Изданието е с над 280 илюстрации, 250 от които цветни.
В този роман, макар че е с цветни илюстрации, царства мъглата. Сред мъгла се събужда Ямбо след инцидента, при който е загубил паметта си. Не паметта, която невролозите наричат “семантична” (Ямбо помни всичко за Юлий Цезар и може да рецитира всичките стихотворения, които е чел през живота си), а “автобиографичната” си памет: не помни името си, не познава жена си и дъщерите си, не помни нищо за родителите си и за детството си. Като му помага в бавното му връщане към себе си, жена му го убеждава да отиде в селската къща, където са запазени книгите и вестниците, които е чел като дете, ученическите му тетрадки и грамофонните плочи, които е слушал тогава.
Така на един огромен таван между областите Ланге и Монферато Ямбо преживява историята на своето поколение сред “Младост” и “Пипо не знае”, с Мусолини, Салгари, Флаш Гордън и ученическите си теми като член на детската фашистка организация “Балила”. Спира пред две празноти, още пълни с мъгла: следите на едно жестоко преживяване в годините на съпротивата и неясния образ на едно момиче, в което е бил влюбен на шестнадесет години и което после е изгубил.
Получава втори инсулт. Сега Ямбо е в кома, но изживява спираловидно,
сред разсейващата се постепенно мъгла всички мигове от детството и юношеството си, докато, в нещо като добронамерен Апокалипсис, сред тридесет и шестата песен на Дантевия “Рай”, Бинг Кросби, дон Боско и стълбата на Ванда Озирис всеки момент ще се появи последното видение. Но...
Умберто Еко е автор на редица научни трудове, сборници със студии и статии. През 1980 г. написва първия си роман “Името на розата” (спечелва наградата “Стрега” 1981 г.), следват “Махалото на Фуко” (1988 г.), “Островът от предишния ден” (1994 г.) и “Баудолино” (2000 г.).
здравейте може ли да свържа с вас да ви питам някои неща във връзка с романа
След коментара на г-н Иванчев задължително ще си я купя и прочета.
Надявам се това да не е последната книга на Еко, не ми се ще "слънцето му да почернява", но все пак и той е на възраст. Книгата съдържа значителни автобиографични елементи и със сигурност, поне в началото, не се чете лесно. В един момент обаче, поне аз успях да се идентифицирам с Ямбо и я дочетох с огромно удоволствие.
П.С. Бард, е по-добре да се върнат към добрите стари бележки под линия, защото това постоянно разгръщане е тежичко :)
Още не съм прочела книгата. Имама обаче отношение към публикуваните по-горе мнения на читателите, по-специално към това на г-жа Мутишева. Смятам, че "експлицирането на интертектуалните препратки" към различни автори не е задача на преводача и следователно, не е проява на "игнорентност" (правилно: "игноранция" от латинското ignorantia, ea, f = незнание, непознаване, неопитност)от негова страна. Интртекстуалността на даден текст се осъщвстява единствено в случай, че четящият е добре запознат с текста, към който авторът го насочва, а това звиси само от осведомеността и начетеността на конкретния читател. В случай, че той/тя не е чел съответното произвдение, никакви бележки или препратки на преводача няма да могат да му разкрият истинският смисъл, или интертекстуалността в нейната пълнота, тъй като той/тя няма да е емоциално и интелектуално съпреживял съответния текст и информацията (като такава)за съществуването на подобни текстове едва ли би обогатила съществено преживаването му от книгата.
Току-що започнах да чета 'Тайнственият пламък на кралица Лоана' и още в началото се възмутих от ГРУБА грешка от страна на преводача, което според мен е изключително голям пропуск предвид факта, че интертекстуалността е характерна линия в цялостното творчество на Еко. А именно, в анотация # 10 към глава 1: Най-жестокият месец преводачът неправилно е реферирал цитата "Април е най-жестокият месец" към заглавието на криминален роман от Дерек Реймънд. В действителност това са небезизвестните начални строфи на The Wasteland от Елиът, които препращат към образа на мъглата и темата за паметта. Освен това, се смята, че с тях Елиът е пародирал началните строфи на Пролога от 'Кентърбърийски разкази' на Чосър -още едно нещо, което преводачът е пропуснал да спомене. Нещо повече, в диалага изрично е подчертано, че става въпрос за цитат, а не за заглавие.
Въпреки, че още съм в самото начало на книгата, ми направи впечатление, че не е отделено специално внимание и на интертекстуалната връзка с произведение на Дикенс (Bleak House), където мъглата отново заема централна роля. Тоа се отнася и за поемата на Kарл Сандбърг, озаглавена 'Мъгла'[Мъглата пристъпва с малки котешки лапички...и т.н.], и много други.
Разбира се, от преводача не може да се очаква да упомене всички направени от Еко интертекстуални препратки и е спорен въпрос до каква степен те би следвало да бъдат експлицирани, но игнорентност от типа на горната уронва престижа на всяко издателство и осакатява самата книга.