САЩ, в една от любимите му според неговия биограф максими: "Хората, които владеят страната, трябва да я управляват." При това не бива да са прекалено деликатни при упражняването на властта. Намеквайки за възникващо недоволство, губернатор Морис пише в телеграма до Джон Джей през 1783 г., че макар "да е вероятно да последват доста размирици", няма причини за реално безпокойство: "Хората са добре подготвени", за да може правителството да се нагърби с "онази Власт, без която Управлението не е нищо повече от Име... Изтощени от Войната, можем с абсолютна Сигурност да разчитаме на мълчаливото им Съгласие, а двамата с теб, приятелю мой, от Опит знаем, че когато няколко Мъже със здрав разум и дух се обединят и обявят, че те са Властта, онези малко на брой, които са на друго мнение, могат лесно да бъдат убедени в своята Грешка с могъщия Аргумент на Примката." Под "Хората", отбелязва конституционният историк Ричард Морис, "той има предвид един малък националистичен елит, който е прекалено предпазлив да назове" - белите имотни мъже, за които е изграден конституционният ред. "Огромната емигрантска маса от лоялисти* и чернокожи" в Канада и другаде отразяваха отчасти тяхната проницателност по отношение на тези реалности.34
* Привърженици на британските интереси по време на Американската революция; монархисти. - Б. пр.
На друго място Морис отбелязва, че в постреволюционното общество "всъщност се наблюдава манипулирана от елит политическа демокрация", а в щати, където може да изглежда, че се е наложила "егалитарна демокрация" (както във Вирджиния), всъщност "негласно беше възприето господството на аристокрацията". Същото се отнася до господството на издигащите се делови класи в по-късни периоди, за които се твърди, че отразяват триумфа на народната демокрация.35
Всъщност максимата на Джон Джей изразява принципа, върху който е основана и укрепена Републиката, а поради самата си същност капиталистическата демокрация не би могла да се отклони кой знае колко от него поради напълно понятни причини.36
В САЩ този принцип налага политиката да се сведе фактически до взаимодействия между групи инвеститори, които се конкурират по отношение на управлението на държавата в съответствие с онова, което Томас Фъргюсън нарича "инвестиционна теория на политиката", която, твърди основателно той, обяснява значителна част от политическата история на САЩ.37 В нашите васални държави същият основен принцип води до последицата, че демокрацията е постигната, когато обществото е под контрола на местни олигархии и делови кръгове, свързани с инвеститори в САЩ, а под наш контрол са военните и професионалисти, на които може да се окаже доверие за изпълнението на разпоредбите и обслужването на интересите на управляващите и привилегированите в САЩ. Ако възникне обществена заплаха срещу тяхното управление, Съединените щати са упълномощени да прибягнат до насилие за "възстановяване на демокрацията" - ако използваме общоприетия израз в рейгъновата доктрина за Никарагуа. Медиите противопоставят "демократи" на "комунисти", като първите са онези, които служат на интересите на управляващите в САЩ, а вторите страдат от болестта, наречена в секретни документи "ултранационализъм", в които откровено е обяснено, че заплаха за нашите интереси са "националистически режими", които откликват на вътрешния натиск за повишаване на жизнения стандарт и социални реформи, без да отчитат в необходимата степен нуждите на инвеститорите на САЩ.
Медиите само спазват правилата на играта, когато противопоставят "новоизлюпените демокрации" в Централна Америка, които са под контрола на военните и деловите кръгове, на "комунистическа Никарагуа". И отлично можем да разберем защо скриха резултатите от проведените в Салвадор през 1987 г. социологически проучвания, които показаха, че едва десет процента от населението "вярва, че в момента в страната е налице процес на демокрация и свобода". Необразованите салвадорци очевидно не са в състояние да проумеят нашата представа за демокрация. Същото вероятно се отнася и за редакторите на водещия хондураски вестник "Ел Тиемпо". Те съзират в своята страна "демокрация", която предлага "безработица и гнет" в една карикатура на демократичния процес, и пишат, че не може да съществува никаква демокрация в страна, която се намира под "окупацията на североамерикански войски и контри", в която "жизненоважните национални интереси са пренебрегнати, за да бъдат обслужвани интересите на чужденци", докато репресиите и незаконните арести не спират и смъртоносните отрядите на смъртта* на военните проникват злокобно навсякъде.38
* Директно ръководена от държавата и от властимащия елит насилствена форма на упражняване на официалната власт чрез контролиране и сплашване на населението с традиции в някои страни в Централна и Латинска Америка. - Б. пр.
Според господстващите разбирания в САЩ няма никакво посегателство върху демокрацията, ако няколко корпорации контролират информационната система - напротив, това е същността на демокрацията. В "Годишник на Американската академия за политически и социални науки" водещата фигура в индустрията за връзки с обществеността Едуард Бърнайс обяснява, че "самата същност на демократичния процес" е "свободата да убеждаваш и предлагаш" онова, което той нарича "изработване на съгласие". "Един лидер", продължава той, "много често не може да изчака хората да постигнат дори най-общо разбирателство... Демократичните лидери трябва да изпълнят своята роля за... изработване... на съгласие в името на социално градивни цели и ценности", прилагайки "научни принципи и проверени практики, чието предназначение е да накарат хората да подкрепят идеи и програми". И макар да остава неизречено, достатъчно очевидно е, че онези, които контролират ресурсите, ще са в положението да отсъждат кое е "социално градивно", да изработват съгласие чрез медиите и да осъществяват политика чрез механизмите на държавата. Ако свободата да убеждаваш се окаже концентрирана в няколко души, длъжни сме да приемем, че тъкмо такава е същността на едно свободно общество. Индустрията за връзки с обществеността изразходва огромни средства "за възпитаването на американския народ по отношение на икономическите факти на живота", за да осигури благоприятен климат за бизнеса. Задачата й е да контролира "общественото съзнание", което е "единствената сериозна заплаха за компанията", обяви преди осемдесет години един изпълнителен директор на АТ&T*.39
* Световна информационна корпорация. - Б. пр.
Подобни идеи са обичайни за целия политически спектър. Доайенът на журналистите в САЩ Уолтър Липман описа "революция" в "практиката на демокрацията", тъй като "фабрикуването на съгласие" се е превърнало в "съзнателно изкуство и постоянен орган за управление на обществото". Това е естествено развитие, когато "общите интереси изцяло заобикалят общественото мнение и могат да бъдат управлявани само от една ограничена класа, чиито лични интереси се простират извън мястото". Горното е написано малко след Първата световна война, когато либералната интелектуална общност е силно впечатлена от своя успех в службата си като "предани и всеотдайни тълкуватели на онова, което се възприема като една от най-великите инициативи, предприемана от американски президент" ("Ню Рипъблик"). Инициативата е интерпретацията на избирателния мандат на Удроу Уилсън за "мир без победа" като удобен случай за постигане на победа без мир с подкрепата на либералните интелектуалци, които по-късно възхваляват сами себе си, че са успели да "наложат волята си над едно неохотно и равнодушно мнозинство" с помощта на пропагандни фалшификации относно зверствата на германците и други подобни хитрости.
Петнадесет години след това Харолд Ласуел обяснява в "Енциклопедия на социалните науки", че не би трябвало да се поддаваме на "демократични догми, че хората са най-добрите съдници на собствените си интереси". Това не е така. Най-добър съдник е елитът и затова трябва да му бъдат гарантирани средствата да налага своята воля в името на общото благо. Когато социалните порядки го лишават от необходимия авторитет за налагане на подчинение, нужно е да се пристъпи към "цяла нова технология за контрол, най-вече чрез пропаганда" поради "невежеството и суеверието [на]... масите". По същото това време Рейнхолд Нийбър* твърдеше, че "рационалността е присъща на хладните наблюдатели", докато "пролетариатът" не се ръководи от разума, а от вярата, основана на решаващия елемент "необходима илюзия". Без такава илюзия обикновеният човек изпада в "инертност". След това в марксовата си фаза Нийбър настояваше, че онези, към които се обръща - както може да се предположи, хладните наблюдатели, - познават "глупостта на обикновения човек" и осигуряват "емоционално убедителните свръхопростявания", необходими да държат пролетариата в курса на изграждането на новото общество. Основните му схващания претърпяха незначителни промени, когато стана "официалния теолог на върхушката" (Ричард Ровиър), предлагайки съветите си на онези, които "се изправят пред отговорностите на властта".40
* Рейнхолд Нийбър (1892--1971) - американски религиозен и обществен мислител. Основен труд "The Nature and Destiny of Man" (1941--1943). - Б. пр.
След Втората световна война, когато невежата публика отново изпада в състояние на инертен пацифизъм в момент, когато елитът долавя необходимостта от мобилизация за нов глобален конфликт, историкът Томас Бейли отбеляза, че "тъй като както е общоизвестно, масите са късогледи и не забелязват опасността, докато не ги стисне за гърлото, нашите държавници са принудени да ги въвеждат в заблуждение, за да осъзнаят собствените си дългосрочни интереси. Заблуждаването на хората всъщност може да стане крайно необходимо, освен ако нямаме желание да предоставим на нашите управници във Вашингтон свобода на действие". Коментирайки същия проблем с предприемането на нова кампания през 1981 г., Самюъл Хънтингтън посочва, че "може да се наложи да се създаде измамната представа за [интервенция или друг военен акт] по такъв начин, че да изглежда насочена срещу Съветския съюз. Тъкмо така постъпват Съединените щати от времето на доктрината Труман" - проницателно наблюдение, което обяснява една от основните функции на Студената война.41
В друга точка на спектъра консервативното презрение към демокрацията намира стегнат израз във формулировката на сър Люис Неймиър*, който пише, че "липсва каквато и да било свободна воля в мисленето и действията на масите, така както във въртенето на планетите, миграцията на птиците или гмуркането на стадата леминги в морето".42 Ако на масите бъде разрешено да участват във вземането на решения, резултатите задължително ще са катастрофални.
* Луис Неймиър (1888--1960) - английски историк, оказал влияние върху преоценката на отделни периоди от европейската история. Основни трудове: "Structure of Politics at the Accession of George III" (1929), "1848: The Revolution of the Intellectuals" (1946), "Diplomatic Prelude" (1948), "Europe in Decay" (1950) и "In the Nazi Era" (1952). Активен ционист, политически секретар на Еврейската агенция за Палестина. - Б. пр.
** Представител на комунистическата партия във военно формирование, чиято задача е да пропагандира партийните принципи и идеали. - Б. пр.
Някои проявяват впечатляваща откровеност при защитата на тази доктрина: така например министърът на отбраната на Холандия пише, че "всеки, който се противопоставя на фабрикуването на съгласие, застава срещу всяка форма на ефикасно управление".43 Всеки комисар** би кимнал в знак на съгласие и разбиране на подобно твърдение.
То се основава на логиката на Великия инквизитор, който се нахвърля с горчиви обвинения срещу Христос за това, че е дарил свобода на хората и по този начин ги е осъдил на нищета. Църквата трябва да поправи сторените от Христос беди, като предложи на окаяните маси онзи дар, от който се нуждаят най-много: абсолютното подчинение. То трябва да "ликвидира свободата", за да "направи хората щастливи", като изгради цялостна "общност на преклонението", към каквато те жадно се стремят. В съвременната светска епоха това означава преклонение пред религията на държавата, която в западните демокрации се въплъщава от доктрината за подчинение пред господарите на системата за държавно субсидиране и лична полза, наречена свободна инициатива. Хората трябва да бъдат държани в невежество и да бъдат упоени от патриотарски заклинания за тяхно собствено добро. И също като Великия инквизитор, който си служи със средствата на чудото, мистерията и властта, "за да подчини и задържи в плен съзнанието на тези безсилни бунтари заради собственото им щастие" и да ги лиши от правото на избор, от който така се боят и презират, "хладните наблюдатели" трябва да създадат "необходимите илюзии" и "емоционално убедителните свръхопростявания", които да държат невежите и глупави маси в покорство и доволство.44
Независимо от откровеното признаване на необходимостта от манипулиране на общественото мнение, би било грешка да се предположи, че практикуващи хитреци прибягват до съзнателно заблуждение. Малко са тези, които достигат нивото на фалшификациите на Великия инквизитор или отстояват подобна проницателност продължително време. Напротив, следвайки неотклонно своето отблъскващо призвание, интелектуалците с готовност възприемат убеждения в изгода на институционалните нужди, а които не го направят, са принудени да си търсят друга работа. Председателят на управителния съвет може да е искрено убеден, че трябва неотклонно да служи на нуждите на хората, но ако действа съобразно подобна заблуда, вместо да се стреми към изгодата и пазарния дял, ще престане да бъде председател на управителния съвет. По всяка вероятност дори най-безчовечните чудовища от типа на Химлер и Менгеле успяват сами да убедят себе си, че постъпват благородно и смело. Психологията на лидерите не представлява особен интерес. Институционалните фактори, които ограничават техните постъпки и убеждения, заслужават внимание.
В широкия обхват от общо споделяни мнения фактът, че гласът на хората в демократичните общества се чува, се смята за проблем, който трябва да бъде превъзмогнат чрез гарантиране на условието широката общественост да изрича точните думи. Общото схващане е, че лидерите контролират нас, а не ние тях. Ако населението е извън контрол и пропагандата не функционира, държавата действа чрез подмолни операции и скрити войни - мащабът на тайни операции много често е точна мярка за обществено несъгласие, както беше при управлението на Рейгън. Сред тази група от самотитулували се "консерватори" предпочитанията към неограничена изпълнителна власт и презрението към демократичните принципи достигна небивали измерения. В съответствие с тях се разрасна прибягването до пропагандни кампании, насочени към медиите и широката общественост. Например учредяването на Службата за публична дипломация за Латинска Америка към Държавния департамент, осъществила проекти като операция "Истина", един висш представител на властта описва като "огромна психологическа операция от типа на провежданите от военните за въздействие над населението в недостъпна или неприятелска територия".45 Терминът категорично изразява отношението към заблудената общественост: вражеска територия, която трябва да бъде завладяна и подчинена.
В името на своите интереси на Съединените щати често им се налага да прибягват до насилие за "възстановяване на демокрацията". Вътре в страната се прилагат по-рафинирани средства: фабрикуване на съгласие, заблуждаване на глупавите маси с "необходими илюзии", подмолни операции, които медиите и Конгресът се преструват, че не забелязват, докато станат прекалено крещящи, за да бъдат прикривани. Тогава преминаваме към фазата на контрол на щетите, за да насочим общественото мнение срещу прекалено старателни патриоти или персонални недостатъци на лидери, които са се отклонили от благородните си задължения, но не и срещу институционните фактори, които определят неизменната същност на тези задължения. Задачата на свободната преса при подобни обстоятелства е да се ангажира със сериозното им разискване и представяне като признак за стабилността на нашите самокоригиращи се институции, които тя грижливо предпазва от обществена критика.
Казано най-общо, медиите и образованите класи трябва да изпълняват своето "социално предназначение", ангажирайки се с необходимите задачи в съответствие с господстващото схващане за демокрация.