Тайнственият пламък на кралица Лоана

ТАЙНСТВЕНИЯТ ПЛАМЪК НА КРАЛИЦА ЛОАНА

Умберто Еко

ПЪРВА ЧАСТ

ИНЦИДЕНТЪТ

1. Най-жестокият месец.

- А вие как се казвате?

- Чакайте малко, на езика ми е.

Всичко започна така.

Сякаш се бях събудил от дълъг сън, но още бях потопен в някаква млечна сивота. Или пък не бях буден, а сънувах. Странен сън, без образи, изпълнен със звуци. Сякаш не виждах, а чувах гласове, които ми разказваха какво трябва да виждам. И ми казваха, че още не виждам нищо, освен мъгливите изпарения покрай каналите, където гледката се размиваше. Брюге, казах си, в Брюге съм, бил ли съм някога в мъртвия Брюге1? Където мъглата извира между кулите като тамян, който сънува? Сив град, тъжен като гроб, покрит с цъфнали хризантеми, където мъглата виси раздърпана от фасадите като стенен гоблен...

Душата ми бършеше стъклата на трамвая, за да се гмурне в подвижната мъгла на фенерите. Мъгла, моя неопетнена сестрице... Гъста млечнобяла мъгла, която поглъщаше шумовете и пораждаше безформени призраци... Накрая стигах до огромна дупка и виждах една много висока фигура, увита в саван, лицето й беше бяло като девствен сняг. Казвам се Артър Гордън Пим2. Дъвчех мъглата. Призраците минаваха, докосваха ме, изчезваха. Далечните светлинки блещукаха като блуждаещи огньове в гробище... Някой върви до мен безшумно, сякаш е с боси крака, без обувки, без сандали, валмо мъгла се отърква в бузата ми, пияници викат долу, в дъното на ферибота. Ферибота? Не го казвам аз, а гласовете. Мъглата пристъпва с малки котешки лапички... Такава мъгла, че все едно света го бяха махнали. И все пак от време на време сякаш отварях очи и виждах светкавици. Чувах гласове:

- Не е истинска кома, госпожо... Не, не мислете за правата линия на енцефалограмата, за Бога... Има реактивност...

Някой насочваше светлина в очите ми, но след светлината отново наставаше мрак. Чувствах върха на една игла някъде.

- Виждате ли, има мобилност...

Мегре се потапя в толкова гъста мъгла, че дори не вижда къде стъпва... Мъглата гъмжи от човешки фигури, в нея кипи бурен и тайнствен живот. Мегре? Елементарно, скъпи Уотсън, това са десет малки негърчета, в мъглата изчезва Баскервилското куче. Завесата от сиви изпарения губеше постепенно сивотата си, водата беше станала гореща, а млечният оттенък по-наситен... После бяхме повлечени в пастта на водопада, където зееше огромна бездна, за да ни погълне.

Чувах хора, които говореха около мен, исках да извикам и да им кажа, че съм там. Чуваше се непрекъснато бръмчене, сякаш ме разкъсваха бездушни машини с остри зъби. Бях в наказателен лагер. Чувствах тежест върху главата си, сякаш ми бяха нахлузили желязна маска. Струваше ми се, че виждам сини светлини.

- Има асиметрия на диаметъра на зениците.

Идваха ми накъсани мисли, със сигурност се събуждах, но не можех да се движа. Само да можех да остана буден. Пак ли съм спал? Часове, дни, векове?

Мъглата се беше върнала, гласовете в мъглата, гласовете над мъглата. Seltsam, im Nebel zu wandern!3 Какъв е този език? Струваше ми се, че плувам в море, усещах, че съм близо до брега, но не можех да го достигна. Никой не ме виждаше и отливът ме отнасяше.

Моля ви, дайте ми нещо, моля ви, пипнете ме. Усетих ръка на челото си. Какво облекчение. Друг глас:

- Госпожо, има случаи с пациенти, които се събуждат изведнъж и си тръгват оттук на собствените си крака.

Някой ми досаждаше с мигаща светлина, с вибрирането на диапазон, все едно ми бяха сложили под носа бурканче с хардал, после една скилидка чесън. Земята мирише на гъби.

Други гласове, но те идват отвътре: проточен стон на локомотив, свещеници, безформени в мъглата, отиват в редица в църквата “Сан Микеле ин Боско”.

Небето е като от пепел. Мъгла нагоре по реката, мъгла надолу по реката, мъгла, която хапе ръцете на малката кибритопродавачка. Минаващите по мостовете на Кучешкия остров гледат безкрайно небе от мъгла, увити и те в мъгла, като в балон, висящ под черната мъгла, не смислих смъртта да е пресекла дните на толкова души4. Миризма на гара и на сажди.

Друга светлина, по-лека. Струва ми се, че долявам през мъглата звука на шотландски гайди, които пак засвирват в пущинака.

Отново дълъг сън, може би. После някакво проясняване, сякаш си в чаша вода с анасон...

Той беше пред мен, макар че го виждах още като сянка. Главата ми беше размътена, сякаш се бях събудил, след като съм пил много. Мисля, че съм смотолевил нещо с усилие, сякаш в този момент проговарях за първи път:

- Posco, reposco, flagito бъдещия инфинитив ли управляват? Cujus regio ejus religio… това от Аугсбургския религиозен мир ли е, или от Пражката “дефенестрация5? - И после: - Мъгла и над апенинската отсечка на автомагистралата, между Ронкобилачо и Барберино дел Муджело...

Усмихва ми се с разбиране:

- А сега отворете очи и се опитайте да се огледате. Разбирате ли къде сме?

- Сега го виждах по-добре, беше с престилка – как се казва? – бяла. Обърнах поглед, можех да си движа и главата: стаята беше скромна и чиста, с малко метални мебели и в светли тонове, аз бях в леглото, с тръбичка, вкарана в ръката ми. През прозореца, между спуснатите щори, минаваше слънчев лъч, пролетта блести в ефира, тържествува из полята6. Прошепнах:

- В болница... сме и вие... вие сте лекар. Болен ли съм?

- Да, бяхте зле, после ще ви обясня. Но сега дойдохте на себе си. Стегнете се. Аз съм доктор Гратароло7. Ще ви задам няколко въпроса. Колко пръста ви показвам?

- Това е ръка и това са пръсти. Четири са.

- Така е. А колко прави шест по шест?

- Тридесет и шест естествено.

Мислите кънтяха в главата ми, но идваха почти сами.

- Сборът от повърхностите на квадратите, построени върху катетите... е равен на повърхността на квадрата, построен върху хипотенузата.

- Браво. Мисля, че това е Питагоровата теорема, но в лицея имах три по математика...

- Питагор от Самос. Евклид. Отчайващата самота на двете успоредни прави, които не се пресичат никога.

- Изглежда, паметта ви е в отлично състояние. Между другото, как се казвате?

Ето, тука се поколебах. А пък ми беше на езика. След миг отговорих по най-естествения начин.

- Артър Гордън Пим.

- Не се казвате така.

Разбира се, Гордън Пим беше друг. Той не се върна. Опитах се да се споразумея с доктора.

- Наричайте ме... Ишмиъл8.

- Не, не се казвате Ишмиъл. Помъчете се да си спомните.

Лесно е да се каже. Все едно да се блъскаш в стена. Да кажа Евклид и Ишмиъл ми беше лесно, все едно да кажа две петлета се скарали пред поповата врата, поп излезе и им каза триш, миш, ти жумиш. Да кажа кой съм обаче беше като да се обърна назад, и ето я стената. Не, не е стена, мъчех се да обясня.

- Не чувствам нищо устойчиво, все едно че влизам в мъгла.

- Каква е мъглата? - попита той.

- Мъглата се изкачва и ръми по стръмните хълмове, а под мистрала морето реве и се пени9... Каква е мъглата?

- Не ме поставяйте в неудобно положение, аз съм най-обикновен лекар. Освен това сега е април, не мога да ви я покажа. Днес е 25 април.

- Април е най-жестокият месец10.

- Не съм много образован, но мисля, че това е цитат. Можехте да кажете, че днес е денят на освобождението. Знаете ли коя година е?

- Със сигурност след откриването на Америка...

- Не си ли спомняте някоя дата, каквато и да е дата отпреди събуждането ви?

- Каквато и да е? Хиляда деветстотин четиридесет и пета, краят на Втората световна война.

- Твърде малко. Не, днес е 25 април 1991-ва. Вие сте роден, доколкото знам, в края на 1931-ва и значи сте вече почти на шейсет.

- Нямам още петдесет и девет и половина.

- Отлично, що се отнася до способността ви да пресмятате. Виждате ли, вие преживяхте, да кажем така, един инцидент. Излязохте от него жив, честито. Но явно има нещо, което все още не е в ред. Незначителна форма на ретроградна амнезия. Не се притеснявайте, понякога това продължава кратко. Бъдете така любезен, отговорете ми на още няколко въпроса. Женен ли сте?

- Вие ми кажете.

- Да, женен сте, за една изкючително мила жена, която се казва Паола и която беше до вас денонощно, едва снощи успях да я накарам да си отиде вкъщи, иначе щеше да рухне. Сега, след като се събудихте, ще я извикам, но трябва да ви подготвя, и най-напред трябва да установим още няколко неща.

- А ако после аз я взема за шапка?

- Моля?

- Има един, който взел жена си за шапка.

- А, книгата на Сакс. Известен случай. Виждам, че четете много. Но това не е вашият случай, иначе вече щяхте да сте ме взели за печка. Не се притеснявайте, може би няма да я познаете, но няма да я вземете за печка. Да се върнем към вас. И така, вие се казвате Джамбатиста Бодони11. Това говори ли ви нещо?

Паметта ми летеше като безмоторен самолет над планини и долини, по безкрайния хоризонт.

- Джамбатиста Бодони е бил прочут печатар. Но съм сигурен, че не съм аз. Аз бих могъл да съм и Наполеон точно толкова, колкото и Бодони.

- Защо казахте Наполеон?

- Защото Бодони е от Наполеоново време, приблизително. Наполеон Бонапарт, роден в Корсика, първи консул, оженва се за Жозефина, става император, завладява половин Европа, изгубва битката при Ватерлоо, умира на Света Елена на пети май 1821 година, той бе като неподвижен12.

- Трябва да идвам при вас с енциклопедия, но доколкото си спомням, вие помните вярно. Обаче не си спомняте кой сте.

- Това проблем ли е?

- Ако трябва да съм честен, не е добре. Но не сте първият, на когото се случва подобно нещо, ще излезем от това състояние.

Помоли ме да вдигна дясната си ръка и да докосна носа си. Разбирах чудесно какво е дясна ръка и нос. Да си пипнеш носа е все едно да имаш око на върха на показалеца и да се гледаш в лицето. Аз имам нос. Гратароло чукна няколко пъти по коляното ми и по други места по крака и ходилото ми с нещо като чукче. Докторите проверяват рефлексите. Изглежда, рефлексите ми са както трябва. Накрая се почувствах без сили и мисля, че съм заспал отново.

Събудих се на едно място и прошепнах, че прилича на кабината на междупланетен кораб, като във филмите (кои филми, попита Гратароло, всички, отговорих аз, въобще, после споменах “Стар Трек”). Правеха ми неща, които не разбирах, с невиждани апаратури. Мисля, че гледаха вътре в главата ми, но аз ги оставих да продължават, без да мисля, люлян от лекото бръмчене, и от време на време пак заспивах.

По-късно (или на другия ден?), когато Гратароло се върна, аз разучавах леглото си. Пипах чаршафите, леки, гладки, приятни на пипане, одеялото не беше толкова приятно, бодеше леко възглавничките на пръстите ми; обръщах се и тупах с ръка по възглавницата, и се радвах, че ръката ми потъва в нея. Правех туп-туп и се забавлявах много. Гратароло ме попита ще мога ли да стана от леглото. С помощта на сестрата успях, стоях прав, макар че още ми се виеше свят. Усещах как краката ми натискат пода, а главата ми е нависоко. Така човек стои прав. Върху изпънат тел. Като Малката русалка.

- Хайде сега опитайте да отидете до банята и да си измиете зъбите. Там е четката за зъби на жена ви.

Казах му, че човек не си мие зъбите с чужда четка, а той отбеляза, че съпругата не е чужд човек. В банята се видях в огледалото. Поне бях доста сигурен, че съм аз, защото, както е известно, огледалата отразяват това, което е пред тях. Бяло изпито лице, дълга брада, черни сенки под очите. Добре я караме - не знам кой съм, но откривам, че приличам на чудовище. Не бих искал да се срещна вечер по някоя пуста улица. Мистър Хайд. Разпознах два предмета. Единият със сигурност се казва паста за зъби, а другият - четка за зъби. Трябва да започна с пастата и да изстискам тубичката. Изключително приятно усещане, би трябвало да го правя често, но в един момент трябва да спреш, в началото бялата паста пльоква, като мехурче, но после излиза всичката, като le serpent qui danse13. Не изстисквай повече, иначе ще стане като Брольо със сиренето. Кой е Брольо?

Пастата има отличен вкус. Отличен, каза херцогът. Крилата фраза. Значи това е вкусът: нещо, което гали езика ти, а и небцето, но май вкусовете ги усеща езикът. Вкус на мента – y la hierbabuen, a las cinco de la tarde... Реших се и направих бързо и без да му мисля много това, което правят всички в този случай: изтърках зъбите си с четката най-напред нагоре и надолу, после отляво надясно, после и небцето. Интересно е да усетиш как космите на четката влизат между два зъба, мисля, че вече ще си мия зъбите всеки ден, хубаво е. Прекарах четката и по езика си. Накрая усещаш нещо като тръпка, ако не натискаш много, е добре, и точно това ми трябваше, защото имах неприятен вкус. Сега, си казах, трябва да си изплакна устата. Налях вода от крана в една чаша и я пожабурках в устата си, радостно изненадан от звука, който се чуваше, още по-добре, ако си наклоня главата назад и се... гаргаря? Гаргарата е хубава. Издух бузи и изплюх всичко. Пльок... водопад. С устните може да се прави всичко, те са изключително подвижни. Обърнах се, Гратароло ме наблюдаваше, сякаш бях чудо от цирка, и го попитах доволен ли е.

Отлично, каза ми той и обясни, че автоматизмите ми са в ред.

- Все едно че тук стои един съвсем нормален човек – отбелязах. - Като се изключи това, че може би този човек не съм аз.

- Много духовито, и това също е добър знак. Легнете пак, ето, ще ви помогна. Кажете ми, какво направихте току-що?

- Измих си зъбите, вие ме накарахте.

- Разбира се. А преди да си измиете зъбите?

- Лежах в това легло и вие ми говорехте. Казахте ми, че сме април 1991 година.

- Точно така. Краткотрайната ви памет функционира. Кажете ми, спомняте ли си случайно марката на пастата за зъби?

- Не, трябва ли?

- Ни най-малко. Вие със сигурност сте видели марката в момента, в който сте взели пастата; ако трябваше да регистрираме и запазваме всички стимули, които получаваме, паметта ни щеше да е като бездна. Затова избираме, филтрираме. Вие направихте това, което правят всички. Но опитайте се да си спомните най-важното, което ви се случи, докато си миехте зъбите.

- Когато прекарах четката по езика си.

- Защо?

- Защото имах лош вкус в устата и после се почувствах по-добре.

- Виждате ли? Отсели сте най-определящия елемент, свързан с емоциите ви, с желанията ви, с целите ви. Отново изпитвате емоции.

- Голяма емоция - да си измиеш езика с четка за зъби. Не помня да съм го правил някога.

- Ще стигнем до това. Виждате ли, господин Бодони, опитвам се да ви обясня без трудни думи, но със сигурност инцидентът е засегнал някои области от мозъка. Въпреки най-новите изследвания ние все още не знаем за мозъка толкова, колкото бихме искали. Особено когато става дума за различните видове памет. Бих си позволил да кажа, че ако това, което ви се случи, се беше случило след десет години, щяхме да знаем по-добре как да се справим с вашето положение. Не ме прекъсвайте, разбрах, ако пък се беше случило преди сто години, щяхте да сте вече в лудницата, и толкова. Днес знаем повече, но нe достатъчно. Например, ако вие не можехте да говорите, веднага щях да разбера коя област е засегната.

- Центърът на Брока ли?

- Браво! Но центърът на Брока се знае отпреди сто години. А мястото, където мозъкът съхранява спомените, е все още предмет на спорове. Разбира се, нещата не зависят от един-единствен център. Не искам да ви отегчавам с научни термини, които освен всичко друго ще увеличат объркването, което цари в главата ви. Знаете, че когато зъболекарят ви е лекувал някой зъб, няколко дни езикът ви е все на този зъб, но ако аз ви кажа например, че състоянието на хипокампуса ви ме притеснява по-малко, отколкото състоянието на челните дялове на мозъчните ви полукълба и може би състоянието на дясната фронтална кора, ще се опитате да се пипнете там, но не е същото, като да изследваш устата си с езика. Безкрайни поводи за депресия. Така че забравете това, което ви казах току-що. А и всеки мозък е различен от останалите и освен това е изключително пластичен, може да стане така, че след известно време да прехвърли на друго място дейността, която засегнатият център вече не е в състояние да извършва. Следите ли мисълта ми, достатъчно ли съм ясен?

- Изключително ясен сте, продължавайте. Но не е ли по-просто да кажете, че съм като случая с пациента от Коленьо, загубил паметта си?

- Виждате ли, че си спомняте случая с пациента от Коленьо, един класически случай! Не си спомняте само за себе си, който не сте класически случай.

- Бих предпочел да забравя за Коленьо и да си спомня къде съм роден.

- Това се случва по-рядко. Ето, разпознахте веднага тубичката с пастата за зъби, но не помните, че сте женен, и наистина, споменът за собствения ни брак и разпознаването на пастата за зъби зависят от две различни мозъчни мрежи. Ние имаме различни видове памет. Едната се нарича имплицитна и ни дава възможност да извършваме без усилие ред неща, които сме научили, като миенето на зъбите, включването на радиото или връзването на вратовръзката. След експеримента със зъбите съм готов да се обзаложа, че знаете да пишете, може би дори знаете да карате кола. Когато ни помага имплицитната памет, ние дори не си даваме сметка, че помним - действаме автоматично. Съществува и експлицитна памет, благодарение на която помним и знаем, че помним. Но експлицитната памет е двойствена. Едната й част е тази, която сега се нарича семантична памет, публична памет, благодарение на която човек знае, че лястовичката е птица и че птиците летят и имат пера, а също така и че Наполеон е умрял, когато... когато казахте. И мисля, че при вас с тази памет всичко е наред, дори може би твърде наред, защото виждам, че е достатъчно да й се подаде „сламка” и започва да свързва спомени, които аз бих нарекъл учебни, или пък прибягва до готови изречения. Това е и първата памет, която се формира у децата, детето се научава бързо да разпознава кола, куче и да си образува общи схеми, така че, ако е видяло куче вълча порода и са му казали, че е куче, ще каже куче и когато види лабрадор. За детето е необходимо много повече време, за да си изработи втория вид експлицитна памет, която наричаме епизодична или автобиографична. Ако види кучето, което е видяло преди месец в градината на баба си, то не е в състояние да си спомни веднага, че става дума за две неща, преживени все от него. Епизодичната памет установява връзка между това, което сме днес, и онова, което сме били, иначе, когато казваме аз, става дума само за това, което чувстваме сега, не за онова, което сме чувствали по-рано и което именно се губи в мъгла. Вие не сте изгубили семантичната си памет, а епизодичната, тоест епизодите от вашия живот. Въобще, бих казал, че знаете всичко, което знаят и другите, и си представям, че ако ви попитам коя е столицата на Япония...

- Токио. Атомната бомба над Хирошима. Генерал Макартър...

- Стига, стига. Все едно че помните всичко, което се научава, защото човек го е чел някъде, или го е чул, но не и онова, което е свързано с преките ви преживявания. Знаете, че Наполеон е бил разбит при Ватерлоо, но опитайте се да ми кажете спомняте ли си майка си.

- Човек има само една майка, майката си е майка... Но моята не я помня. Предполагам, че съм имал майка, защото знам, че това е законът на видовете, но... ето... мъгла. Лошо ми е, докторе. Ужасно е. Дайте ми нещо, за да заспя пак.

- Ей сега. Знам, че искам твърде много от вас. Повтарям ви, случва се, но се оздравява. С много търпение. Сега ще изпратя да ви донесат нещо за пиене, чай например. Обичате ли чай?

- Може би да, може би не14.

Донесоха ми чай. Сестрата ме накара да седна, подпря ме с възглавниците и сложи пред мен една количка. Наля гореща вода в чашата с пакетче чай. Пийте полека, защото пари, така каза. Полека, как? Помирисах чашата и усетих миризма, идваше ми да кажа, на дим. Исках да опитам вкуса на чая, грабнах чашата и отпих. Ужасно. Огън, пламък, плесница в устата. Това е значи врял чай. Сигурно е същото и с кафето, и с лайката, за която говорят всички. Сега знам какво значи да се изгориш. Всички знаят, че не бива да се пипа огън, но не знаех кога може да се пипа гореща вода. Трябва да се науча да разбирам границата, мига, в който най-напред не бива, а после може. Машинално започнах да духам чая, после го разбърках с лъжичката, докато не реших, че мога да пробвам пак. Сега чаят беше топъл и беше приятно да се пие. Не бях сигурен кой е ароматът на чая и кой на захарта, единият трябваше да е дъхав, а другият сладък, но кой е сладкият, кой дъхавият? Общият вкус обаче ми харесваше. Ще пия винаги чай със захар. Но не врял.

От чая се успокоих, отпуснах се и заспах.