Пътна мрежа

ПРОЛОГ

Не зная защо. И вие не знаете.

Сигурно и Господ дори не знае.

Просто всичко е политика. Това е.

От интервю със случаен минувач

по повод Виетнам, 1967 г.

Но Виетнам бе вече в историята и страната започваше да се изправя на крака.

В този горещ августовски следобед на 1972 г. подвижната телевизионна станция WHLM стоеше паркирана край Уестгейт в края на магистрала 784. Хората се тълпяха край невисоката естрада, над която се вееха на опънати въженца стотици малки триъгълни знаменца. Естрадата бе явно скована набързо, с тънък подиум направо върху скелета от голи греди. Зад нея, върху затревения насип, се виждаха будките за събиране на пътната такса. Напред, чак до покрайнините на града, се ширеха пусти заблатени земи.

Един млад телевизионен журналист на име Дейв Албърт запълваше времето до пристигането на кмета и губернатора за церемонията по първата копка с анкета на граждани. Микрофонът бе поднесен на възрастен мъж с матови очила.

– Ами, мисля – започна мъжът, гледайки напрегнато в камерата, – че това ще е много хубаво за града. Отдавна имахме нужда. Според мен... добре ще е за града. – Мъжът преглътна трудно, усещайки, че хипнотизиран от безмилостното циклопско фотооко на поколенията, мозъкът му отчаяно повтаря един и същ сигнал, добави сконфузено: – Много добре.

– Благодаря ви, господине. Благодаря много.

– Как мислите, дали ще го използват? Довечера в новините?

– Не мога да ви кажа. Но е твърде възможно – отвърна Албърт с професионална безсмислена усмивка.

Звукооператорът му посочи към отбивката пред бариерата за плащане на пътна такса, където губернаторският „Крайслер Импириъл“ току-що бе спрял, бляскащ и мигащ като лъскава хромна топка под слънчевите лъчи. Албърт кимна на оператора и вдигна един пръст нагоре. Двамата се приближиха към друг мъж в бяла риза с навити ръкави. Човекът гледаше замислено към подиума.

– Бихте ли споделили какво мислите за това, господин...?

– Доус. Да, ще ви кажа – с нисък, приятен глас отвърна той.

– Начало! – измърмори операторът.

Все така благо мъжът с бялата риза каза:

– Мисля, че това е пълна идиотщина.

Операторът направи гримаса. Албърт кимна, поглеждайки с укор анкетирания, и направи знака на ножицата с двата пръста на дясната ръка. Възрастният господин наблюдаваше тази сцена с нескрит ужас. По-горе, край будките за събиране на пътна такса, губернаторът излизаше от своя „Импириъл“. Зелената му вратовръзка грееше под силното слънце. Мъжът с бялата риза запита учтиво:

– За новините в шест или в единайсет ще го използвате?

– Брей, човече, ти не си с всичкия си – каза Албърт кисело и тръгна да догони губернатора. Операторът го последва по петите. Човекът с бялата риза гледаше губернатора, докато той внимателно слизаше по затревения насип.

Седемнайсет месеца по-късно Албърт срещна отново човека с бялата риза, но тъй като никой от тях не бе запомнил този епизод, следващата им среща остана и като първа.

ПЪРВА ЧАСТ

НОЕМВРИ

Тази нощ дъждът не спря да чука

в моите стъкла.

Пресякох стайната тъмница

и в уличната светлина

видях, боя се, вън на пътя

Призрака на този век,

предупреждаващ всички ни,

че вече стоим на Ръба.

АЛ СТЮЪРТ

20 НОЕМВРИ 1973 г.

Той все повече вършеше неща, за които после се принуждаваше да не мисли. Така бе по-безопасно. Като че ли в главата си имаше реле, което прекъсваше веригата винаги щом част от съзнанието му се опитваше да запита: „Но защо правиш всичко това?“. Тогава там настъпваше тъмнина. Ей, Джорджи, кой изключи осветлението? Опа, аз бях; нещо май не е в ред с жиците; момент само; превключвателят е нагласен; отново светва. Мисълта обаче е изчезнала. Всичко е наред. Да продължаваме, Фреди, докъде бяхме стигнали?

Той бе на път към автобусната спирка, когато видя надписа:

МУНИЦИИ

ОРЪЖЕЙНАТА НА ХАРВИ

МУНИЦИИ

„Ремингтън“, „Уинчестър“, „Колт“, „Смит&Уесън“

ЛОВЦИТЕ СА ДОБРЕ ДОШЛИ

От сивото небе прехвърчаше сняг. Бе първият за годината и преди да се стопи, падаше по тротоара като петна от хлебна сода. Малко момченце с плетена шапка вървеше с вдигната нагоре глава и изплезен език, за да улови някоя снежинка. „Тя просто ще се разтопи, Фреди“, мислено каза той на хлапето, но то продължи да върви с вдигната към небето глава.

Той спря пред „Оръжейната на Харви“, колебаейки се. Пред вратата имаше статив с късните издания на вестниците и голямото заглавие на един от тях бе: „НЕСИГУРНОТО ПРИМИРИЕ ПРОДЪЛЖАВА“. Под статива, на мръсна бяла табела, бе изписано:

МОЛЯ, НЕ ПРОПУСКАЙТЕ ДА ПЛАТИТЕ.

ТУК СЕ ПРОДАВА НА ДОВЕРИЕ,

НО ТЪРГОВЕЦЪТ

ЗАПЛАЩА ВСИЧКИ ВЕСТНИЦИ

В магазинчето бе топло. То бе дълго, но нешироко и само с една пътека. Вляво от вратата имаше стъклена витрина, пълна с кутии муниции. Той позна веднага патроните калибър 22, защото като дете в Кънектикът бе имал пушка калибър 22. Бе искал тази пушка цели три години, но когато най-после я получи, не знаеше какво да прави с нея. Известно време стреля по консервени кутии, а веднъж и по една сойка.Този изстрел не бе умъртвил птицата.Тя бе останала да лежи в розовия от кръвта ѝ сняг, бавно отваряйки и затваряйки човка. След този случай той окачи пушката на стената, където тя прекара три години, докато не я продаде на едно момче от тяхната улица за 9 долара и кутия смешни книги.

Останалите муниции бяха по-непознати. Трийсет и три, три-нула-шест и някакви други, които приличаха на умалени снаряди за гаубица. Какви ли животни се убиват с това нещо, почуди се той. Тигри? Динозаври? Все пак той остана очарован от тези патрони, така открояващи се измежду другите на витрината, подобно на бонбон сред скучни канцеларски принадлежности.

Продавачът или съдържател разговаряше с някакъв дебеланко в зелени панталони и зелена дочена риза. Ризата имаше джобове с капаци. Говореха за пистолета, който лежеше разглобен на витрината пред тях. Дебелият мъж запъна с палец чукчето и двамата присвиха око и се вторачиха в добре смазаната камера. Дебелият каза нещо и продавачът или съдържател се засмя.

– Автоматичните винаги засичали, а? Това сигурно го знаеш от времето на баща си, Мак. Признай си.

– Стига, Хари, престани с твоите глупости.

Престани, Фред – помисли си той. – Стига глупости. Спомняш си за тях, нали, Фред?

Фред отвърна, че помни.

Цялата дясна стена на магазина представляваше една витрина. Пълна бе с окачени пушки. Неавтоматичните двуцевки той можеше да различи, но всичко останало бе за него напълно непознато. И все пак някои хора – като тези двамата в края на тезгяха например – бяха овладели този свят с лекотата, с която той бе усвоил общото счетоводство в колежа.

Той влезе навътре в магазина и се вгледа в друга, пълна с пистолети витрина. Видя някои въздушни, няколко калибър 22, един 38-и с удобна дървена дръжка, 45-ици и едно оръдие, в което той разпозна „Магнум“ 44, пищова на Мръсния Хари от онзи филм. Бе чул Рон Стоун и Вини Мейсън да обсъждат филма в пералнята и Вини бе казал: „Никой не би пуснал ченге да се разхожда с такъв пистолет из града. От една миля това нещо може да пробие дупка в човек“.

Дебелият мъж, Мак, и продавачът или съдържател, Хари (също както в Мръсния Хари), бяха сглобили пистолета.

– Обади се, като получиш меншлера – каза Мак.

– Ще се обадя... но да знаеш, че предубежденията ти към автоматичните са направо глупави. (Той реши, че Хари трябва да е съдържателят – продавач никога не би нарекъл клиента си глупав.) – Кобрата за другата седмица ли ще ти трябва?

– Добре би било да я имам – каза Мак.

– Не ти обещавам.

– Кога ли си обещавал... но пак си оставаш най-добрият оръжеен майстор в града и сам знаеш това.

– Така си е.

Мак погали пистолета на витрината и се обърна да излезе. Леко се блъсна в него (Внимавай, Мак. Усмихвай се в такива случаи.) и продължи към вратата. От вестника, който Мак носеше сгънат под мишница, можеше да се прочете: НЕСТАБИЛНОТО ПРИМ...

Хари се обърна към него, все още усмихнат и клатещ глава.

– Мога ли да ви помогна с нещо?

– Надявам се. Но отсега ви предупреждавам, че нищо не разбирам от оръжие.

Хари сви рамене.

– Не знам да има закон, който да ви задължава да разбирате. За някой друг ли ще бъде? За Коледа?

– Да, точно така – каза той, хващайки сe за подхвърлената идея. – За братовчед ми. Ник. Ник Адамс. Живее в Мичиган и е пълен с пушки. Ловджия е, но нали знаете, за него това е нещо много по-важно. Това му е нещо като...

– Хоби? – запита Хари усмихнат.

– Точно така. – Той бе напът да каже „фетиш“. Погледът му падна върху касовата машина, на която имаше залепена престаряла лепенка. Надписът бе:

АКО ДА ИМАШ ОРЪЖИЕ, Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ,

САМО ПРЕСТЪПНИЦИТЕ ЩЕ ИМАТ ОРЪЖИЕ.

Той се усмихна на Хари и каза:

– Много точно, нали?

– Така е – каза Хари – Този ваш братовчед...

– Ами, цялата работа при нас е нещо като „кой-кого“. Той знае, че съм маниак на тема лодки, и за миналата Коледа ме изненада с един мотор „Евинруд“, 60 конски сили. Изпрати ми го в колет с въздушна поща. А аз му подарих ловджийско яке. Умрях от срам. – Хари кимна с разбиране. – Сега, преди месец и половина, получих писмо от него: пише ми като дете с безплатна карта за цирка. Изглежда, са се събрали шестима приятели, всеки е дал по нещо и заедно ще тръгват някъде в Мексико, където ще могат да стрелят свободно...

– Ловен резерват без ограничения?

– Да, точно така беше. – Той се засмя леко. – Стреляш колкото ти душа иска. Животните там са специално събрани. Сърни, антилопи, мечки, бизони. Всякакви.

– Не беше ли мястото Бока Рио?

– Не мога да си спомня. Но май името бе по-дълго.

Хари вече гледаше леко замечтано.

– С приятеля ми, който преди малко излезе, и още двама души бяхме в Бока Рио през шейсет и пета. Ударих зебра. Цяла зебра! Сега е в стаята с ловните ми трофеи вкъщи. Това бяха най-хубавите дни през живота ми. Най-хубавите. Завиждам на братовчед ви.

– Поговорихме за това с жена ми – каза той – и тя каза да действам. Пък и годината бе доста добра за пералнята. Аз работя в пералнята „Синята панделка“, оттатък, в Уестърн.

– Да, зная къде е.

Струваше му се, че може да продължи този разговор с Хари цял ден, цяла година, съшивайки от истина и лъжи един прекрасен, бляскав гоблен. Да забрави за света около себе си. По дяволите енергийната криза, високата цена на говеждото и несигурното примирие. Нека да говорим за измислените си братовчеди, нали, Фред? Добре, Джорджи.

– Тази година взехме поръчките на Централната болница, а и на приюта за душевноболни заедно с още три мотела.

– Онзи, „Куолити Мотър“ на Франклин Авеню, от вашите ли е?

– Да.

– Отсядал съм там няколко пъти – каза Хари. – Чаршафите винаги бяха чисти. Странно, като се замисли човек за това, кой му пере чаршафите на мотела...

– Така че годината беше добра. И си помислих, че мога да взема за Ник една пушка и един пистолет. Зная, че винаги е искал да има „Магнум“ 44, чух го веднъж да споменава...

Хари донесе магнума и внимателно го положи върху стъклената витрина. Той го вдигна в ръка. Приятно му бе да усети тежестта на оръжието в ръката си. Внушаваше сериозност. Остави го обратно на витрината.

– Камерата му... – започна Хари.

Той се засмя и вдигна ръка.

– Не ме убеждавайте. Вече сте ми го продали. Невежата винаги сам се продава. Колко муниции би трябвало да взема за него?

– Вземете му десет кутии, добре ще е. Братовчед ви винаги може да си купи и още. Цената на пистолета е 289 плюс данъка, но аз ще ви го дам за 280 заедно с мунициите. Какво ще кажете?

– Отлично – каза той, явно доволен. И защото, изглежда, трябваше да се каже още нещо, добави: – Добре е направен.

– Ако ще ходят в Бока Рио, ще му свърши добра работа.

– А за пушката...

– Какви има той?

Той сви рамене и разпери ръце.

– Съжалявам. Наистина не зная. Две или три обикновени ловджийски и друга, която нарича самозареждаща се...

– „Ремингтън“? – Хари отправи въпроса толкова бързо, че той се уплаши: чувстваше се все едно гази във вода до кръста и водата внезапно се е изпарила.

– Така беше, май. Но може и да греша.

– Ремингтън правят най-добрите – каза Хари и кимна, успокоявайки го отново. – До каква сума искате да качите?

– Честно казано, моторът сигурно е струвал четиристотин. Така че бих искал да се кача до петстотин. Най-много шестстотин.

– Вие с братовчед ви май наистина се имате.

– Израснахме заедно – каза той искрено. – Мисля, че за Ник бих дал и дясната си ръка, ако я поиска.

– Е, нека ви покажа нещо тогава – каза Хари. Извади един ключ от голямата си връзка и отиде до един от стъклените шкафове. Отключи го, качи се на близкия стол и свали отгоре дълга тежка пушка с инкрустиран приклад. – Може и да е малко по-скъпа, отколкото сте готов да дадете, но това е една великолепна пушка.

– Каква е?

– „Уедърби“ 460. Стреля с по-тежки муниции от моите тук. Ще трябва да ви поръчам бройката от Чикаго. Ще дойдат за около седмица. Това е една идеално претеглена пушка. Дуловата енергия на тази красавица е близо 4 тона... това е все едно да удариш нещо с автоцистерна. Ако уцелиш с нея бизон в главата, ще трябва да му вземеш опашката за трофей.

– Не зная – каза той, външно несигурен, макар вече да бе решил, че ще я вземе. – Ник обича трофеите. Това е част от...

– Разбира се – каза Хари, вземайки в ръка пушката и отваряйки камерата. Цевта изглеждаше достатъчно широка, за да побере пощенски гълъб. – Никой не ходи в Бока Рио заради месото. Затова и братовчед ви гледа да не повреди трофея. А с тази играчка няма нужда да се преследва раненото животно на 20 километра в онези пущинаци, докато то страда, а човек си изпуска вечерята. Тази красавица сама ще му просне вътрешностите след пет метра.

– Колко е?

– Вижте. Тази пушка не е за града. На кого ще трябва подобно щуро противотанково оръдие, когато вече не остана нищо за лов освен фазаните, а пък и тях ако сготви човек, после ще яде бензинови пари. Цената на дребно е 950, а на едро е 630. Аз ще ви я дам за 700.

– Това прави... общо близо 1000 долара.

– При покупки над 300 долара правим отстъпка 10 %. Това сваля на 900. – Хари сви рамене. – Дайте тази пушка на братовчед си, а аз ви гарантирам, че такава той няма. Ако греша, ще си я откупя обратно за 750. И това ще го запиша черно на бяло, защото съм убеден, че е така.

– Ще го направите ли?

– На момента. Твърдо. Разбира се, ако е прекалено много за вас, сам решете. Можем да разгледаме и някои други пушки. Но ако наистина е запален по лова, братовчед ви може да има по две от останалите тук.

– Разбирам. – Лицето му придоби замислено изражение. – Имате ли телефон тук?

– Разбира се. Елате. – Хари го заведе в една затрупана с вещи задна стая. Там имаше пейка и очукана маса с разпилени по нея части от оръжия, пружини, течности за чистене, брошури и етикетирани шишета с тръбички в тапите. – Ето телефона.

Той седна, вдигна слушалката и набра номера, а Хари се върна в магазина, за да прибере магнума в кутията.

– Служба „Информация за времето“ ви благодари за обаждането – каза ведрият глас от записа. – Прехвърчащият сняг днес следобед ще прерасне в лек снеговалеж по-късно тази вечер...

– Мери? – каза той. – Обаждам се от магазина, „Оръжейната на Харви“. Да, за Ники. Взех пистолета, за който говорихме, няма проблем. Имаше един във витрината. После човекът ми показа и една пушка...

... като до утре следобед се очаква да се изясни. Минимални температури тази нощ – между минус 1 и 3 градуса, максимални – между 5 и 10. Вероятността валежите да продължат и през нощта...

– Така че какво ще кажеш да правим? – Хари стоеше до вратата зад него; той виждаше сянката му. – Да, зная.

... служба „Информация за времето“ ви благодари за обаждането и не пропускайте Боб Рейнълдс и неговата програма „Нюзплъс 60“ на вашия екран всяка вечер в шест от понеделник до петък с последната прогноза за времето. Дочуване.

– Зная, че не се шегуваш. Зная и че е много.

... служба „Информация за времето“ ви благодари за обаждането. Прехвърчащият сняг днес следобед ще прерасне...

– Наистина ли, скъпа?

... Вероятността валежите да продължат и през нощта е 80%, като утре...

– Е, добре. – Той се обърна на пейката и се ухили на Хари, като завъртя в кръг палеца и показалеца на дясната си ръка. – Той е разбран. Каза, че ще гарантира за това, че Ник няма такава.

... до утре следобед. Минимални температури тази нощ...

– Обичам те, скъпа. Чао. – Той затвори телефона. По дяволите, Фреди, добре го направи. Наистина, Джордж. Наистина.

– Тя каза, ако реша, че си заслужава, да действам. Това и ще направя.

– Какво ще правите, ако братовчед ви ви изпрати „Тъндърбърд“? – усмихна се Хари.

– Ще му го върна, без да го разопаковам – отвърна той на усмивката.

Докато излизаха от стаята, Хари попита:

– С чек или с кредитна карта?

– „Америкън Експрес“, ако може.

– Може, и още как.

Той извади картата си. На обратната ѝ страна върху специалната лепенка бе написано: БАРТЪН ДЖОРДЖ ДОУС.

– Сигурен ли сте, че патроните ще пристигнат навреме, за да мога да изпратя всичко на Фред?

– Фред? – Хари вдигна поглед от кредитната бланка.

По лицето на Доус се разля усмивка.

– Ник е Фред и Фред е Ник – каза той. – Никълъс Фредерик Адамс. Това с имената си е наша шега. От детинство.

– Аха – учтиво се усмихна Хари, както правят хората, неразбрали чутия виц. – Бихте ли се разписали тук?

Той се разписа. Хари извади друга книга изпод тезгяха, тежка и прошнурована с метална верига в горния ляв ъгъл.

– И името и адреса ви за федералните власти.

Той усети как пръстите му стягат по-силно химикалката.

– Разбира се – каза. – Погледнете ме. Никога през живота си не съм хващал пушка и вече съм в книгите им. – Той записа името и адреса си в книгата: Бартън Джордж Доус, ул. „Крестолън Уест“. – Те са навсякъде.

– И на колко места още биха искали да отидат – каза Хари.

– Така е. Знаете ли какво чух по новините оня ден? Искали да приемат закон, който да задължава всеки мотоциклетист да носи защитно средство за устата. Намордник, по дяволите. Кажете, може ли правителството да ми се бърка, ако поемам риска да си строша ченето?

– Аз казвам, че не може – каза Хари и си прибра обратно книгата под тезгяха.

– Или да вземем тази нова отсечка от магистралата, която строят в Уестърн. Някакъв смачкан земемер казва: „Оттук ще е“ и щатът изпраща купчината писма: „Съжаляваме, но оттук ще минава удължението на магистрала 784. До една година трябва да си намерите нова къща“.

– Срамота е наистина.

– Наистина. Какво значи „въпросното жилище“ за този, който е живял в тази къща цели двайсет години? Любил се е с жена си, отгледал си е детето, връщал се е отдалеч, все там. А те излизат пак с нещо от книгите със закони, съчинени от тях само за да могат да те прецакат по-добре.

Внимавай, внимавай. Но релето този път бе закъсняло и бе пропуснало част от тока.

– Добре ли сте? – запита Хари.

– Да. Не трябваше да ям от тези сочни сандвичи на обяд. От тях получавам страшни киселини.

– Опитайте с това – каза Хари и извади пакетче хапчета от джоба на ризата си. На него пишеше: РОЛЕЙДС.

– Мерси – каза той. Извади най-горното и го мушна в устата си както бе с парченцето хартия върху него. – Ето ме и в телевизионна реклама. Човекът, който поглъща стомашни киселини четиресет и седем пъти колкото собственото си тегло.

– На мен винаги ми помагат – каза Хари.

– А за патроните...

– Няма проблеми. След седмица, най-много две ще са тук. Ще ви поръчам 70 броя.

– А защо не задържите пушките тук? Сложете им картонче с моето име или нещо друго. Може и да изглежда глупаво, но не ми се ще да ги държа вкъщи. Май е смешно, но...

– Всеки си има по нещо – каза Хари, неособено впечатлен.

– Добре. Нека запиша и служебния си телефон. Когато тези куршуми пристигнат...

– Патрони – поправи го Хари. – Патрони или муниции.

– Патроните – усмихна се той. – Та, като пристигнат, позвънете ми. Ще дойда да ги взема и ще уредим изпращането. Ще може по въздушна поща, нали?

– Разбира се. Братовчед ви само ще трябва да се разпише, като ги получи, това е цялата работа.

Той написа името си върху една от визитните картички на Хари. На нея прочете:

Харолд Суинертън 849-6330

ОРЪЖЕЙНАТА НА ХАРВИ

Муниции. Антични пушки

– Кажете – каза той, – ако вие сте Харолд, кой е Харви?

– Харви бе брат ми. Почина преди осем години.

– Съжалявам.

– На всички ни липсва. Дойде един ден, отвори магазина, изчисти касата и падна на място от инфаркт. Бе най-милият човек, който може да се срещне. Сваляше сърна от двеста метра.

Той се протегна над тезгяха и двамата стиснаха ръце.

– Ще се обадя – обеща Хари.

– Всичко добро.

Той излезе отново навън в снега, мина край НЕСИГУРНОТО ПРИМИРИЕ ПРОДЪЛЖАВА. Вече валеше по-силно, а ръкавиците му бяха у дома.

Какво правеше там вътре, Джордж?

Щрак, релето задейства.

Докато пристигне на спирката, станалото бе вече за него като далечен спомен от нещо някъде прочетено. Нищо повече.

Улица „Крестолън Уест“ бе дълга и правеше завой в долния си край, а някога от нея се виждаше добре паркът и се откриваше прекрасна гледка към реката, докато прогресът под формата на високо жилищно строителство не се бе намесил. Сградите се бяха издигнали на Уестфийлд Авеню преди две години и сега закриваха по-голямата част от гледката.

Номер 1241 бе ранчо на полуниво с гараж за една кола край него. Дворът отпред бе дълъг, сега оголял в очакване на снега – на истинския сняг. Пътеката до гаража бе от асфалт, с прясно покритие от миналата пролет.

Той влезе вътре и чу звука на телевизора, новия „Зенит“, който си бяха купили през лятото. Сам бе монтирал автоматична антена за него на покрива. Тя бе възразила поради предстоящото събитие, но той бе настоял. Щом като може да се качи горе, бе разсъждавал той на глас, антената ще може и да се свали, когато тръгнат да се местят. „Барт, бъди разумен. Това са само още пари... и повече работа за теб.“ Но той бе надделял и накрая тя бе казала, че ще го изтърпи. Това бяха думите ѝ в редките случаи, когато той решаваше, че за нещо си заслужава да се премине през лепкавата кал на споровете с нея. „Добре, Барт. За това ще те „изтърпя“.“

Сега тя гледаше интервюто на Мърв Грифин с поредната знаменитост. Този път знаменитостта бе Лорн Грийн , който разказваше за новия си полицейски сериал „Гриф“. Лорн разказваше на Мърв как бил влюбен в това шоу. Скоро никому неизвестен чернокож певец (или негърка певица, мислеше си той) сигурно ще излезе и ще изпее нещо. „Сърцето ми остана в Сан Франциско“, може би.

– Здравей, Мери – подвикна той.

– Здравей, Барт.

Поща на масата. Той я прехвърли набързо. Писмо за Мери от леко болната ѝ (душевно) сестра в Балтимор. Сметка по кредитна карта „Гълф“ за 38 долара. Известие за текущия им чеков баланс – 48 точки дебит, 9 точки кредит, баланс – 954,48 долара. Добре че бе използвал „Америкън Експрес“ в оръжейната.

– Кафето е топло – извика Мери. – Освен ако не искаш нещо за пиене.

– Ще пийна – каза той. – Не ставай.

Още три писма. Бележка за пресрочена книга от библиотеката. „Лице в лице с лъвовете“ от Том Уикър. Преди месец Уикър бе говорил пред техния „Ротъри Клуб“. Най-добрият оратор, който бяха имали от години. Лично послание от Стивън Орднър, една от важните клечки сред мениджърите на „Амроко“, корпорацията, която сега притежаваше почти изцяло „Синята панделка“. Орднър искаше той да го посети, за да обсъдят сделката с Уотърфорд – петък добре ли ще е, или смята да заминава някъде за Деня на благодарността? Ако е така, нека се обади; ако не, нека вземе и Мери. Карла винаги се радвала, когато могат да се видят с Мери, и още дрън-дрън, бла-бла и т.н. до края.

И още едно писмо от строителите на магистралата.

Той дълго стоя с поглед впит в него в сивата следобедна светлина, процеждаща се през прозорците. После остави всички писма на рафта. Направи си уиски с лед и отиде с питието в дневната.

Мърв продължаваше да си приказва с Лорн. Цветовете на новия „Зенит“ бяха повече от добри, бяха на границата с окултизма. „Ако и междуконтиненталните ни балистични ракети са с качеството на цветните ни телевизори – помисли си той, – тогава някой ден непременно ще се получи едно голямо „бум“.“ Косата на Лорн бе сребриста, и то във възможно най-невъобразимите тонове на този цвят. Момче, ще ти хвръкне косата, спомни си той и се засмя. Това бе една от любимите фрази на майка му. Той не можеше да разбере защо образът на Лорн Грийн – плешив – му се виждаше толкова смешен. Лек пристъп на потисната истерия след случката в оръжейната, може би.

Мери погледна нагоре с усмивка на уста.

– Нещо смешно?

– Нищо – каза той. – Мисля си.

Той седна до нея и я целуна по бузата. Беше висока жена, вече на трийсет и осем и външността ѝ изживяваше кризата на периода, когато хубостта от младежките години решава какво ще представлява на средна възраст. Кожата ѝ бе хубава, а гърдите ѝ – малки и непредразположени към увисване. Ядеше много, но стимулиран от лентата за бягане, метаболизмът ѝ я поддържаше слаба. Дори след 10 години едва ли щеше да трепери при мисълта, че ще трябва да носи бански костюм на плажа, независимо от това какво ще решат боговете да сторят с останалата част от живота ѝ. Това го накара да се замисли за собственото си малко шкембенце. За бога, Фреди, всеки директор носи шкембенце. Това е символ на успеха, като „Олдсмобил Делта“ 88. Прав си, Джордж. Внимавай само с това старо моторче и не прекалявай с раковите фунийки, пък можеш и осемдесетте да доживееш.

– Как беше днес? – запита тя.

– Добре.

– Ходи ли до новия завод в Уотърфорд?

– Днес не.

Не бе ходил в Уотърфорд от края на октомври. Орднър знаеше – някое птиче трябва да му е казало – и това обясняваше писмото. Новият завод представляваше една освободена текстилна фабрика и онзи хитър агент по недвижими имоти непрекъснато го търсеше. „Трябва да приключим с това – повтаряше му той. – Да не мислите, че сте единствените в Уестсайд, хванати натясно?“ „По-бързо от това не мога да работя – отговаряше той на хитрия агент по недвижими имоти. – Ще трябва търпение.“

– А какво стана с онова място в Кресънт? – попита тя. – Тухлената къща?

– Нямаме шанс – каза той. – Искат четиресет и осем хиляди.

– За тази къща? – запита тя възмутено. – Пладнешки обир.

– Наистина. – Той отпи голяма глътка от чашата си. – Какво пише старата Бий от Балтимор този път?

– Каквото и преди. Сега се занимава с групово балнеолечение за усъвършенстване на съзнанието. Картинка, нали? Барт...

– Да, наистина – каза той бързо.

– Барт, трябва вече да направим нещо. Двайсети януари идва и ще останем на улицата.

– По-бързо от това не мога – каза той. – Трябва да сме по-търпеливи.

– Онази малката къща, „Колониъл“, на улица „Юниън“...

– ... е продадена – довърши той и пресуши чашата си.

– Е, все така се получава – каза тя ядосано. – Това място щеше да бъде идеално за нас двамата. С парите от общината за тази къща и още малко ние можехме да сме първи.

– Не ми харесва.

– Напоследък май нищо не ти харесва – отвърна тя изненадващо рязко. – Не му харесвала – извика тя на телевизора. На екрана негърката певица вече се бе появила и изпълняваше „Алфи“.

– Мери, правя всичко каквото мога.

Тя се обърна и го погледна открито.

– Барт, зная какво е за теб тази къща...

– Не, не знаеш – прекъсна я той. – Изобщо не знаеш.

21 НОЕМВРИ 1973 г.

Тънка като каймак снежна покривка бе покрила земята през нощта и когато вратите на автобуса се отвориха и той слезе на тротоара, следите на хората, минали оттам преди него, се виждаха добре. Зад ъгъла той сви надолу по улица „Фър“, като чу как автобусът потегля с тигров рев напред. Край него мина Джони Уокър по втория си курс за сутринта. Джони му махна от кабината на синьо-белия камион на пералнята и той отвърна на поздрава му. Беше малко след осем.

Денят в пералнята започваше в седем, когато Рон Стоун, бригадирът, и Дейв Реднър, началникът на перачното, пристигаха и вдигаха налягането в бойлера. Момичетата, които се занимаваха с ризите, удряха работните си карти в автоматичния часовник в седем и трийсет, а онези от парното гладене – в осем. Той ненавиждаше долния етаж на пералнята, където се вършеше грубата работа и в ход бе експлоатацията, но незнайно защо, мъжете и жените там го харесваха. Обръщаха се към него на малко име и с някои изключения той също ги харесваше.

Слезе долу през входа, където се товареха колите, провирайки се между кошовете с изпрани от снощи, но още неизгладени чаршафи. Всеки кош бе с плътно затворен капак, за да не се напрашва прането. По средата Рон Стоун затягаше ремъка на еднокамерна стара пералня „Милнър“, а Дейв и неговият помощник, едно прекъснало колежа момче на име Стив Полак, пълнеха с мотелски чаршафи машините за промишлено пране „Уошекс“.

– Барт! – поздрави го Рон Стоун. Всяка негова дума излизаше от устата му с рев; всекидневното за последните трийсет години надвикване с децибелите, произвеждани от сушилни, гладачни, преси за ризи и центрофуги, бе превърнало речта му в рев. – Този проклет „Милнър“ не престава да се разваля. Програмата му е настроена на толкова силно избелване, че сега Дейв ще трябва да минава прането ръчно. И концентратът не влиза целият в машината.

– Остават ни само поръчките на Килгалън – успокои го Барт. – Още два месеца...

– И в завода в Уотърфорд?

– Ами, да – каза той, леко замаян.

– Още два месеца и ще съм готов за лудницата – каза Стоун мрачно. – А това местене... Ще бъде по-зле и от парад на полската армия.

– Работата ще ни крепи, ако не друго.

– Работата! Никой няма да може да ни открие поне три месеца. А после идва лятото.

Барт кимна: не желаеше да продължава този разговор.

– С какво започвате днес?

– „Холидей Ин“.

– Слагай по петдесет килограма хавлии на всяко зареждане. Нали знаеш как пищят за хавлии.

– Да, за какво ли не пищят.

– Колко имаме досега?

– Донесоха триста килограма, повечето от „Шрайнърс“. От понеделник. Не съм виждал по-кирливи чаршафи. Прави ще стоят, ако ги оставиш.

Барт посочи с глава новото момче, Полак:

– Той как я кара? – В „Синята панделка“ имаше голямо текучество на помощници в перачното. Дейв ги претоварваше с работа, а ревът на Рон първо ги изнервяше, а после ги прогонваше.

– Засега е добре – каза Рон. – Помниш ли предишния?

Спомняше си добре. Момчето бе издържало 3 часа.

– Да, помня. Как се казваше?

Рон Стоун смръщи вежди.

– Не помня. Бейкър? Баркър? Нещо такова. В петък го видях край онзи магазин „Спри и купи“ да раздава брошури за бойкотиране на марулите на пазара, или нещо такова. Какво ще кажеш? Като не може да върши работа, тръгнал да обяснява на всеки колко кофти било, че в Америка не е като в Русия. Да се разплачеш направо.

– Хауард Джонсън ли ще въртите сега?

Стоун изглеждаше обиден.

– Винаги го минаваме първи.

– Ще стане ли до девет?

– Че как не?

Дейв му махна и Барт отвърна на поздрава. Тръгна нагоре по стълбите, през химическото чистене, после през счетоводството и влезе в кабинета си. Седна на въртящия се стол зад бюрото си и придърпа цялата кутия с входящата поща и документите. На малка табела върху бюрото му пишеше: МИСЛИ! ТОВА БИ МОГЛО ДА Е НЕЩО НОВО ЗА ТЕБ. Той не държеше особено на този надпис, но го остави на бюрото си, защото беше от Мери. Кога му го бе подарила? Не беше ли преди пет години? Той въздъхна. Търговските пътници, които идваха в кабинета му, виждаха нещо смешно в надписа. Умираха да се смеят. Но пък, от друга страна, ако покажеш на някой търговски пътник снимка на гладуващи деца или на Хитлер в сношение с Дева Мария, той пак ще се превие от смях.

Вини Мейсън, без съмнение птичката, която чуруликаше на ухото на Стив Орднър, имаше на бюрото си надпис, на който пишеше: МИСНИ! Що за глупост можеше да е това, МИСНИ? На това дори и търговски пътник не би се засмял, нали, Фред? Да, Джордж, тооочно така. Навън се чу тежкият ропот на дизелови двигатели и Барт се завъртя на стола си, за да погледне. Строителите на пътната магистрала започваха новия си ден. Едно дълго шаси с два булдозера, качени на него, минаваше край пералнята, следвано от нетърпелива опашка коли.

От третия етаж, над химическото чистене, можеше да се наблюдава как напредва строителството. То се врязваше в офисите и жилищния район на Уестърн като дълга мръсна рана, като хирургически разрез с кални съсиреци. Вече бяха преминали ул. „Гилдър“ и бяха погребали парка на Хебнър Авеню, където той бе извеждал Чарли като малък... почти бебе. Как се казваше паркът? Не знаеше. Просто паркът на Хебнър Авеню, нали, Фред? Имаше малко игрище за бейзбол, няколко висящи греди за ходене и малко езеро с къщичка по средата. През лятото покривът на къщичката бе винаги покрит с птичи курешки. Имаше и люлки. Чарли се бе люлял за първи път в парка на Хебнър Авеню. Какво ще кажеш за това, Фреди, стари приятелю? В началото се бе изплашил и бе плакал, но след това му хареса и накрая пак плака, но вече защото го бяха свалили от люлката. На път за вкъщи се напишка и намокри цялата седалка в колата. Нима всичко това бе станало преди четиринайсет години?

Още един камион с автогрейдер, качен върху него, отмина.

Бяха съборили блока „Гарсън“ още преди четири месеца; той бе три или четири пресечки западно от Хебнър Авеню. Няколко сгради с офиси на кредитни компании и една-две банки, а останалото бе заето от зъболекари, масажисти и специалисти по изкълчени и увредени крака. Това не бе чак толкова важно, но раздялата със старото кино, „Гранд Тиътър“, му бе причинила истинска болка. Там бе гледал някои от любимите си филми в началото на 50-те години. „Набери У за убийство“ с Рей Милан. „Денят, когато всичко спря“ с Майкъл Рени. Този филм го бяха давали по телевизията преди две вечери и той бе решил да го гледа, но заспа пред проклетия телевизор рано-рано и се събуди чак за химна в края на програмата. Бе разлял питието си върху килима и Мери бе вдигнала врява по-късно.

Старото кино все пак си оставаше незаменимо. Сега строяха тези нови малки залички в предградията, кацнали насред петкилометров паркинг. Кино I, Кино II, Кино III, Кинозала, Кино MCMXLVII. Бе завел Мери в Уотърфорд, за да гледат „Кръстникът“. Билетите бяха по 2,50, а вътре приличаше на скапана зала за боулинг. Без балкон. А в „Гранд Тиътър“ фоайето бе покрито с мрамор, имаше и балкон и една прекрасна стара омазнена машина за пуканки, където една голяма кутия струваше десетаче. Образът, който ти късаше билета (който пък ти струваше шейсет цента), беше облечен в червена униформа като придворен лакей и бе поне на сто години. И винаги избоботваше една и съща фраза: „Прийятно вий гледане“. Вътре бе просторно и тъмно, и пропито с дъха на прашно кадифе. Човек като седнеше, не си разбиваше коленете в седалката отпред. А от тавана висеше огромен стъклен полилей. Никой не искаше да сяда под него, защото, ако паднеше, тези отдолу трябваше да ги изстъргват с ножче от пода. Старото кино си беше...

Той виновно погледна часовника на ръката си. Близо четиресет минути. За бога, тук нещо не беше в ред. Току-що бе прекарал четиресет минути, без дори да се замисли за нещо сериозно. Освен за парка и „Гранд Тиътър“.

Нещо не е ли наред, Джорджи?

Може и да не е, Фред. Май наистина не е.

Прокара ръка по скулите си и по влагата там разбра, че е плакал.